Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (33)

4.
Смут в противниковия лагер

И на следващия ден тримата пак не отидоха на училище.

Рано сутринта, когато звънецът прибираше децата по класните стаи, Досьо, Живко и Патри вървяха устремено по булевард „Христо Ботев“. Този път носеха чанти, а Живко и фотоапарата си. Беше го свалил от гардероба и почистил от двата пръста прах.

Свиха по улица „Цар Аспарух“. Отдъхнаха си — трабантът беше там. Живко и Патри се шмугнаха в сигурното си прикритие — дворчето с кофите за боклук. Досьо остана отвън. Днес той щеше да действува. Негов ред беше след подвизите на Живко и Патри в хотела.

Бързо прецени, че колкото и безлюдно да е, все пак хора минават. Отиде до трабанта и клекна от външната му страна, откъм улицата. Съобрази, че така е по-безопасно — хората вървяха по тротоарите. Извади тебешир от джоба си (Досьо още в къщи премисли всичко и затова взе тебешир) и започна да си чертае квадратчета по паважа. С другата ръка опита капачката на вентила на една от гумите. Позатегната беше. Малко усилия и с облекчение усети, че се поддаде. Чу стъпки и още по-усилено започна да си драска с тебешира.

— Я бягай на тротоара, тук ще те сгази нещо! — направи му забележка един минувач. — Чуваш ли, момче!

Гледай го ти! Те, възрастните, само съвети знаят да дават. Щяло да го сгази нещо?! Че риск за живота му има — има, Досьо знаеше това и доброволно беше поел риска. Но опасността не идваше от моторните превозни средства. Чак толкова ум, да може да се предпази от тях, Досьо имаше. От другаде идваше рискът и никой не знаеше това, не трябваше и да знае. Само двамата му приятели зад оградата знаеха и ако се случеше нещо с Досьо, само те щяха да разберат истинския смисъл на случилото се.

Капачката остана в ръката му и Досьо я пусна в джоба си. Без мъка отвинти и другата. Предстоеше най-опасното, изваждането на вентилите. Погледът му непрекъснато шареше нагоре-надолу по улицата. Идваше човек. Добре, ще почака. Търпение, търпение, търпение — повтаряше си Досьо. И сигурност! Човекът отмина, но друг се зададе. Значи пак търпение. И тъй, докато теренът се изчисти. Освободеният въздух от предното колело изскочи шумно на свобода и Досьо усети дъха на гума. Бързо сега — следващото колело. Измъкна и оттам вентила, чу се изфъшване, трабантът взе да се наклонява леко на една страна и легна на джантите.

Досьо изтича при останалите двама, зад оградата. Измести Живко от процепа, за да погледне и види резултата от работата си. И докато гледаше доволен, чу Живко да му казва:

— Цар си!

Досьо седна да си отдъхне, а Патри пое дежурството. Предстоеше им ново чакане — вчера висяха четири ча̀са, днес кой знае колко ще бъдат. Много неизвестни има в работата на разузнавача, мислеше си Досьо.

— Внимание! — предупреди Патри.

Живко и Досьо скочиха и се опитаха да наместят по едно око на процепа.

На отсрещния вход човекът с неприятното лице ровеше пак по джобовете си за ключ, точно както вчера.

Отиде при колата си, отключи вратата и изведнъж видя гумите.

— Смут в противниковия лагер! — отбеляза доволно Досьо.

Човекът, престъпникът, нумизматът или, да го наречем направо с името му, Драган Теодосиев, се ядоса. От Васко знаеха, че това име е фалшиво, Васко знаеше и истинското му име, но не им го съобщи, така било по-добре. Патри искаше да го попита дали случайно не се казва Джонатан Суифт, но не посмя!

Теодосиев погледна часовника си, погледна пак гумите и отново часовника. Бързаше значи занякъде. Много добре! Като бърза, няма да има време да поправи гумите и ще тръгне пеш. Точно това се иска от него. А и нищо друго не му остава — вентилите: бяха в джоба на Досьо, сигурна работа!

Теодосиев наистина заключи колата, прибра ключа в джоба си и тръгна бързо по улицата, като стискаше в дясната си ръка голяма черна чанта-куфарче, от тези, модерните.

Живко щракна с фотоапарата през процепа. Тримата грабнаха чантите си и тръгнаха след престъпника. Носеха ги, за да не възбудят подозренията, на нумизмата, ако случайно забележеше, че някакви деца вървят след него. И за фотоапарата, и за чантите идеята принадлежеше на Досьо. Не случайно по-късно Васко щеше да го предложи за орден.

Престъпникът сви по „Христо Ботев“ и Досьо изтича след него. Прилепи рамо до стената, понадигна се на пръсти, подаде глава и погледна зад ъгъла. Направи знак на Живко и Патри и те го последваха.

Вървяха на десет крачки зад мъжа. Малко преди, да стигне петте кьошета, той хукна. Хукнаха и те. На спирката имаше тролей. Теодосиев сигурно него гонеше.

Да, защото се метна на тролея и тримата ускориха темпото. Водеше Живко, той имаше най-дълги крака. След него тичаше Досьо. Въпреки килограмите си той бягаше пред ниския, слаб и иначе жилав Патри, който обаче не притежаваше особено влечение към физическите усилия.

Деляха ги десетина метра от тролея. Ще успеят ли да се качат, или отново, за втори път, нумизматът ще им се изплъзне и те ще трябва да се червят пред Васко в асансьора или в тоалетната на шестия етаж на хотел „София“?

Ако това беше криминален роман, сега щяха да започнат да падат бариери между тримата приятели и тролея, огромни цистерни и самосвали щяха да им препречват пътя, камъни щяха да почнат да валят от небето, но нямаше да могат да се качат, за да стане всичко по-объркано, заплетено и изобщо — интересно за читателя. Животът обаче си има други закони. Тримата не само успяха да се качат на тролея, но и чакаха още цели десет минути, докато тръгне. Нямаше ток. Цялото търчане се оказа напразно. Но докато чакаха, имаха поне възможност да си отдъхнат и да разгледат Теодосиев по-добре и по-отблизо. Носеше модерен костюм от хубав плат, вероятно американски. Но обувките му бяха български, това бе ясно.

По отношение на костюма децата се лъжеха — беше конфекция на предприятието „Витоша“, номер четиридесет и осем, четвърти ръст. Никога човек, който се крие под фалшиво име, няма да вземе да се облече в оригиналното си американско облекло, пък ако ще да е най-простият американски джебчия.

Токът дойде и тролеят потегли. Децата си продупчиха билетите на автомата за самотаксуване. Теодосиев погледна нервно, неизвестно за кой път вече, часовника си. Един младеж стана и му отстъпи мястото си. Правилно постъпи, можеше и по-рано да се сети да направи това. Откъде да знае момчето какво представлява този неприятен на вид мъж, който си издаваше от време на време главата напред, сякаш му пречеше яката на ризата. А за тримата приятели беше удобно престъпникът да е седнал. Щяха да разберат кога точно се кани да слиза.

При Първа градска болница се качи контрольор. Право на Теодосиев налетя:

— Вашето билетче, моля!

Ох, как се смути само Теодосиев! Билетче той нямаше.

— Ами аз, знаете ли… — взе да се попипва по джобовете той. Добре говореше български, дяволът.

— Не знам! — отвърна рязко контрольорът. Не че го подозираше нещо, но навярно си беше такъв, дръпнат.

— Ами аз просто съм забравил — взе да се извинява той.

Но тримата знаеха, че не е „просто забравил“. Вероятно се возеше за първи път в български тролей и не знаеше, че тук няма кондуктори, че тук хората сами, без никой да ги кара, си вадят от джоба предварително купено билетче и си го продупчват.

— Два лева глоба! — каза кондукторът.

Мъжът почервеня от яд.

— Не може ли човек да забрави? Пък аз, понеже все на кола, а тази сутрин…

— Не ме интересува — каза контрольорът. Той вече отброяваше билети за два лева.

И Теодосиев плати. Къде ще ходи, че няма да плати. Нали в противен случай щеше да стане скандал, да дойде милиционер и да, го закара в милицията. А от милицията той, сто на сто, се боеше повече от всичко друго на света. Не знаеше горкият, че в края на краищата щеше да отиде там, и то благодарение на тях тримата, тези, които стояха зад гърба му и злорадствуваха, като гледаха как дава двата лева. Но и те, тримата, още не знаеха, че цялата работа ще стигне до милицията по-скоро, отколкото предполагат.

Теодосиев слезе при Ректората (колко често през последните два дни те виждаха този Ректорат) и тръгна по булевард „Руски“, по тротоара, превърнат от потъналите в зеленина диви кестени в истински тунел. Бързаше. Въпреки това, като минаваше през площад „Народно събрание“, се поспря и хвърли поглед към хотел „София“. Дори се загледа към входа, като че ли искаше да види нещо или някого.

— Разправял съм ви — каза Досьо на приятелите си, спрели на съответното разстояние от Теодосиев, — че престъпниците винаги се връщат на местопрестъплението. Сега ще влезе вътре и ще попадне в лапите на правосъдието! — той имаше предвид пиколото Васко.

Този път обаче Досьо се излъга в предположенията си. Теодосиев преодоля колебанието си и отново тръгна бързо, а те след него. „Не се върна, помисли си Досьо, умен престъпник е значи.“ Отиде и по-далеч в разсъжденията си — щом не се връща, значи подозира истинската роля, която пиколото Васко играе в този хотел. А и Васко сигурно допуска, че Теодосиев го подозира, и затова ги взе за свои помощници. Теодосиев може да е умен, но Васко съвсем не пада по-долу от него!

На ъгъла на улица „Раковски“ и булевард „Руски“ тъкмо Теодосиев пресече и светофарът даде червено. Тримата нямаха никакъв друг избор — пресякоха на червено. Рискът, който доброволно поеха, като се съгласиха да помагат на Васко, надвисна отново над главите им. Чу се изскърцване на спирачки, една шофьорска ругатня и свирката на милиционера в будката. Той не знаеше, че трите деца бяха негови хора, изцяло негови, и следователно можеха да пресичат на червено. Откъде да знае човекът?