Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (2)

2.
Баскервилското куче

Беше към седем часа сутринта. Денят обещаваше да е хубав, но делник в този час хората не мислят за времето, а бързат за работа. Трамваите по булевард „Шипченски проход“ минаваха един след друг и поглъщаха пътници. Не бързаха само учениците — до започване на училище имаше още половин час.

На спирката до улица „Васил Мулетаров“ пръв с чанта в ръка пристигна Живко и зачака приятелите си Досьо и Патри.

С тях той дружеше от пет години — ще рече, че се познаваха от първи клас. Най-напред се запозна с Досьо. Досьо, който беше нисък и пълен, го блъсна, без да иска, през първото в живота му междучасие и Живко му каза:

— Защо се блъскаш, бе шишко!

Досьо му отвърна най-спокойно:

— Ела да ти кажа нещо!

Отведе го към мазето, спря го на първата площадка, огледа се и бързо му заши един шамар, така както възрастните бият шамари на децата си. После го предупреди, че ако пак се опита да го обиди, ще го набие пред всички. Живко разбираше от дума, повече не се закачи.

Така се запознаха, а се сприятелиха по-късно. Един ден Живко донесе в училище някакъв златен медал и се похвали, че бил даден за храброст на дядо му. Досьо го грабна от ръцете му и преди другите да успеят да го разгледат, сложи го в джоба си и въпреки протестите на Живко върна му го едва в края на последния час и когато останаха насаме, каза:

— Прибери го, какъв ти медал за храброст! С Айфеловата кула отзад!

Живко почувства, че има насреща си приятел. Прибра медала и вече не го занесе в училище.

С Патри се сприятелиха една година по-късно — във втори клас. Провеждаха се избори в класа. Патри се въртеше неспокойно на мястото си. Когато предложиха Живко за отговорник по хигиената на средната редица, очите на Патри се напълниха със сълзи — искаше него да изберат. Живко го съжали и си направи отвод. В знак на благодарност Патри му подари две стъклени топчета и никога не го докладваше за неизрязани нокти.

Живко чакаше приятелите си с нетърпение. Всяка сутрин той пръв се явяваше на срещата. Бяха навикнали заедно да отиват на училище още от втори клас, когато ги учеха как да пресичат улицата. Заставаше, да кажем, майката на Живко или на Патри, или пък на Досьо, няма значение, всички майки са еднакви в това отношение, и казваше: „Поглеждаш най-напред наляво, после надясно, после пак наляво и тогава тръгваш, като гледаш наляво до половината улица, после обръщаш главата надясно, защото оттам идва сега движението, и ако няма нищо — пресичаш“. И тримата изпълняваха добросъвестно това, въпреки че не им беше съвсем ясно защо трябва да си въртят толкова много главите, когато можеше да хукнат и за нищо време да прекосят трамвайната линия. Но го правеха, за да задоволят родителите си. На тази пресечка се бяха запознали и майките им и тук бяха решили, че ще е най-безопасно да ги пускат тримата да пресичат заедно. Още повече, че на Досьо му хрумна единият да гледа наляво, другият надясно, а третият да ги води направо. Това се хареса на майките, похвалиха Досьо и още на следната сутрин ги пуснаха да отидат сами на училище при условие, че ще пресичат под ръководството на Досьо. На третата сутрин се случи нещо неприятно — Живко, който отговаряше за левия фланг, се заплесна и спирачката на една кола изскърца под носа му. Не казаха нищо в къщи, но вече внимаваха, при това всеки внимаваше и за ляво, и за дясно, и за напред, защото с пресичането на улиците шега не бива.

Живко видя, че Досьо и Патри идват заедно. Досьо беше с дълги панталони — така ходеше дори и през най-горещите летни дни. Смяташе, че с дълги панталони изглежда по-слаб. На Патри, както винаги, косите стърчаха като бодли на таралеж, решеше се така, за да изглежда по-висок — беше най-ниският от тримата.

Изчакаха трамвая и пресякоха улицата.

— Защо си казал на майка си за двойката по геометрия? — попита Досьо и намести очилата си. Носеше ги отскоро и още му пречеха.

Живко се смути. Той обичаше да си отваря устата, преди да помисли, и затова често правеше такива грешки.

— Ами тя ме пита какво ново и… нищо друго ново нямаше — опита се да се оправдае Живко.

— И майка ти веднага: „Трябва да ги стегнем, вашият получил двойка“ — продължи да го упреква Досьо.

Досьо не беше слаб ученик, нито пък глупав. Напротив, минаваше за много умно момче. Но най-много обичаше игрите, после да чете романи, да ходи на кино, да гледа телевизия и най-накрая — да учи. Зачетеше ли някоя книга, не я оставяше, докато не обърне последната й страница. Тогава се случваше да получи някоя двойка или тройка.

— Друг път внимавай! — предупреди Досьо приятеля си.

— Ти пък защо си крил от вашите, не е хубаво! — намеси се Патри.

Патри имаше благовидна физиономия и винаги се изказваше „принципно“. Като председател и най-добър ученик в класа, считаше за свой дълг винаги да служи за пример. Но не издържаше докрай, гледаше да намери лесното във всичко и когато трябваше да избира между „принципното“ и „лесното“, макар и с колебание, избираше второто. Наистина Патри имаше право, че не е хубаво да се крие нещо от родителите, но от тримата той най-често спестяваше истината в къщи под предлог да не тревожи домашните. Родителите на Живко и Досьо насърчаваха децата си да дружат с него, защото много често майките и бащите объркват понятието примерен ученик с примерен човек. Пък и по какво да познаят недостатъците на Патри? Той единствен в класа винаги поздравяваше учтиво, никога не забравяше да си сложи пионерската връзка и нямаше ден, в който ризата му да не е идеално чиста. Переше си ризите сам и това му правеше чест.

Тримата приятели щяха да пресекат улицата, за да влязат в двора на училището, когато видяха, че собственикът на един трабант, отворил капака на мотора, човъркаше нещо в него. Спряха се.

— Какво му е? — попита Живко.

Собственикът го изгледа, затвори капака и каза:

— Я ме бутнете малко, та дано запали.

Оставиха си чантите на тротоара и забутаха трабанта. Моторът като че ли пририта, ауспухът избълва дим и колата потегли. Шофьорът им махна в знак на благодарност през отвореното стъкло и изчезна зад ъгъла.

— Това ако е кола! — каза презрително Досьо, като си вземаше чантата от тротоара.

— Абе — възрази му Живко. — Вчера не можахме да минем един трабант, знаеш ли как переше по шосето!

— Колкото и да пере, повече от сто не може! — каза Досьо.

— Стига бе, ние бяхме на сто и десет! — не се въздържа Живко.

Живко не обичаше да лъже, той просто понякога се увличаше и преувеличаваше, но веднага се засрамваше и млъкваше. Млъкна и сега.

Влязоха в училищния двор, без да разговарят. Това не им се случваше често. Живко мълчеше по посочените по-горе причини. Патри си преговаряше урока наум, а Досьо мислеше.

Училището, сравнително ново и модерно, със закрит плувен басейн, който не работеше, имаше грамаден двор с няколко игрища. В класните стаи още не пускаха и дворът гъмжеше от деца. Чудно е как крещят някои ученици, които едва шептят, когато ги изпитват.

— Чел съм — каза по едно време Досьо, — че на някои коли слагат много силни мотори, но то е съвсем друго, със специална цел. Гангстерите ги използуват за заблуждение. Отвън трабант, а вътре му напъхали осем цилиндъра и двеста и петдесет коня.

Двамата го слушаха с интерес. В очите на Живко нещо просветна.

— Точно такъв трябва да е бил — запали се той. — Иначе нямаше начин татко да не го мине. Осем опела минахме, четири таунуса и един мерцедес. А трабанта!… С чужд номер беше.

Досьо се спря. Това за чуждия номер му направи силно впечатление.

— Ако е бил с чужд, може! — каза все още замислен той. — Най-напред трябваше да кажеш, че е бил с чужд номер.

— На един завой изхвърли нещо като пакет и после… после… — мъчеше се да не изтърве нещо Живко — после хич и не го видяхме вече.

— Пакет ли? — попита Досьо.

Разговаряха при кофите за смет, за да не ги безпокои никой.

— Ей това, за пакета, трябваше да кажеш най-напред! — укори го Досьо. — Как не можеш да подреждаш нещата! Това е било чужда кола, която прекарва нещо. Вие я подгонвате, тя изхвърля нещото, защото ви е помислила, че сте милиция.

Живко с възторг слушаше Досьо и съжаляваше, че сам не се е сетил за толкова очевидни работи.

— И една милиционерска кола мина, страшна хала, сто и четиридесет километра в час! — съобщи Живко. — Тогава татко каза: „Гонят някого“.

Досьо го гледаше съсредоточено, с присвити очи. Новата информация накара мозъкът му да защрака като електронна машина. Сега вече в главата му събитията се построиха в една ясна и логична верига.

— Ти си бил съвсем загубен! — възкликна той без всякакво желание да засегне Живко. Досьо не обичаше да се присмива на хората, както и не обичаше да му се присмиват. — Случаят е повече от ясен: милиционерска кола е преследвала контрабандист, той е изхвърлил пакета, за да се освободи от веществени доказателства…

— Точно така — съгласи се Живко.

— Не ми се вярва — възрази Патри. — На Живко все му се привиждат разни неща.

— Може и нищо да е нямало в пакета — Досьо не спореше, а разсъждаваше на глас, — може и пакет да е нямало, но трябва да се провери. В едно на сто от такива случаи излиза нещо сериозно.

— Ти пък откъде знаеш? — попита Патри.

— Ха, откъде знам! — махна пренебрежително с ръка Досьо. — Че на мене като малък ми викаха Баскервилското куче бе — каза той с чувство на достойнство — и никога не съм се сърдил за това.

После се обърна с делови тон към Живко:

— Запомни ли къде изхвърлиха пакета?

Чуха звънеца и като се огледаха, разбраха, че е вторият. Дворът беше празен. Хукнаха към стаята на VI г клас. Звънецът винаги прекъсва и игрите, и разговорите на най-интересното място.