Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (19)

7.
На младия господин се случва нещо много обидно

Когато Патри се забави, Досьо се ядоса и го нарече какво ли не. После реши, че не е хубаво да обвинява приятеля си, преди да го чуе, и изпрати Живко да погледне през стъклото. Живко прилепи нос в голямата стъклена витрина. Това, което видя, го накара да се върне при Досьо и да му докладва. Патри седял при някакъв беловлас мъж с лула и ядял сладолед в голяма чаша със забучен отгоре бишкот.

— Мелба значи — премисляше Досьо новите сведения. — Интересно!

— Може би са сложили приспивателно вътре? — предположи Живко.

— Стига с твоите глупости! — сряза го Досьо. Ако беше отишъл той, сега щеше да яде мелба.

— Тогава какво? — попита Живко.

— Тогава ще трябва да вляза аз — отвърна Досьо и извади от джоба си тъмни очила.

Живко ги виждаше за пръв път и се учуди. Досьо не носеше тъмни очила. Впрочем очилата не бяха негови, а на сестра му. Досьо ги намери захвърлени на библиотеката, сигурно там бяха зимували, и ги прибра. „В такава заплетена история — помисли си той — едни тъмни очила винаги могат да свършат добра работа.“ И не се излъга.

— За какво ти са? — попита Живко.

— Да не ми се виждат очите — нагласяше Досьо тъмните очила върху другите. — Когато човек лъже, най се познава по очите. Тебе в къщи по какво те познават?

— Де да знам по какво, ама познават — каза Живко и си помисли, че няма да е лошо да се сдобие и той с тъмни очила.

— Добре ли съм? — попита Досьо. Имаше предвид дали изглежда добре с тъмните очила.

— Екстра си — отвърна Живко. — Абсолютно приличаш на чужденец. С два чифта очила кой друг може да ходи освен някой чужденец.

И Живко си помисли, че това за тъмните очила трябва да го каже на Патри. Патри не само обичаше да послъгва, а и лъжеше, че не лъже.

Досьо тръгна важно към хотела. Ходеше изкуствено наперен. Вратите плавно се плъзнаха настрани пред него, плавно се затвориха зад гърба му и той влезе вътре също като Патри. Но за разлика от Патри Досьо нема време дори да погледне във фоайето, защото пред него веднага се изпречи пиколото.

— Къде? — попита то с престорена строгост, повдигна му черните очила и погледна Досьо в очите.

За разлика от Патри Досьо не се смути.

— Да не е забранено — дръпна се той и отново намести черните си очила.

— Забранено е — отвърна му пиколото. — Виж, ако търсиш Джонатан Суифт, ще те закарам при някой. За мене тук всички са Джонатан Суифт, ясно ли ти е?!

Само едно стана ясно на Досьо — това проклето пиколо няма да го пусне да влезе. Обърна се и си тръгна без повече разправии. Но се чудеше какво общо може да има с цялата история английският писател Джонатан Суифт. Дали пък пиколото не искаше да му подскаже нещо. Досьо имаше книгата с приключенията на Гъливер и реши още същата вечер да я прелисти отново.

Живко го чакаше навън с нетърпение и с нови сведения.

— Изяде си цялата мелба и още стои! — каза той. — Мислиш ли, че ще му поръчат още една?

Но млъкна, защото видя, че Досьо е без настроение. Не посмя да го попита защо. Ако намереше за добре, Досьо щеше сам да му каже.

Това обаче, което Досьо му каза, го изненада извънредно много.

— Ще трябва да повикам Соня!

— Защо?

— Има един на вратата, с униформа. Вижда ми се съмнителен.

— Питам за Соня, тя защо ти е? — протестира Живко. — Соня може само да развали всичко, нали я видя каква е!…

— А ти какъв си — обиди се Досьо. — Нищо не разбираш от тези неща!

— Ако викнеш Соня, аз си отивам — разсърди се Живко, но Досьо не му прие оставката.

— Да си си отишъл, когато можеше, сега вече е късно — каза той.

— Добре — съгласи се Живко по-бързо, отколкото предполагаше Досьо.

— Ще стоиш тук и ще си отваряш очите на четири, разбра ли — нареди му Досьо.

— Разбрах бе — отвърна му съвсем приятелски Живко.

Патри си седеше на стола във фоайето и гледаше в една точка. Чувствуваше се като попаднал в капан — ни напред, ни назад. Утешение му беше мелбата. Такава мелба той през живота си не бе ял. Веднъж за малко щеше да яде. Баща му получи премиални и предложи:

— Жена, да отидем да се почерпим всички в новата сладкарница на хотел „София“!

— Да не сме луди! — отвърна майка му и отидоха да ядат кебапчета, което също не се оказа лошо.

Сега Патри се сети за тази случка и като си помисли, реши, че майка му наистина е била права, тук като че ли всички са луди. И пиколото, което изпитва непрекъснато желание да го изхвърли като коте, и този Джонатан Суифт… Патри напрегна мозъка си. Та Джонатан Суифт е отдавна мъртъв, какъв ти Джонатан Суифт! И по тялото на Патри полазиха тръпки. Започна да съжалява, че се е включил в тази история, която, сега си мислеше така, е също малко налудничава.

Забравил Патри, Джонатан Суифт си четеше вестника. Сети се за него чак когато свали лулата от устата си, за да я изтърси в пепелника. Учуди се, че още е тук, огледа се, видя пиколото и му направи знак с ръка да дойде.

— Не разбрах за какво ме търси младият господин, питайте го? — каза той на пиколото.

Пиколото се обърна съвсем спокойно към Патри с тон, сякаш питаше точно това, което го е накарал чужденецът:

— Сега видя ли колко е лошо, когато човек не знае чужди езици? Заникъде не е без езици.

— Аз уча английски — оправда се Патри.

— Е, тогава или ти, или учителят ти сте за бой — каза му пиколото и обясни на английски на чужденеца: — Изглежда има някаква грешка. Как е вашето име?

— Хари Тудрич — отвърна мъжът.

— А той търсил някакъв си англичанин, Джонатан Суифт — поясни пиколото.

— Не го познавам — отвърна мъжът, — аз съм американец!

Пиколото погледна към Патри.

— Кажи нещо! — нареди му той.

— Какво нещо? — попита Патри.

— Каквото и да е! — отвърна пиколото. — Пък аз ще му кажа, че си казал, каквото е необходимо да кажеш!

— Нищо не мога да намисля — каза отчаяно Патри.

— Не съм и очаквал, че ще можеш — държеше се вече доста обидно пиколото. — Сега си затвори устата! — и се обърна вежливо към американеца: — Младият господин ме помоли да го извиня за това нелепо недоразумение и от сърце ви благодари за мелбата.

— Няма нищо, няма нищо — благодушно се усмихна американецът.

Патри стана и му подаде ръка. Сбогуваха се. Пиколото го хвана под мишница и го поведе към изхода.

— Липсва ти възпитание — укори го то. — Трябваше да благодариш на човека за мелбата, един и осемдесет му струваш.

Патри го погледна виновно.

Спряха пред вратата и тя с механичното си спокойствие им даде път.

— Освен английски — каза му пиколото, като го държеше за ръката — трябва да се научиш и да не лъжеш! — и го изрита от хотела.