Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. — Добавяне

Част 3
Тайната на нумизмата

zadacha-3chast.png

1.
Завесата започва да се повдига

Пиколото Васко се разхождаше важно по мекия персийски килим в разкошния хотелски апартамент. Сложил ръце в джобовете си, той премисляше нещо и хитри пламъчета светеха в очите му.

По средата на стаята стоеше прав Патри, сега пленник на Васко. Ръката, която хвана Патри за перчема, беше Васковата.

Мадам Дюран отиде рано следобед на екскурзия до Рилския манастир и Васко взе разрешение от директора да провери дали пакетът с мръсното бельо не е някъде в апартамента. Може мадам Дюран да си е въобразила, че го е предала за пране.

Докато претърсваше щателно стаята, Васко зърна през прозореца Досьо, Живко и Соня. Без съмнение Соня държеше в ръцете си пакета, който той търсеше — хартията носеше емблемата на хотела. Щеше да отвори прозореца и да им викне, но изведнъж Соня показа пакета на останалите двама и хукна през улицата.

Останалото е известно. В антрето на апартамента Васко вмъкна един треперещ като лист Патри, блед, с изцъклени от уплаха очи. Васко беше така ядосан, че щеше да го бие, и то щеше да го бие много лошо, но като видя в очите му сълзи, каза:

— Сега вземи, че ми се разреви!

Накара го да си изтрие сълзите, отведе го в средата на стаята, застана пред него, изгледа го продължително и после му заповяда съвсем по войнишки „мирно!“.

Патри изпълни командата, а Васко седна в креслото. Чувствуваше се доволен и имаше основание. Пакетът беше намерен и вечерта щеше да каже на г-жа Дюран с чувство на превъзходство:

— Прането ви, мадам, е в стаята, изпрано и изгладено. У нас нищо не изчезва!

— Свободно! — каза пиколото и Патри плахо отпусна единия си крак. — Почвай! — нареди му Васко. — Всичко поред, защо взехте прането, как го взехте и прочие. И без менти, ясно ли е?

Патри пое дълбоко дъх и разказа всичко от игла до конец, тоест от случката на Живко с трабанта до злополучния опит да остави пакета. Нищо не пропусна, нищо не прибави, за нищо не излъга — отдавна не беше му се случвало такова чудо.

— Седни! — каза Васко.

— Може ли да се обадя на другите, че те ще се…

Пиколото тури пръст на устата си и го накара да млъкне. Напрегна слух. И внезапно натисна бравата и рязко отвори вратата.

На прага стояха тримата, уплашени, но решителни.

— Влезте! — чуха те глас зад вратата, стори им се познат, но не се сетиха чий е.

Подчиниха се и влязоха като хипнотизирани. Видяха, че Патри седи навредим, това ги зарадва, но не посмяха да питат нищо.

— Седнете! — чуха отново познатия повелителен глас зад гърба си.

Обърнаха се да седнат и чак сега видяха Васко.

— Да-а-а! — изгледа ги Васко и започна да се разхожда из стаята.

Четиримата го гледаха, без да шавнат. Накрая пиколото Васко спря пред тях и ги изгледа един по един.

— Разузнавачи значи — каза той и гласът му сега звучеше предразполагащо, дори приятелски. — Добре, много добре, но щяхте да оплескате цялата работа.

Седна пред тях на креслото, тури крак върху крак и започна:

— От Патри научих какво знаете. Сега ще ви разкажа това, което не знаете. Ключът, който сте намерили, е наистина загубен от човека с трабанта, когато си е прибирал пакета — това е станало около шест часа̀ сутринта в понеделник, тоест около пет ча̀са, преди вие да отидете там. Толкова трябва да е било, защото излезе от хотела в пет и половина. Беше си сложил брада и перука, но аз го познах. На вратата му, естествено, висеше картончето „Моля, не безпокойте“.

Соня хвърли бърз поглед към Досьо. Колко прав е бил той тогава!

— Повече този човек в хотела не се върна. Изпрати телеграма, че заминава, за ключа нищо не спомена. Отворихме с резервния ключ — апартаментът беше празен, и още същия ден настанихме г-жа Дюран.

— Значи заминал си е? — въздъхна тъжно Досьо.

— Не, тук е, аз знам къде живее — каза Васко.

Децата се бяха превърнали в слух.

— Престъпник е, две мнения по този въпрос няма. При това — нумизмат! Знаете ли какво е нумизмат? Който не знае, да пита!

Децата се спогледаха. Не знаеха, но не искаха да си признаят. Страхуваха се, че Васко ще ги помисли за много прости, ще им се присмее, а може и да не им разкаже по-нататък тази извънредно интересна история. А трябваше да питат, защото това щеше да ги предпази от някои бъдещи твърде рисковани постъпки.

Понеже никой от четиримата не попита какво е това нумизмат, Васко каза:

— Да продължим тогава. Трабантът е негов. Сменя му само номерата. Най-често го кара със софийски номер СГ 25–25. Когато излиза извън София, слага му немски или полски номер.

— Немски беше! — обади се Живко.

— Фактически е американец — стана от мястото си Васко и продължи разказа си, като се разхождаше насам-натам. — Моторът му е осемцилиндров.

— Аз какво ви казах — изпъчи се гордо Досьо.

— Двеста и шейсет коня!

— А ти разправяше двеста и петдесет — подскочи от мястото си Живко. — Като стрела летеше, какви ти двеста и петдесет коня!

— Ако още един път се обадиш без разрешение — каза Васко строго, — ще изядеш някой шамар. Сядай!

Живко седна засрамен на мястото си.

— Е? — погледна ги въпросително Васко. — Сега навярно сте се досетили, че аз не съм току-така в този хотел! — после взе да ги гледа един по един изпитателно в очите и внезапно запита: — Искате ли да ми станете помощници?

Те не повярваха на ушите си и затова не реагираха веднага. Сетне Живко вдигна ръка, като че ли беше в училище.

— Може ли? — поиска той думата.

— Кажи! — разреши му Васко.

— Искаме! — отговори от името на всички Живко.

Тогава пиколото ги накара да се закълнат тържествено, че никога и на никого няма да кажат нито дума за всичко, което ще вършат под негово ръководство за разкриване на опасния престъпник. И те се заклеха.

По-късно, на улицата, всички до един признаха, че в момента на клетвата са изпитали някакво особено чувство, какво точно, не можаха да определят. Във всеки случай, бяха горди, че са станали помощници на Васко, който не работеше в този хотел „току-така“. А Соня си помисли, че като порасне, ще се омъжи точно за такъв човек. Но не сподели това с другите и, слава богу, защото Досьо положително щеше да се разгневи.