Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (4)

4.
Мнимите болни

Лекарят на училището д-р Ставрев беше много разбран човек — от онези възрастни, хора, които и за миг не забравят, че са били малки. Не смяташе, че сегашните деца са по-лоши от едновремешните, напротив — намираше, че са по-будни и че знаят много повече. Прощаваше им, че са по-разглезени, въпреки че глезотията е голям недостатък и може да направи от едно умно и приятно на вид дете страшно непоносимо същество. По-големите ученици знаеха слабостта на доктора към децата и понякога успяваха да се възползуват от нея.

Ако тримата се бяха сетили да кажат на д-р Ставрев направо каква е работата, той може би щеше да им извини отсъствията. Те обаче решиха да го излъжат.

Пръв в лекарския кабинет влезе Живко. Неговата беше най-лесна — преди месец получи криза от апандисит и това беше записано в картона му.

— Какво ти е? — попита докторът, без да вдигне поглед от бюрото си, дописваше нещо.

Живко не му отговори. Искаше докторът да го види. Докторът вдигна очи и го видя, че се е свил на две. Скочи, хвана го подръка и го заведе до кушетката. Вдигна фанелката, поопипа го и понатисна тук-таме. Живко каза едно „ох“, не съвсем там, където трябваше, но все пак номерът мина.

— Ще те изпратя на хирург — каза лекарят. — Остани тук час-два да ти минат болките и отивай.

— А, веднага ще отида — каза с готовност Живко и стана, но забрави да се свие.

Д-р Ставрев го погледна подозрително.

— Премина, а?

— А, не — каза Живко и се поприсви малко.

Докторът взе картона му, взе и някаква бележка.

— Ще те пратя в поликлиниката, добре. Само че, като ти дам бележката, да не хукнеш през двора като луд. Ще го минеш, леко накуцвайки, и чак зад ъгъла можеш вече да търчиш колкото си искаш — заръча му доктор Ставрев. Той не обичаше да го правят на глупак и с право.

Живко го слушаше с наведена глава и докторът забеляза това. Докато човек се срамува от лъжите си, нищо не е загубено. И защото видя, че Живко се срамува, реши да му даде исканата бележка. В края на краищата, каза си той, на момчето може да му се налага да отсъствува.

 

 

В това време Досьо и Патри седяха в чакалнята пред лекарския кабинет и мълчаха. Бяха напрегнати. Бояха се Живко да не се издаде и затова го пуснаха пръв. Ако номерът не минеше, те изобщо нямаше да влизат — само Живко знаеше точно къде е мястото с изхвърления съмнителен пакет.

Досьо стана и взе да се разхожда из чакалнята — три крачки напред, три назад, толкова беше голяма. Освен тях в единия ъгъл чакаше реда си един малчуган. Седеше си чинно на стола и гледаше мрачно пред себе си.

— Какво ти е? — попита го Досьо ей така, не че го интересуваше, а за да минава по-бързо времето.

— Домашно нямам — отвърна малкият.

— Аха — кимна разбиращо Досьо с глава.

— По математика — допълни малкият и за да е съвсем ясно всичко, добави: — При Триъгълника. — Така децата викаха на учителя Коста Русев.

Досьо прецени веднага, че малкият не е чак толкова малък — пети клас трябва да беше, щом му предава Триъгълника. Разбра и защо стоеше така мрачен. Триъгълника бе строг човек, който си разрешаваше и да плясва от време на време, но най-често гонеше от клас. При липса на домашно понякога правеше и двете — пляс през врата и вън.

Малкият въздъхна тежко.

Вратата на кабинета се отвори.

Излезе Живко. Погледна ги и успя да им смигне. Но нищо не каза, защото докторът стоеше зад него. Ходеше леко присвит. Така мина и двора, сви зад ъгъла и зачака до оградата. Мислеше си какво ли става сега горе, в лекарския кабинет. И стисна палци. Знаеше, че това са глупости, дори веднъж изкара шест по математика, след като черна котка му пресече по най-подъл начин пътя. Въпреки това сега стисна палците и на двете си ръце. Глупости, глупости, ами ако помогне!

 

 

Когато Живко затвори вратата на чакалнята, лекарят погледна към тримата чакащи. Впрочем изгледа ги един по един изпитателно. От началото на месеца досега имаше всичко пет посещения. Сега само в едно междучасие — четири души. А беше средата на май. Май тук се криеше нещо.

— Кой е сега? — попита докторът.

Патри и Досьо не се бяха наговорили кой пръв от двамата да влезе и това беше грешка, защото станаха едновременно. Докторът веднага разбра, че са дошли заедно. Сега оставаше да види дали са от един клас с предишния болник. Направи знак с глава на Патри да влезе. Сам си го избра.

— От кой клас си? — попита най-напред д-р Ставрев.

— VI г! — отвърна Патри.

— Да-а-а! — проточи глас лекарят, при което в „да-то“ прозвучаха нотки на съмнение. — Мор в класа значи!

Огледа внимателно Патри и реши да го разобличи. Да му премери температурата, кръвното налягане и да го разобличи в лъжа. Не знаеше с кого си има работа.

— От какво се оплакваш? — попита той и извади от чекмеджето термометър.

Този път докторът направи грешка.

— От силно разстройство — съобрази веднага Патри.

Докторът прибра термометъра.

— Тогава защо идваш при мене, върви в клозета! — каза ядосан той.

— Оттам ида — отвърна съвсем спокойно Патри.

— И какво искаш? Два дни почивка вероятно — попита с ирония докторът.

— В никакъв случай! — възрази Патри. — Аз съм председател на класа. Дал съм обещание да не отсъствувам нито час. Ако обичате, само да ми дадете нещо, защото, нали разбирате…

— В къщи! — отсече докторът. — Ще си вървиш веднага в къщи. Обещал да не отсъствува нито час! Че дават ли се такива глупави обещания бе! — сърдеше се той.

— Ама… — опита се да възрази Патри.

— Няма ама! — не търпеше никакви възражения доктор Ставрев. — Ти какво искаш, да заразиш и останалите, че да пламне цялото училище.

Отвън Досьо седеше на стола и премисляше различни лъжи. Отхвърляше ги една след друга — разните детективски книги и най-вече криминалните серии по телевизията бяха изострили анализаторските му качества. Той бързо напипваше слабите места на лъжите, които му преминаваха през главата. Вече се паникьосваше, че нищо свястно не може да измисли, когато видя как малкият изплези език и започна да го маже с тебешир. Не разбра защо го прави и затова попита.

— Ами щом си болен, трябва да ти е обложен езикът! — отвърна простичко момчето.

Досьо го погледна с възхищение.

— Браво бе! — похвали го той. — Ще ми услужиш ли?

Без да престава да си маже езика, малкият бръкна със свободната си ръка в джоба, извади тебешир и му го подаде. Досьо, и той изплези език и започна да го маже.

— Я виж!

— Екштра е! — изфъфли малкият. Не искаше да си допре езика до небцето, за да не отиде трудът му на вятъра.

Вратата се отвори с трясък и двамата застанаха мирно. Държаха устата си някак особено, сякаш са лапнали нещо.

От кабинета изхвърча Патри.

— Ето пак започна! — викна той към лекаря и излезе бързо навън. Не отиде веднага при Живко, а се отби най-напред в тоалетната.

След него в кабинета влезе Досьо.

— VI г, нали? — попита лекарят.

— Да — отвърна Досьо.

— Да се разберем от самото начало — каза д-р Ставрев, — ти искаш ли да те пратя в къщи, или не искаш?

— Искам — каза Досьо.

— По какви причини?

— Лошо ми е — явно излъга Досьо. — И езикът ми е обложен, не мога да го търпя.

— Да видим! — каза лекарят и отиде при него.

Погледна в отворената уста.

— Изплакни се!

— Какво да си изплакна? — попита Досьо.

— Устата, разбира се — посочи му докторът мивката. — Дрехите няма да ги плакнеш, тях ще трябва да ги изчеткаш.

Чак сега Досьо видя, че целият е в тебешир.

— Плакни, плакни! — подкани го лекарят и Досьо започна да си жабурка гузно устата.

— Час по какво имате сега? — попита съчувствено лекарят.

Беше сигурен, че имат час при Коста Русев. Обикновено най-много посещения през междучасията имаше от класа, в който трябваше да влезе той. Още преди няколко години д-р Ставрев полюбопитствува на какво се дължи това и започна да подпитва учениците. Не получи много сведения. Едни нищо не казваха, други само мънкаха. Тогава посети различни класове в часовете му. Каза, че проучва стойките на учениците, за да вземе мерки срещу изкривявания на гръбнака. Случи се в клас, когато учителят преподаваше за лицето на многоъгълник. Русев нарисува на черната дъска многоъгълник, обърна се към класа, изгледа всички, позакашля се, за да си прочисти гърлото, сякаш щеше да декламира, после тихо попита:

— Как да изчислим лицето му?

Децата помълчаха известно време и той малко по-високо каза:

— Като прокараме спомагателни линии така, че да се образуват триъгълници. Изчисляваме лицата на триъгълниците, събираме ги и получаваме лицето на многоъгълника.

Повика ученик да извърши изчислението, а след това, като гледаше изпитателно към класа, попита:

— Какво ще правим сега със спомагателните линии?

Никой не отговори.

— Ще ги изтрием! — каза ненадейно той и започна да ги трие бързо. — Ще ги изтрием, защото са ни свършили вече работата и повече от тях не се нуждаем. Такива сме ние, хората, неблагодарници, готови да забравим кой какво е направил за нас, да заличим, всичко с един замах на гъбата!

Друг път видя как учителят се справи с двама ученици без домашно — подигра ги и ги направи смешни пред целия клас, написа им забележка и ги изгони. Но не защото нямаха домашно, а защото се опитаха да го излъжат. Единият каза, че трябвало да ходи да посреща на гарата леля си от Каспичан, влакът закъснял два часа и не останало време да реши задачите. Но не можа да отговори на коя гара е пристигнала леля му, на гара Подуяне или на гара Север (по него време Централната гара беше в ремонт). Другият ученик твърдеше, че имал домашно, само объркал номерата на задачите от сборника. А Русев установи, че е преписал старо домашно отпреди два месеца. Когато обаче децата още преди започване на часа признаваха, че са неподготвени, той не пишеше дори и забележка.

Докторът разбра, че Русев не искаше само да научи децата да разкриват скоби, да вадят корен квадратен, да повдигат на степен. Искаше нещо много по-важно. Искаше да ги направи хора — честни, трудолюбиви. Учителят по математика му стана симпатичен и те се сприятелиха.

— Е — погледна отново докторът към Досьо. — Час по какво имате сега?

— По пеене! — отговори Досьо.

Най-малко от всичко доктор Ставрев очакваше това.

— Тогава приятно пеене — тупна го приятелски по рамото, изпрати го да върви в клас и покани за преглед малкия, който нямаше домашно по математика.