Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (17)

5.
Един прост, но точен план

Планът на Досьо за по-нататъшните действия беше прост, но точен. Всеки, който има що-годе нос за такива неща, щеше да стигне до същото решение, до което стигна и Досьо, единственото правилно решение. Как стигна Досьо до него в петте минути, преди да заспи, уморен от вчерашните приключения? Най-напред направи бърз преглед на фактите: едно подгонено от милицията лице в трабант (подсилен), изхвърлен пакет на завоя при кривото дърво. Те (Патри, Живко, той и присъединилата се Соня) отиват и вместо пакет намират ключ от неизвестен хотел. Какво следва да направят по-нататък?

Който изпитва желание да посвети живота си на криминалистиката, нека затвори книгата и се помъчи да реши сам тази, пак повтаряме, доста проста задача. Ако в разстояние на десет минути (при Досьо минутите бяха само пет) стигне до правилния отговор, значи има шансове да стане добър криминалист. Ако ли не — да си гледа уроците и да търси друго поприще в живота.

Вижте сега колко прост е отговорът — щом ключът е от неизвестен хотел, трябва да се намери от кой хотел е! Тук задачата е само с едно неизвестно и много мислене не се иска. И ако до този отговор не могат да стигнат всички, това все пак е добре, защото освен криминални задачи в живота има да се решават още много други задачи, съвсем не по-маловажни или пък по-малко интересни.

За Патри и Живко обаче нямаше в момента по-важна задача. Досьо им я постави и те мислеха трескаво. Когато слязоха при Ректората от трамвай №4, Живко каза, че е готов с отговора, но Досьо го посъветва да не бърза и да помисли добре. Десетте минути за мислене изтекоха при Народното събрание и Патри каза, че също се е сетил, но понеже Живко пръв се е обадил, нека той даде отговора. Живко, разбира се, се съгласи.

— Много просто — каза той. — Даваме обявление във „Вечерни новини“, че е намерен ключ еди-какъв си и който го е загубил, да го потърси еди-къде си. И като дойде, хоп, хващаме престъпника и толкова.

— Ти? — обърна се Досьо към Патри.

— И аз съвсем същото бях намислил — каза Патри и излъга, естествено. Той въобще нищо не беше намислил.

С чувство на превъзходство Досьо се усмихна на наивния отговор.

— Защо е неправилно да даваме съобщение във вестника? — попита важно той. Бяха точно пред сградата на БАН.

— Защото — поиска да отговори Живко, но Досьо, преливащ от самодоволство, го посъветва:

— Не се обаждай, а слушай! Не е правилно, защото, ако дадем обявление и дойде някой, и каже „ключът е мой“, какво ще хванеш?

Живко вече си мълчеше.

— Петите му ще хванеш! Защото нямаш никакви доказателства. Ще си вземе ключа и край на единствената следа, до която се добрахме с толкова труд.

„И жертви!“ — помисли си Патри, като се сети за вчерашната разправия и за мрежата, която стискаше в ръка и в която, поне днес, ягоди нямаше да влязат.

— Щом хотелът е неизвестен, ще трябва да открием кой е хотелът! — отсече Досьо.

— Мислех си го, честна дума, мислех си го! — викна Живко и се хвана за главата. — Ако щеш, вярвай, мислих си го!

— Нищо не си мислил! — каза Досьо.

— Честна дума, признай ми! — помоли Живко.

— И да си го мислил, колебал си се, щом не го каза. А колебанието в такива случаи е равно на смърт. Трябва сигурност. Окото ти трябва да не трепва и ръката също.

— Е, да — съгласи се Живко, но съжаляваше за пропуснатата възможност. Наистина си беше помислил, че трябва да намерят хотела, но не предполагаше, че отговорът е толкова прост, и потърси по-сложно решение.

Живко не проумяваше какво ще правят, след като намерят от кой хотел е ключът. Патри — също, но и двамата предпочитаха да не питат.

Така стигнаха до хотел „България“ и влязоха.

— Какво търсите, малките? — попита ги веднага момчето от рецепцията.

— Нищо! — отвърна Живко и млъкна, защото се сети, че трябва да мълчи.

— Щом е нищо, може и отвън да го търсите! — каза момчето.

Един чужденец се спря и остави ключа си. Тримата впериха поглед. Вместо топуз ключът висеше на металическа плочка. Значи техният ключ не беше от този хотел.

Децата излязоха, без да се разправят повече. Тръгнаха обратно към Ректората. Вървяха по средата на платното, по жълтите плочки на булевард „Руски“. Не им беше приятно, че удариха на камък.

Както си вървяха, Живко каза:

— Абе като е затворено движението за автомобили, поне да теглят на жълтите плочки един асфалт, чудесна пързалка за летни кънки ще стане?!

— Ще пречим на възрастните — възрази Патри.

— Да забранят минаването и на възрастни! — реши Живко. — Забранено за автомобили и за възрастни, лошо ли е? Поне нещо да има забранено и за възрастни.

— Да има, ама няма — каза Досьо.

Милиционерската свирка ги накара да спрат. Залисани, бяха тръгнали да пресичат на червено улица „Раковски“.

— Ако и в хотел „София“ не е, в кой хотел да го търсим? — попита Патри.

— В „Парк-хотел“, разбира се — отвърна делово Досьо.

— И аз така си помислих — каза Живко.

— Стига де! — скара му се Досьо. — Нямаш никакво чувство за скромност!