Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. — Добавяне

6.
Среща с Джонатан Суифт

Насред площад „Народно събрание“ се издига паметникът на руския цар Александър II, царя-освободител, който, величествен и суров, е възседнал коня си. Под него с натъкнати щикове са руските воини, които прогониха през 1878 г. петвековните поробители и донесоха свободата на България. Но царят, нали затова е цар, е поставен най-отгоре и от него лъха самочувствието на единствен победител. Точно зад гърба му е хотел „София“, нов, модерен, целият в алуминий. Към него се бяха устремили тримата приятели и вървяха, сякаш направо ще влязат, както се казва — без да почукат. Но спряха. Ако в хотел „България“ им бяха казали „ей, малките“, то тука можеха направо да ги изхвърлят, без дума да им кажат!

Промъкнаха се покрай каменните съдове за цветя, които ограждаха лятната сладкарница. Опитаха се да погледнат вътре в хотела, но отвън навътре не се виждаше. Досьо се промъкна до вратата, но и оттам нищо! Върна се при останалите и нареди на Патри:

— Ще влезеш вътре!

— Аз ли? — посочи с пръст себе си Патри. Очевидно никак не му се искаше.

— Ще видиш разположението на рецепцията — обясни му Досьо. — Само толкова! После се връщаш. Веднага! Останалото ще свърша аз.

Патри подаде мрежата на Живко. Съобрази, че с мрежа в хотел не върви много да се влиза. Тръгна с неохота. Стъклената врата се отвори автоматично пред него, също като на аерогарата, само че тази се плъзгаше встрани. Спря се и обърна глава към приятелите си, дано Досьо да е променил нещо плана и да го викне обратно. Но Досьо му даде знак с юмрук.

Патри го разбра правилно и влезе. Вратата след него се затвори плавно, сякаш му отрязваше пътя за бягство.

Обстановката му се стори необичайно разкошна. Патри за пръв път попадаше в грандхотел. Забрави страха си и се заплесна. Заплесна се в картините по стените, гипсовите фигури по таваните, огромните филодендрони и ако щете — по мекия килим, в който краката потъваха, без да се чува шум от стъпки.

Затова и не усети кога до него застана пиколото. Зърна му най-напред панталона с генералските лампази, после червената куртка с лъскави металически копчета и накрая червената шапка като на френски войник. А между куртката и шапката се намираше главата на пиколото, кръгла като любеница. Голобрадо шестнайсетгодишно момче, пиколото имаше вече мъжки глас.

— Какво търсиш? — попита то и Патри с облекчение видя, че очите му бяха засмени и умни.

— Защо? — не може да намисли какво да отговори Патри.

— Защото, ако не знаеш какво търсиш, ще те изхвърля като коте — заяви му съвсем спокойно пиколото.

Патри веднага разбра, че това момче не си поплюва. Значи очите му лъжеха. Сега и Патри щеше да се опита да го излъже.

— Ами търся един човек — каза той.

— Няма го! — очите на пиколото продължаваха да се смеят.

Патри не знаеше какво да прави. Този пиколо съвсем го обърка. Не го хокаше, не го дърпаше да го изхвърли, а само го гледаше със засмените си умни очи и го караше да чувствува как килимът се люлее под краката му.

— Защо да го няма? — попита Патри.

— Тук всички са чужденци, затова! — каза пиколото.

— Той е чужденец.

— Как се казва?

— Защо? — пак не знаеше какво да отговори Патри.

— Защото, ако не знаеш как се казва, ще те изхвърля като коте!

„Сигурно ще ме изхвърлиш, мислеше си Патри. И то като коте. От къде на къде се увлякох да твърдя, че търся чужденец, та сега, ща не ща, и име трябва да му измислям.“

А чужди имена Патри не знаеше много. Знаеше името на английския министър-председател, но ако кажеше, че него търси, можеше и бой да яде.

— Суифт! — Това име му изплува в главата и той го каза, за да се отърве.

— Джонатан Суифт ли? — попита пиколото.

— Да — отвърна Патри.

Пиколото го хвана подръка.

— Ела!

И го поведе през фоайето. Патри се почувствува като в клопка. Какво ще прави сега с този Джонатан Суифт? И изведнъж това име му се стори много познато. Ами да, хубаво се насади. Джонатан Суифт, авторът на „Пътешествията на Гъливер“. Не знаеше, че е жив.

Пиколото огледа насядалите тук-таме хора във фоайето — някои четяха чуждестранни вестници, други си пиеха кафето. Заведе Патри при възрастен мъж, който правеше и двете, тоест четеше вестник и пиеше кафе. И още нещо — пушеше лула.

— Извинете, сър — обърна се пиколото на доста добър английски. — Този млад господин иска да говори с вас.

Възрастният мъж подаде ръка на Патри. Патри, ни жив, ни умрял, също му подаде ръка. И седна, защото Джонатан Суифт с любезен жест го покани да седне. А пиколото си отиде. Остави го. Патри предпочиташе хиляди пъти да го бяха изхвърлили като коте. Но беше вече късно.

— Говорите ли английски? — попита чужденецът.

— Да, аз говоря английски — отговори Патри точно по учебника.

Чужденецът му каза нещо, от което Патри нищо не разбра. Остана малко учуден, мислеше, че знае добре английски. Взимаше уроци от близо година, дори беше прочел един виц от „Инглиш джоукс“ — вицове за начинаещи, и го разбра, но не се смя, защото не го намери за смешен.

Но от английския на Джонатан Суифт нищо не разбра и затова седеше и притискаше нервно дланите си една в друга. Страшно неудобно се чувствуваше. Искаше да му каже, че „Пътешествията на Гъливер“ е една книга без грешка, но не можа да се сети как е на английски „Пътешествията на Гъливер“ и „грешка“ и това съвсем го обърка.

Чужденецът, и той взе да се притеснява. Чудеше се какво да прави. Извика сервитьорката, която носеше кафе на съседната маса, и й каза нещо.

Патри се опита да стане, но чужденецът го спря с ръка и изломоти нещо, което Патри също не разбра.