Васил Попов
Корените (8)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Табелата

Дачо набиваше обръчите на бурето. Христо го остави за малко, макар че много му се искаше да гледа как набиват обръчите, как му гласят бурето. Излезе на пътя и се изправи до табелата, закачена на вратата. Вчера му я бяха донесли и той я закова с малки пирончета. Още тогава той отиде в бръснарницата да се похвали пред народа.

— Е, Христо — рече му Йордан Бръснаря, — честит медал!

Сега по пътя не минаваха хора, бръснарницата беше затворена, нямаше на кого да се похвали. Ама хубаво си стоеше тая табела на вратата — любуваше й се Христо, когато по пътя мина Янко и го поздрави.

— Янко — каза зарадван Христо. — Видя ли каква табела ми дадоха?

Янко спря, прочете табелата, но не каза нищо, защото бързаше да не изтърве рейса.

— За къщата ми я дадоха бе, Янко — каза Христо. — Като идеш в града, обади се на Стефана — тъй и тъй, речи, на бай Христо му дадоха табела за къщата. Само на него дадоха, речи.

— Ще му обадя, бай Христо — каза Янко, като гледаше непрекъснато в табелата. — Ще му кажа, че са ти дали табела. — Той вдигна дамаджанката и добави, като не откъсваше очи от табелата: — А тая дамаджанка ми я даде баба Велика да я занеса на бай Стефана за армаган. Донесох й аз една билка, дето трябвало да я взима по три пъти на ден на половина час преди ядене по една супена лъжица в половин кило вода и да вряла, докато водата се изпари до триста драма.

— Тъй — каза Христо намусен, разбрал, че на Янко табелата не му е направила чак толкова голямо впечатление, — върви, Янко, върви, че ще изпуснеш рейса. Много здраве кажи на бай ти Стефана.

— Ще му кажа. Бай Стефане, ще му река, бай Христо ти праща много здраве и каза да ти обадя, че са му дали табела за къщата. Само на него.

И Янко хукна да гони рейса, а Христо не се прибра вкъщи. Право при Дачо отиде, да гледа как ще му нагласи обръчите на бурето.

— Дачо — каза Христо, като потриваше ръце, — хубаво да ми нагласиш бурето, ей.

— Ще го наглася. Ако не ти харесва, вземи, че си го нагласи сам.

— А бе и аз мога, ама то си иска майстора. Слушай, Дачо, ти видя ли табелата?

Дачо вдигна каскета си над очите и рече:

— Видях я. Че защо са ти я дали бе, Христо?

— Ха, защо! — засмя се Христо. — Ами комисия идва, и фершела идва, и ми я дадоха.

Дачо се подпря на чука и поклати глава.

— То хубаво, Христо, ами я кажи — колко пуйки имаш?

— Пуйки ли! Защо ми са пуйки! — удиви се Христо.

— Тъй — не поясни Дачо, а продължи: — Ами я ми кажи ти — колко овце имаш?

— Овце нямам аз. За какво да им робувам, аз си работя на фурната, за какво ми са овце?

— А прасе имаш ли? А кокошки? — продължаваше разпита Дачо. — Нямаш. Каква е таз къща, дето в нея няма никакъв гад, а я признават за образцова и хигиенична, че и табела й дават на туй отгоре? — Дачо запуши, хвърли клечката в снега и добави меко: — Слушай, Христо, да вземеш да я махнеш таз табела, че да не се смеят хората.

Христо се опули.

— Да я махна ли, казваш?

— Да я махнеш ами! — рече Дачо. — Те на смях са ти я дали бе, Христо, майтапа да си направят. Слушай, аз имам едно прасе, ей такъв кекер — трийсе лева дадох за него. Миналата година си купих от стопанството, седем лева ми излезе, ама тая година не продават, та си купих частно. Шест кила е тоя кекер — миналата година платих по един и двайсе, а сега по пет лева на кило живо тегло съм платил за него. Ще го гоя тоя кекер, докато стане триста кила, значи, двеста деветдесе и четири кила прираст да даде, докато го заколя. — Дачо вирна глава, издуха дима и добави важно: — Я си купи и ти един такъв кекер, че го гой, търси му храна, чисти го, направи го триста кила, че тогаз да ти дадат табела. Купи си и овце, завъди си десетина пуйки и петдесетина кокошки, пък тогаз ела да ми се надуваш, че имаш табела. Че то на мене десет табели трябва да ми дадат, че да не знам де да ги турям по вратника. Махни я, ти казвам, срамота е!

— Няма да я махна! — изпъна се Христо намусен и реши да отбие на Дачо от трите лева за поправката на бурето. — Няма да я махна аз. Какво ме е еня, че ти си дал трийсе лева за някакъв си кекер. Аз съм член на стопанството и работя, а то се грижи за мене да си имам туй-онуй за прехрана.

— И аз съм член на стопанството — рече Дачо. — Имота си дадох целия, всеки ден работя, ама си въдя и гад, да подпомагам държавата, да не ме храни тя. А на тебе ти дават табела, дето я подяждаш и гледаш да те нахрани.

Купи си кекер.

— Няма да си купя никакъв кекер — отсече Христо.

— Знам, че няма да си купиш — каза Дачо, като стъпка угарката. — То като нямаш гад, много ти е чист дворът. Тъй всеки знай. Няма по двора ти курешки, няма бубонки, не мирише на кочина — едни човешки лайна остават. Затуй ли носиш тая вар и всеки ден я сипваш в клозета и като излизаш оттам, се клатиш като пиян, дето те е упоила варта? Ако е за вар, и аз мога да си закарам вар вкъщи, ама не ща да се тровя.

Христо гордо посочи клозета в началото на градината.

— Не е само варта, Дачо. Я гледай само как съм го боядисал, и покрив с керемиди съм му турил.

— Хе, че и аз мога да боядисам моя. Щом ти си го боядисал със синя боя, аз пък ще го вапцам със зелена.

— Вапцай го първо, пък тогаз одумвай табелата — рече Христо и се изпъчи. — И керемиди му тури, пък тогаз приказвай.

— Ще му туря — каза Дачо, — и керемиди ще му туря, още довечера ще се хвана с него.

— Не е само клозета, Дачо. Я влез вкъщи да видиш как блести всичко — и стаята, и салона, и собата. И машинна печка съм купил, и радио си имам, и отгоре покривчица съм му турил, да се не цапа кутията. Булката цял ден чисти и пере, то не е къща сякаш — ами на музей прилича.

— Музей ли! Тя, твоята булка, да беше отишла на къра да извади триста и четирсе надника като моята бабичка, че тогаз се перчи!

— Слабо й е сърцето на нея, Дачо, не е за всекиго на къра. Ще падне и няма да стане — каза Христо, като погледна към къщи.

— А моята защо не пада?

— Не знам, Дачо. Щом не пада, значи е здрава и нищо й няма.

— Здрава е я — каза гордо Дачо. — Две деца ми е родила, затуй е здрава, а твоята все по бани я пращаше, и пак не можа да роди.

Христо се намръщи.

— Като не можа да роди, да я изгоня ли искаш! — каза той натъжен. — Тъй ни е било писано, двамата да си умрем.

— Щом като тъй ви е било писано, няма да се перчиш! Синът ми има три момчета и дъщерята едно — четири унука имам аз. А ти с какво ми излизаш насреща — с някакъв си боядисан клозет! Утре, като боядисам моя, с какво ще ми излезеш, а?

Христо не можа да намери отговор, само премигна.

— Слушай, Дачо — обади се той. — Както сме се разприказвали, няма да ми нагласиш бурето. Щом са дали табелата на мене, значи на мене са я дали. Иди питай комисията.

— Ще я питам — каза Дачо. — Трябва да има справедливост в тая държава!

Щом стигнаха до справедливостта, млъкнаха и Дачо отново се залови за бурето, а Христо остана при него да гледа дали ще го нагласи добре. „Справедливост — помисли си Христо, — ако му бяха дали табелата на него, щеше да има справедливост в тая държава, а сега — няма. Всеки дърпа чергата към себе си. Я го виж: имал четири унука и две деца. Че тогаз да дадат табелата на Улаха, нали има цели десет деца! Защо не му дадоха на него табелата за многодетство, а я дадоха на мене, а! Значи, преценили са хората, че съм я заслужил. Четирсе години пека хляб на туй село, кой не е ял от тоя хляб. Нека излезе един и да каже: «Аз не съм ял от тоя хляб!»… Никой няма да излезе. Мене докторите Алтънови ме уважават, дето живеят в града и всеки ги почита, а наш Дачо не ще да ми даде табелата. Да му дадат една и на него, че да миряса. Като е толкова справедлив, защо ми поиска четири лева за бурето, че едва го склоних на три? Щом е толкова справедлив, нека да ми вземе един, е, да речем — един и петдесе…“ Христо се сети отново за деца и каза гласно:

— Дачо!

— Стига ме мая с тая табела — каза намръщен Дачо и продължи да чука обръчите. — Искам да свърша бурето и да се върна вкъщи, че днес ми е почивният ден. Моята къща не е празна като твоята, че да дърдоря разни врели-некипели.

— Добре де — каза Христо, — ти викаш: справедливост! Ако комисията гледаше по децата за образцовост и за хигиеничност, значи трябваше да дадат табелата на Улаха, дето има десет деца. Тъй ли?

— А! На Улаха! — изсмя се Дачо. — Не стига, че му дадоха без пари бабината Минина къща, ами сега и табела да му дадат!

— Че защо да не му дадат — не мирясваше Христо. — Пръска лозя човекът, коси, върже, член е на стопанството…

— Член! То да си член е най-лесно! — рече Дачо и пак се подпря на чука. — А колко имот даде Улаха на текезесето? Колко декара гори, колко лозя, колко ниви, питам аз. Нищо, едно голо нищо! Едно кранле има Улаха и туй е всичкото му. То всеки знае да прави деца, като си няма друга работа и други грижи. Влизаш в чуждата къща и почваш производството. Тя тъй и баба знай.

Христо помълча и след като помисли малко, се обади:

— Ти, Дачо, много приказваш. Аз те повиках да ми нагласиш бурето, а ти само се подпираш на чука и пушиш цигари.

— Че кой ме заяде с тая пуста табела — извика Дачо и отново се хвана за бурето.

— Да го нагласиш хубаво — рече Христо, като се направи, че не е чул за табелата, и не изпускаше ръцете му из о̀чи. — Ако не го нагласиш хубаво, ще ти отбия един лев.

— Ако ще ми отбиваш, не го пипвам повече — остави чука Дачо. — Прави си го сам, пък аз ще си ида до вкъщи, че днес ми е почивният ден.

— Знам го — каза Христо. — Ще си идеш вкъщи да боядисаш клозета и да му туриш керемиди на покрива.

Дачо не отвърна. Заочуква бурето с равни, отмерени движения, а Христо пак понечи да отвори разговора за табелата и справедливостта, но не можа да намери с какво да започне.

Навън, по пътя, минаха един старец и един пътен пикьор. Пикьорът носеше лопата и беше разкопчал дългата си зелена шинела. Те се разминаха точно пред Христовата врата, но не видяха табелата.