Васил Попов
Корените (7) (Хроника на едно село)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

История

  1. — Добавяне

Училище в пенсия

Класовете излязоха на двора с викове и стъклата на прозорците дрънкаха. Полетяха снежни топки, полетяха деца, полетяха викове. Учителят Златанов се грееше до печката, Робов пушеше до прозореца и гледаше разсеяно навън с подути очи. Горбанова пишеше в дневника, нанасяше отсъствия. Всичко беше на мястото си — светът в малкото въртящо се земно кълбо, картите, препарираният ястреб, кутията с тебешири, на мястото си бяха и училищните миризми — на тебешир и черна дъска, на мастило и хартия, на мокър парцал, на гореща печка, на детски дрехи и стопен сняг.

Димов излезе навън. Дворът беше утихнал, децата ги нямаше. По снега не личаха стъпки, по стената нямаше следи от разбити снежни топки. Училището стоеше само на трите си етажа, само с неутъпкания си двор, в едно много дълго междучасие. Там, при вратата, Димов се поспря, за да види отново пожълтелите некролози на двамата учители. Снимката на Златанов беше малко неясна, но Робов си беше същият — с подути очи, пълни бузи и черна коса — от млади години.

Димов тръгна из двора, за да оставя следи в снега. Следите бяха еднакви в мокрия сняг, който се поддаваше лесно и малко хрускаше, усетил земята отдолу. Димов направи една снежна топка и снегът го опари по ръцете. Засили се и я разби в стената на училището. На деветата топка се умори, но на стената имаше девет следи, които скоро щяха да се стопят, защото снегът беше мокър.

По стръмния път под училището изфуча рейсът. Димов беше гърбом към него, но знаеше, че в рейса има девет деца от селото, защото днес беше понеделник. Те отиваха всеки понеделник в Корията и пак със същия този рейс се връщаха в събота при домашните си. Рейсът отмина бързо и Димов се обърна и спря очи на пътеката, където всяка сутрин минаваха сто и осемдесет деца и на обяд пак се връщаха по нея, за да си идат вкъщи. По тази пътека идеха селяните да гледат представленията в големия училищен салон и по нея се връщаха вкъщи, възбудени и натъжени, потиснати или развеселени от зрелището. Сега пътеката беше постлана със сняг.

След като написа отсъствията на сто и осемдесет деца и дванадесет учители, Димов се спря пред прозореца на своята стая. Не видя вътре хора, но затова, като наближи, видя себе си в стъклото, с жълто лице и побеляла коса. Наложи си шапката и бялата му коса се скри, а очите изпъкнаха малко.

— Всички отсъстват — каза той.

Образът му се усмихна.

— И чиновете отсъстват, другарю директор — рече неговият образ, — изнесоха ги и ги натовариха на камиони. И дългите боядисани маси натовариха. Закараха ги в Корията, дето сега е училището.

— Училището? — запита той, сякаш не беше чул. — А сега какво има в стаите?

— Нищо — отвърна неговият образ. — Само долу, в трапезарията, зад сандъка лежи земното кълбо.

— Знам — каза Димов. — Помня, веднъж се беше отлепило, точно на Австралия. Аз я дорисувах. Ще го прибера вкъщи. Континентите си стоят, реките си стоят, и океаните също. То още може да показва кое къде е. Ако Австралия наново се е отлепила, пак ще я нарисувам. Все още мога да нарисувам един континент.

— И звънецът е тук — каза неговият образ.

— Знам — поклати глава Димов.

Той тръгна след себе си и влезе в празното училище. В трапезарията го чакаше цялото земно кълбо и Димов го вдигна и обърса с един парцал от праха. Австралия, дорисувана от него някога, не беше мръднала от мястото си. И континентите си стояха на местата, и реките, и океаните. Той ги завъртя и те се понесоха и сляха в едно — суша и вода, морета и планини. Димов спря земното въртене и в тъничката кафява нишка на Балкана видя своето село с построеното от доброволен труд училище. Като го зърна, той се върна в него и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Втори и трети клас да излязат на двора и да се строят. — заповяда той и гласът му се блъсна в стените и полетя, удебелен и натежал нагоре.

Класовете не излязоха и не се строиха, а Димов продължи да се изкачва по стълбите. Спря пред вратата на втори клас.

Вътре беше тихо. Междучасието беше свършило и сега учениците чакаха да влезе той, за да почнат часа по география. Димов се усмихна, бе хванал студената дръжка на вратата, но не я отвори. Отмина надолу по коридора доволен, със земното кълбо в ръка.

И пред следващата врата не спря. Отмина я, както я бе отминавал много пъти, с един бърз поглед, сякаш проникващ през нея, научен да вижда и знае всичко какво става вътре. И сега хвърли този всевиждащ и всезнаещ поглед и я отмина. Спря пред вратичката на комина. Бръкна навътре в меките остарели сажди. Напипа дръжката и измъкна звънеца. Издуха го от саждите и те се разхвърчаха из коридора.

Стъклото на прозореца в коридора беше счупено и като приближи до него, Димов вече не можа да види своя образ. Видя образа на своето село, образите на къщите, накацали една над друга, образите на хълмовете и над тях белия, вечен образ на Балкана. Тогава Димов чу как звънецът се обади и го вдигна.

По пътя край дерето минаваха коли, натоварени с дърва. Йордан Бръснаря спря конете, ослуша се и викна на Юрдека, който караше предната кола:

— Хей, Юрдек!

Юрдека спря конете и отвърна:

— Кажи, Йордане!

— Чуваш ли звънеца?

Юрдека се ослуша.

— Я, чувам го. Ами откъде звъни?

— От училището — рече Йордан Бръснаря.

— От училището ли? Да не си мръднал бре! Кой ще ти бие звънеца от училището? Нали го затвориха!

Конете пръхтяха и извръщаха глави, запотени от товара и тегленето. И те поглеждаха нататък.

— Аз пък ти казвам, че е от училището, ама не е там работата — рече Йордан Бръснаря. — Я виж конете, и те се ослушват нататък. Знам го аз тоя звънец бе, Юрдек.

— Хм — каза Юрдека и се почеса по главата с дръжката на камшика, — ами да не са отворили пак нашето училище бе, Йордане?

— Слушай, Юрдек — рече Йордан Бръснаря, — я да идем да откараме дървата по-скоро до стопанския двор, че да се върнем бърже да видим защо бие звънецът от училището.

И те подгониха конете по пътя.

И баба Велика чу звънеца тъкмо когато открехваше вратата на съседите. Дядо Димитър Столетника се показа с очилата си и старата си шапка. Баба Велика го хвана за ухото и викна вътре:

— Бият звънеца, дядо Димитре!

Столетникът чу ехото на звънеца в думите й, макар че в ухото му имаше много училища, звънци и думи.

— Кой звънец, казваш?

Тя пак го улови за ухото:

— Школския, кой! Уж затвориха училището, пък сега май пак ще вземат да го отворят.

— Ще го отворят ли! — удиви се дядо Димитър. — Че кога са го затваряли?

Баба Велика махна с ръка и му пусна ухото. Като излезе навън, на пътя стояха няколко старци и се ослушваха.

— Да идем до училището — рече един старец. — Щом бие, значи има защо да бие.

— Да идем — каза друг старец. — Може нещо важно да е станало, щом бие.

И те се упътиха към училището. И баба Велика тръгна с тях. И от Барагана слизаха хора. Само дядо Димитър не тръгна. Застана на слънце пред портата и се ослуша. В неговите уши звънецът биеше като голяма, тежка камбана. Защо биеше камбаната?