Васил Попов
Корените (20)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Бяла ракия

Избата имаше две прозорчета към улицата, на равнището на пътя. Горския ги покриваше с чулове и слагаше върху чуловете калъпи сапун, да ги затискат, след това запалваше лампата в дъното при вратата. Седнал на една касетка, обърната върху пръстения под и покрита със стария кожух, той отвинтваше канелката и подлагаше каничката. Ракията беше съвсем бяла.

Горския напълни чашата и отля малко на пода, като измърмори няколко тихи думи, които сам не разбра. Приличаха на извинения или на заклинания.

Първата глътка го удари между очите. Той примижа потърсен и дръпна втора. Излязоха му сълзи — ракията беше над седемдесет градуса. После ставаше по-леко, гърлото му обгаряше и той отпиваше по-малко, като търсеше с ръка стомната, да я поугаси с някоя глътка студена вода. Откак зарови жена си Мария, свикна да идва тука вечер, да се затваря и да пие. Никога не беше пил така — сам, скришом от хората, без празник и повод, затворен в собствената си изба.

Бъчвата седеше до него върху дървени трупчета. Горския почука и бъчвата отвърна с дебел, плътен звук, звука на черешовите дъски, огънати и уплътнени здраво една о друга, за да издържат напора на силната ракия.

И заговори той, както говореше всяка вечер.

— Не знам — каза си Горския. — Къде да ида, какво да правя, като няма с кого да говоря.

— Ще говориш с мене — отвърна си той. — Кажи де!

— Какво имам да говоря с тебе?

— Тогава излез на пътя, спри първия човек и му се изприкажи да ти размине!

— Не мога. Аз това село с главата наопаки го обръщам, вековни пластове размествам, не мога, нямам право да изляза на пътя и да говоря за мъката си. Хората чакат друго от мене!

— Какво чакат?

— Пример чакат… И да ме мразят, и да не могат да ме гледат, те знаят, че съм прав… Може и да ме псуват, ама знаят, че съм с тях, като тях.

— Като тях! Тъй си мислиш ти, не видиш, че всички те мразят и гледат да вземеш, че да се махнеш някъде.

— Никъде няма да се махна… Тук ще стоя, ама как ще живея сам, като я няма вече Мария?

— Да живееш сам… саммм… сам — повтори той объркан и пак пи. Примижал, затаил дъха си, подложен на белия ракиен огън, който го обливаше. В неговите омайващи кръгове се плъзнаха последните му думи и се счупиха там:

„Дзън!… Дзън!… Дзън!…“ Горският отвори широко очи — бъчвата стоеше на мястото си здраво, стабилно, и всичко останало в избата стоеше на мястото си, здраво, стабилно — старият кораб за гроздобер, нощвите, гърненцата по лавицата, старите тенекии с чуждестранни надписи, още неръждясали, крините, чувалите със зърно, другата бъчва, за виното, диреците, дето подпираха къщата, прашните гумени ботуши, черната мушама, окачената на пирона бригадирска чанта. И обувките, изгубилите цвят обувки, с които бе ходил из Балкана и бягал, и залягал, и се беше бил и отстъпвал, и те стояха там, в ъгъла, сякаш чакаха да дойде и да ги обуе отново. Само той не стоеше на мястото си — ту се разливаше към единия ъгъл, пораснал неимоверно много на една страна, като издут накриво балон, ту потичваше към другия ъгъл. Стисна зъби, притворил очи, да успокои бесовете, да се събере наново в тялото и в дрехите си, за да бъде отново той, един, а не двама, а не много хора, които се питат за нещо и крещят един срещу друг.

— Тъй ли ще я карам? — изпъшка Горския, душеше го в гърлото и гърдите. Надигна стомната, водата преля и го заоблива — струеше по бузите и носа му, влезе в очите му, а той не се дърпаше. Около него стана локва, пръстеният под се намокри и пусна една вадичка към гумените ботуши. Като сне стомната, Горския изпръхтя, тръсна глава, ракията се сви в стомаха му, временно победена, огънят бе попритихнал. Изведнъж той осъзна, че се е уплашил, че всичко идва от уплахата, че се е търколил като бъчва, на която са дръпнали подпорите. Веднъж в затвора Ванкин беше посочил един як мъж, който трепереше в ъгъла на Килията и нищо не можеше да го успокои. Нямаше поглед, очите му шареха на всички страни и не се спираха на нищо. Тогава Ванкин каза на Горския:

— Това е най-страшното — мъжката уплаха. Хване ли те, загиваш, брат. Храбрец ли си — ставаш страхливец, (честен ли си — предател ставаш… Тя е нашата чума, пази се от нея, че от нея най-много загиваме. Страшната мъжка уплаха!

Горския чу трополенето на каруцата по пътя, замореното пръхтене на коне. Човешки стъпки приближиха и спряха пред прозорчетата на избата. Горския дръпна дълга, остра глътка и се остави да го прониже с бялото си, огнено острие. Навън стоеше човек и не се махаше.

— Горски! — отекна плътен мъжки глас, мина през чуловете и през калъпите сапун и дрънна в ушите му.

Той не се обади, почака да си иде човекът. Но другият също чакаше. Тогава Горския стана и като залиташе леко, прекоси двора и излезе на пътя. Конете вдигнаха глави, очите им светнаха в тъмното. До къщата стоеше човек с камшик в ръката.

— Какво искаш? — попита Горския.

— Нищо — рече Жегъла. — Видях, че си вътре, макар че си затулил прозорците. И снощи светеше, и оная нощ пак светеше.

— Ела — изръмжа Горския. — Вкарай каруцата и ела.

Жегъла мълчаливо потегли конете и те охотно нахълтаха в разтворения вратник. Спряха насред широкия, обрасъл с трева двор и чак тогава Горския ги позна — бяха неговите коне, дадени преди години в стопанството. Беше ги виждал често, но се правеше, че не ги познава, искаше да ги забрави съвсем. Сега, когато пръхтяха и протягаха глави към него, разбра, че нито той ги е забравил, нито те него. Ръката му понечи да ги погали по шиите, но той не й позволи — идеше му да я отсече.

— Ела — повтори той и обърна гръб на конете.

— Пий — добави той, като седнаха при бъчвата. Подаде каничката.

Жегъла пи, в лицето му се мярна жестока радост. Трета нощ вече заставаше отвън и се ослушваше, да разпознае какво си говори в избата партийният секретар, но не се чуваше добре. С камшика между коленете, навел глава и увесил тежки рамене, той се взираше в очите на Горския.

— Не си добре ти, Горски — измърмори Жегъла.

— А ти добре ли си? — вдигна диви очи Горския.

— Добре съм — рече грубо Жегъла, сякаш каза нещо мръсно.

— Какво ти е доброто?

— Кух съм аз, Горски — додаде Жегъла, без да откъсва очи от неговите, сега в тях нямаше нито жал, нито радост. — А ти гниеш, отвътре изгниваш, малко по малко.

— Умря жена ми — тихо отрони Горския и уплахата пак се хвана за гърба му. — Няма с кого да приказвам.

— И моята умря — рече Жегъла, — и аз няма с кого да приказвам. А можеш ли ми каза какво правя аз с тая каруца и накъде съм тръгнал? И защо беше цялата тая история, човешката, дето я нарече ти! Викаше ми, забрави, Жегъл, нивите, тя вече е свършена работа. Добре, да речем, че ги забравя… ами себе си мога ли да забравя? Че те нивите са си в мене, и дворът, и къщата са в мене, и кучето ми Алишко е в мене, дето ти го уби!

— Не съм го убил аз — изпъшка Горския. — Законът го уби. Тъй трябваше да стане заради здравето на хората, на народа. Хората са по-важни за нас от кучетата.

Той напълни отново каничката и завъртя канелката. Помириса ръката си.

— Хората ли! — извика Жегъла. — Че къде са хората?

Горския отвърна:

— Тука. И ние, двамата, сме хора. Щом стоим един срещу друг и приказваме, значи сме живи. Не си кух ти, Жегъл, човек си цялостен и затуй се пържиш в собственото си масло.

— Не съм човек — рече твърдо Жегъла, с някаква особена гордост. — Нищо човешко вече няма в мене. Човекът се смее, радва се, чака нещо, прави нещо, стреми се към нещо, а при мене вече няма такива работи. Кух съм аз и нищо не ме боли. Не ми ги разправяй на мене, толкоз години вече ме агитираш и още не си ме проагитирал.

— Не ща да те агитирам — каза кротко Горския с уста, допрени до ръба на чашата, — искам само да говоря с тебе, ей тъй, както сме седнали и пием ракия заедно. Важното е да не се предаваме, Жегъл, каквото и да става, да не се преда-ва-ме, да сме заедно, да се държим като клони един за друг, като корени да се вкопчем…

— За заедно, заедно сме…

— И да не се пре-да-ва-ме — почти извика Горския не толкова на Жегъла, колкото на страшната мъжка уплаха, която още не бе заспала в него.

— Никога не съм се предавал — отсече Жегъла. — Ти много добре знаеш, че никога не съм се предавал и сега няма да се предам. Ако умра, прав ще умра и очите ми ще останат отворени. Знаеш много добре.

— Знам — рече Горския. Стори му се, че и той бе казал за себе си същите думи.

— Само че искам да ти кажа още нещо, Горски, да знаеш и него.

— Кажи!

Жегъла се наведе още повече, сивите му очи светеха и Горския се видя в тях малък, колкото ечемичено зърно.

— Много пъти съм те убивал аз тебе, Горски… — изсъска Жегъла. — Насън съм те убивал, наяве съм те убивал, посред бял ден из двора съм те гонил, навсякъде си ми се привиждал… — Млъкна, разкопча горното копче на ризата си и добави: — И все жив оставаше… А тогава, там, пред ямата… като ми даде пистолета, знаеш ли защо ти го поисках?…

— Защо? — запита Горския, без да изпуска образа си в неговите зеници.

— Много ми се искаше, Горски, не кучето си, моя Алишко, ами тебе да застрелям — добави хрипкаво Жегъла. — Ти не ми го даваше, помниш ли? Че и другите трябваше да те молят, докато склони. Разбра ли тогаз, че тебе исках да застрелям?

— Разбрах — рече Горския.

— И защо ми го даде? Кажи, Горски, като сме почнали, да си кажем всичко!

— Трябваше да изпълня заповед. Ти нямаше да го дадеш с добро, това твое куче, знам как беше привързан към него. Дадох ти пистолета, защото трябваше да бъде застреляно.

— И не се ли уплаши?

— Уплаших се — призна Горския.

— Тогава защо ми го даде?

— Защото не исках да се предавам — тихо измънка Горския.

Замълчаха и двамата. Пиха, пресушиха чашите.

— Тогаз… защо пиеш сега? — след дълго мълчание се обади Жегъла.

Горския нито отвърна, нито вдигна глава.

— Сега ли се предаваш! — клъвна го Жегъла изведнъж. — Тогава пий, наплюскай се! — изкрещя той. — Пий! — Стана и излезе навън тичешком.

Горския чу как разтвори вратника, как изкара конете и каруцата, чу звъна на пътните камъни под копитата на конете и шините на колелетата. Излезе тежко, като залиташе от единия до другия край на циментената пътека. Улови се за един дирек и завря глава в тежките уханни цветове на разцъфтелите пламъци. От двора идеше мирис на конска пот и сено. За миг му се мярнаха светещите очи на някогашните му коне, насочени към него в тъмнината. Той обърна глава към къщи, но къщата мълчеше. Цялото село мълчеше, само отдалеч заглъхваха звуците на каруцата и бавно потъваха в тишината на черната нощ.

Уплахата се върна, страшната мъжка уплаха, и стисна сърцето му. Горския изохка и се строполи в градината сред цветята. Плачът му разтърси нежните стръкове на разцъфтелите пламъци, които бяха разтворили листица в очакване на утринната роса.

На сутринта Горския се изправи с натежала глава от лехите, завря я в кофата с ледена вода и като я извади, видя побледняващия ден. Слезе в избата и с отвращение пусна канелката под голямото ведро. Бялата ракия потече. Горския се връща и отива до канала толкова пъти, колкото ведрото се напълваше. Този ден дерето отвлече бялата ракия на Горския и реката я пое, за да я отнесе към язовирите на близките села. В избата остана голямата бъчва, куха и празна, стъпила стабилно на дървените си трупчета.