Васил Попов
Корените (10)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Окопаване на царевица

Царевичният ред я чакаше.

Стояна превърза забрадката си, отпусна връвта на фустата, да може да се навежда по-добре. Другите жени вече копаеха, мотиките им звънваха в някой камък. И Стояна се наведе. Кръвта я блъсна в ушите, когато вдигна мотиката за първи път. Земята беше влажна и тежка, полепваше по желязото.

Вторият удар — и тя тръгна, загледана в земята, в корените на царевицата, и ги забрави, и земята, и царевицата, и другите жени. Чуваше само удари — някъде дълбоко в главата си, там, където сега беше цялото село, където беше целият й живот, от онези толкова далечни дни, когато беше малко момиченце. То тичаше из царевичния ред по една чудна пътечка, за да излезе на края на света, откъдето почваше нивата с жито. После тичаше между житната и слънчогледовата нива по друга чудна пътечка, за да стигне края на света, откъдето почваше люцерната, и после да тича по скосената люцерна до онзи край на света, откъдето почваше пътят, разрязан на три от колелетата. Тя винаги избираше дясната третинка и тичаше по нея, докато излезе на големия път и стигне вкъщи. Там започваше друг свят.

Стояна вдигаше и спускаше мотиката, а царевичният ред не свършваше. Тя вече знаеше, че като стигне края му, вместо да навлезе в друг свят, ще се върне обратно, в следващия ред, и като завърши и него, ще се върне в третия. Така идеха в живота и децата й — тъкмо се освободи от едното, и второто идва в утробата й. Ще се раждат и умират, докато останат пет живи и четири мъртви. Износената й утроба ще се стегне, децата ще пораснат и ще се запилеят по големите градове, а тя ще вдига мотиката и ще чака да дойде краят на царевичния ред.

В един нечакан ден ще се втурне вкъщи най-малкият, мъж с едро лице и четвъртита брада, с червено кожено яке и буйна, гъста коса, с голям пръстен на дясната си ръка. Премаляла, смалена от щастие, тя ще свари пилето и ще го поднесе с тихи пръсти пред него. Най-малкият ще откъсва от пилето с големите си селски ръце, които вече миришат на желязо и машинно масло, ще пийне от памидовото вино и ще каже:

— Много сте изостанали, мале. Живеете си като едно време.

— Че живеем — ще промълви Стояна и ще бърше радостни сълзи.

— Всичко това ще се промени — добавя най-малкият й син с пълни уста. — Трактори трябват, машини трябват. С тоя трудоден за никъде не сте.

— За никъде, синко — повтаря тя и му се радва.

После той ще отлети с мотоциклета си сред облаците бяла пътна прах и пукотевиците на мотора, а тя ще остане пред костите на пилето и празната чаша, отново примряла. Ще минат години, докато го види пак…

Тя се навеждаше и изправяше, все още силна за мотиката. Земята чакаше — суха и корава, мокра и влажна, мека и прашна, рохкава и клисава — и царевичният ред се точеше напред през годините и годишните времена. Тя вървеше след него и вече не чакаше края на света, откъдето да почне някакъв друг свят. И вкъщи светът не беше вече друг.

И сега не чакаше. Пристъпваше напред с ударите в ушите си, с плисъка на живата си кръв, и й се струваше, че вече не е никаква жена, а само една топка кал и кръв, която се търкаля безкрайно надолу, там, откъдето изгрява слънцето.

По едно време спря. Вдигна глава, другите жени копаеха по редовете, наведени, кръгли. Мотиките чукваха камък или блъскаха влажната, лепкава земя. Над царевиците трептеше нажежен въздух, а над него, дълбоко в бялата небесна шир — се гонеха реактивни самолети. В далечния полски блок пълзеше като бръмбар черен трактор и им пригласяше с тежко, мързеливо боботене.

Стояна се подпря на мотиката, учудените й очи търсеха края на този безбрежен блок. Спряха се на дърветата по далечния път, на жълто-зелените върби покрай полупресъхналата река, на надвисналото тежко слънце, на всичко, което бягаше от този блок настрани и нагоре, а той лежеше проснат, трептящ и шумолящ с вдигнатите си безброй зелени царевични ръце с разперени дълголисти пръсти, сякаш беше гласувал за нещо и бе забравил да си свали ръцете.

Ръцете дръпнаха Стояна. Тя седна, оглушала изведнъж. Тежка, задушаваща тишина я обгърна изведнъж като пара. Блокът се стопи в парата и Стояна се видя в една малка, задушна стая, цялата от дърво, видя се как стои със запретнати ръкави пред голям дървен чебур, пълен с вряла вода. Стои, лицето й мокро и студено, а ръцете й големи и червени, като ръцете на най-малкия й син и като ръцете на неговия баща. Водата кипи в дървения чебур, ъглите на дървената стая не се виждат от пара, само от разтворената врата иде хлад и светлина и облива нея и чебура. Там, в коридора, чакаха жените с белите забрадки и изпотените изопнати лица, за да влязат по реда си една по една. Влиза Графица, подава й едното си бебе, Стояна го поема, разповива го от пелените. Протегнала ръце, Графица чака с пелените, а Стояна, поела розовото бебе, го потапя цялото във врялата вода, закрила главата му с малка бяла кърпа. Натисва главата му с бялата кърпа, държи го така, докато бебето се отпусне, и после го подава на Графица. Двете го повиват, без да му гледат лицето, завиват го цялото, и Графица излиза, мълчалива и сънена, в коридора заедно с бял облак пара. После се връща с другото си бебе, после влиза Иларионката, подава своето. Повтаря се същото и така се изреждат жените от цялото село, и бебетата им минават под бялата кърпа и под врялата вода, а Стояна мълчи, и жените мълчат, и бебетата мълчат. Тихо е, дори стъпките на босите жени не се чува да шляпат по дървения под. Те се изреждат — дълга, безкрайна върволица. Тогава идва Стоянината майка, баба Дона, и подава петте си внука. И тя мълчи, чака с протегнати ръце да повие бебетата и да си иде. Чак при най-малкото Стояна сяда на едно дървено сандъче уморена и полузаспиваща, а баба Дона вече си е отишла, и всички жени вече са си отишли. Стояна става с натежали крака, излиза през вратата и влиза в коридора, сякаш е минала още през някъде. Парата върви след нея, върви, влачи се, мека и хлъзгава, пързаля се по дървения под, по изпотените дървени стени на коридора. И Стояна върви, върви…

Стигнала отново до царевичния стрък, Стояна става, надига се. Наобиколили са я жените, тревожни, със запотени лица и пламнали страни.

— Какво ти стана ма, Стояно? — запита я Графица. — Като викна, сякаш на умряло. Рекох, че ти е припаднало.

— От жегата ще да е — добави Иларионката, — то слънцето като ни е възседнало…

Стояна се изправи. Помогнаха й да се задържи на крака. Слънцето ги чакаше, вдигнало огнения си чук. Далеч примигваха жълто-зелените върби, умрели от жажда, виеше се белият път. Тракторът бе млъкнал.

— Какво ти стана ма? — отново я запитаха.

— Нищо ми няма — промълви Стояна, като избърса студено чело с края на забрадката си. Тогава видя, че забрадката й е бяла. И добави като насън: — Нищо ми няма мари. Я си вървете по редовете!

Те поклатиха глави и се върнаха, всяка на своя ред. И Стояна се наведе. Мотиката сама я затегли, сама се вдигна и спусна, сама се освободи от лепкавата пръст, сама опази корените на царевичния стрък от желязното си острие.

Тръгна Стояна след мотиката. Изтръпнала, напръхнала от жегата, тя забрави ударите в главата си, забрави себе си. Дори не се изплаши, че изпита някаква болка. Не потърси края на царевичния ред. Само копаеше и й се струваше, че разкопава онзи безкраен душен коридор, подбутвана от облаците пара към някакъв край, който не можеше да достигне.

Когато най-после достигна края на царевичния ред, Стояна се изправи. Така много й се искаше да се уплаши от нещо, да падне по очи и се покори, ослепена от страшна светлина. Стоеше така, бездейна и замаяна, и не искаше да вдигне очи нагоре, защото вместо бога щеше да види слънцето.