Васил Попов
Корените (29)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Късмети

— Защо американска? — намръщи се Горския, като плюнчеше ожесточено молива си. — Не знаеш ли съветски песни?

— Не знам — отвърна Американеца. — Тая е прогресивна бе, Горски, за бащиния дом.

Горския го изгледа с бялото на очите си. От заранта бе тръгнал по къщите да агитира за новогодишната вечеринка. Бабите щяха да направят баницата с късмети. Какви късмети да турим бре, Горски — запита го баба Велика, — като всички веке сме за гроба? Да има млади, да им турим късмети, все нещо ще изтеглят — Вие турете — отвърна той, — пък кой ще ги изтегли, ще видим, като нарежем баницата. Ами колко късмети да турим бре, Горски, запита баба Велика, а другите бабички закимаха. Петдесет и четири — отвърна Горския, толкоз сме останали в село, толкоз турете. Имаме трима в разход. В какво? — запитаха бабичките в хор. В разход — рече Горския, — един в болницата, един при своите в града и един пътник, вече май ще го изпращаме. За Сеиза ли думаш — запита баба Петра, — няма да умре той баш срещу Нова година. Щом носът му още не е съвсем изтънял, няма да умре. Добре — рече Горския, — турете и за Сеиза един късмет, аз ще го изтегля заради него по пълномощие и ще му го занеса подир вечеринката. А за Бося да има ли? — запита баба Ралка на Ивана Пенчов. И за него, и за баба Неделя, и за Жегъла — нали вече казах, за всекиго да има. Че то толкоз късмети по целия свят няма бре, Горски — обади се баба Ана Гунчовската. Може да няма по целия свят, ама за нас ще има — каза авторитетно Горския и пак наплюнчи молива си. Огледа бабичките и продължи: Та вий, таквоз, и номера си измислете. Какви номера бре, Горски — запита баба Черна, на Ивана Стоянов майка му. Номера художествени, усмихна се Горския, всеки трябва да изпълни по един номер — я рецитация, я някоя песен, я художествено рисуване. Вие, ако речете, може и нещо колективно… Колективно ли! — тъничко изписка баба Ралка на Ивана Пенчов. — Ти, Горски, като си ни подхванал с туй колективно! Не съм ви подхванал аз, отвърна Горския, епохата ви е подхванала, ами сега да не разискваме по принципиални въпроси. Помислете си за номерата, за късметите и кой каквото има, вино и мезе, да донесе за общата трапеза. Ще има и музика. Улаха ще свири.

Значи, с бабичките се оправих, мислеше си сега Горския, като гледаше лъсналата гола глава на Американеца и още по-лъсналите му железни зъби, правени в Америката, и със Сеиза ще се оправя, стига да издържи довръх Нова година, а сега тоя Американец ми подлива водата.

— Може да е за бащиния дом — възрази той, — ама някак не иде бе, Американец, на Нова година да пеем империалистически песни.

— Тая песен не е империалистическа, Горски — рече Американеца. — Щом като е за връщане в бащиния дом, значи хич не е империалистическа.

— Уф, не ми ги бай тия — ядоса се Горския. — Добре де, а на какъв език ще я пееш?

— На английски — кротко отвърна Американеца.

— Уф! — изуфка още веднъж Горския и като разбра, че няма да изкопчи от него някакъв друг номер, склони. — Добре, ама внимавай за текста!

— Ще внимавам — обеща Американеца и наложи зелената си сталинка.

Горския пак наплюнчи молива и си записа в бележника: „Амер. на англ. песен за бащ. дом???“ Босьо го посрещна в двора, забил очи в новия си мухарник, където вече висяха четири свински бута.

— Значи, няма да изпълниш никакъв номер? — приготвил молива, го запита Горския за трети път.

Босьо мълчеше.

— Разкажи пък, ако щеш, за птичката — примоли се Горския, — тая, дето кацнала на тополата и ти изпяла всичко.

Босьо вдигна очи към голата черна топола и те потъмняха. Разбра Горския, че Босьо нищо няма да разкаже. Добре, каза му той, освобождаваме те от наряд за песента и за художествен номер изобщо, затуй ще дойдеш да ми помогнеш да очистим стаята на трето отделение от пашкулите и да окачим лозунгите, дето сега ги пише Даскала Димов.

Босьо кимна в знак на съгласие.

Генерала вдигна глава от купчината листове, натрупани край пишещата машина, когато Горския влезе. Изслуша го внимателно. Номер ли, запита го Генерала, напоследък беше много отслабнал от това писане, че аз не знам нито да пея, нито да свиря. Виж, да командвам мога, цялата Втора армия съм командвал. Не, не става дума за командване, рече Горския, щом не знаеш нито да пееш, нито да свириш, тогаз прочети нещо от тез листа. Две години вече стана, откак пишеш, а ний нищо не сме разбрали от това писане. Аз още не съм разбрал, рече Генерала, а вий искате да разберете, то после ще се разбере. Добре, рече Горския, аз ти предлагам довечера да прочетеш нещо, пък кога ще го разберем, остави това на нас. Той огледа стаята му — пирамидата с оръжието, коравите партизански обувки, униформите, трофейните снаряди и тия от Втори армейски артилерийски полк. Дадено, усмихна се Генерала, ще прочета нещо, хем и на мене може да стане по-ясно, като си го чуя, аз досега на никого нищо не съм чел. Ама да е нещо по-оптимистично, рече Горския, като за случая, да не прочетеш нещо тъжно, ей тъй, дето размеква и те кара да се отпуснеш. Никога не сме се отпускали, гордо отбеляза Генерала, щом искаш, Горски, оптимистично ще прочета. Ще донеса и немски шмайзер, да попукаме навръх Нова година. Донеси го, рече Горския, и аз ще взема моя Валтер. И отбеляза:

„Генерала, нещо оптим. нем. шмай.“

— Добре, Горски, дадено — каза му Спас, като излизаше от избата. — Знаеш, никога не съм се делил от масите.

А колкото за номер, може да издекламирам уводната статия за международния туризъм, дето напоследък все по-често се говори за него…

— Спасе — изръмжа Горския, — няма да се шегуваш с международния туризъм, това е държавна политика. — Той млъкна и се позамисли: „А защо да не я издекламира, щом я е научил наизуст? Това е по-добре, отколкото да прави вража агитация“ — и добави на глас: — Добре, Спасе, издекламирай я, ама да вървиш по текста, дето е отпечатан във вестника, чу ли!

— Чух — каза Спас. — А да взема ли нещо за пиене и за мезе?

— Вземи — рече Горския. — Ще правим обща, народна трапеза.

— Дадено, Горски — засмя се Спас. — Тъкмо мерех надениците. Двайсет и два метра и тринайсет санти излязоха. Ще отрежа един метър и тринайсет санти, таман да ми останат двайсет и един метра.

„Спас, увод. стат. меж. тур. наден. 1 м 13 санти“ — отбеляза в бележника си Горския.

Дачо обеща да изпее една войнишка песен: „Анушка, дай ми любов!“

Защо пък Анушка, намеси се в разговора жената на Дачо, която подслушваше откъм кочината, че каква е таз Анушка? От бистрите води на езерото, отвърна й Дачо през рамо и смигна коцкарски на Горския. Добре, щом искаш, съгласи се Горския, изпей за Анушка.

Не знам да пея, отвърна му Гунчев, нито стихотворения знам, наша Гена едно време знаеше едно „Минзухарко, мили братко“, ама аз не го помня по-нататък. Виж, да е нещо за пренасяне, някаква тежест например, веднага повиквам Йордана Бръснаря и готово, ама за художествен номер! Не знам, рече строго Горския, повикай го Йордана и довечера да сте измислили нещо — или индивидуално, или колективно. Чуваш ли, Гунчев, вие сте ударници, нашата гордост, на табло ви снимахме, портретите ви гледахме цяла година, приеми го като партийно поръчение, чу ли? Чух, отвърна Гунчев и красивите му женски очи се свиха жално, щом като е за поръчение, ще видя да измисля някой номер.

Улаха вареше казан чорба на двора и цялото му домочадие наблюдаваше как свещенодейства с голямата бъркалка. Улахинката държеше единадесетото улахинче на ръце, а коремът й беше пак набъбнал. Какъв номер ще искам от Улаха, помисли си Горския. Той номерът му един — роди се едно, веднага поръчва и зарежда следващото. Затегна ли кранлето, запита го той. Затегнах го, бай Горски, ухилен отвърна Улаха. Цялото домочадие прие усмивката му и я разтегли в полукръг. И тъй, Горския си излезе от някогашната бабина Минина къща, дето съветът я отпусна на Улаха като малцинство, пък той все повече ставаше болшинство. Нищо, нека раждат, рече си Горския държавнически, нека раждат.

Накрая той открехна вратата на Сеиза и го намери в долната соба. Лежеше до джамала, покрит с нечаршафосан юрган и отгоре му одеяло на палми, бледен и готов за път, а баба Неделя седеше по турски край него и го гледаше неподвижно с вечно младите си зелени очи. Чакаше го.

Чака го проклетата, рече си Горския наум, всички ни е повивала и всички ни ще изпрати, а после се сети, че тъкмо баба Неделя е напалила джамала, че е сварила мляко на умиращия и се е грижила за него, защото той нямаше никого. Затова Горския й кимна благодарно и приближи.

— Сеиз — прошепна Горския.

— А! — сепна се Сеиза, загледан в далечините, които го очакваха.

— Сеиз! — повтори Горския. — Довечера ще правим новогодишна вечеринка. Всички ще дойдат, чу ли?

— Чувам — глухо отвърна Сеиза с гаснещи гълъбови очи.

— Баница с късмети сме приготвили — додаде Горския. — За всекиго ще има. И за тебе ще има, Сеиз, чу ли? — Сеиза кимна, очите му малко просветнаха. Горския добави: — Може да отмине, Сеиз, не се предавай!

Умиращият премести поглед към лицето на баба Неделя, грейнало в зелено сияние под шамията, и чертите му се раздвижиха. Носът му още не е съвсем изтънял, помисли си Горския, изпълнен с надежда — може и да му размине.

— Не се предавай, Сеиз — рече той и погали костеливата му, все още топла ръка. — Късмет сме ти турили в баницата. Лично аз ще ти го изтегля и ще ти го донеса. Чуваш ли, не се предавай! Може и да размине.

— Няма, Горски… — с мъка изговори Сеиза, — а ти… ти… доне-донеси ми къс-ме-та… чуваш ли?

— Чувам — отвърна Горския, извади бележника си и записа:

„Сеиза, късм.“