Васил Попов
Корените (1)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Част първа

Трите варела

Влакът премина през окото на Жегъла заедно с двата заоблени хълма, посипани с малко сняг отгоре. Селянинът стоеше на пътя и двата вола го топлеха с дъха си. Сепна се, покачи се на колата и подкара животните — трябваше да иде до лозята и прибере трите варела оттам. От колата Жегъла виждаше двата волски гърба, които се издигаха и спускаха при спокойните и широки крачки на животните, подвижни, издути и заоблени като хълмове, посипани с малко косми отгоре. Влакът още тракаше в сърцето му, в тракането на колата по пътя, поведена от облаците пара, които излизаха от ноздрите на воловете.

И както се клатеше, облегнат на ритлата, Жегъла усети промяната в себе си. Стори му се, че преди малко нещата не бяха подредени тъй, защото не бе мислил за нищо. Сега изведнъж го налетяха мисли, тревожни и бързи като мълнии — мисли за изсечени дървета и измрели кучета. Много дървета бе изсякъл той в гората, много коли трупи бе докарал в селото. Много кучета бе отгледал и много бяха измрели. Сега вече нямаше гори и кучета — просто трябваше да докара трите варела от лозята, трите варела, побелели от пръскане, и след това да си иде вкъщи.

— А защо ли ми са тез пусти кучета! — рече той гласно и двата вола го чуха. — А защо ли ми са и тез дървета! Хич не ми и трябват. Лятос си купих четири кубика дърва по дванайсе лева единия. Турил съм ги под сушината, за какво ли съм се заядосвал?

Но дърветата растяха пред него в ливадите, където винаги бяха расли само царевици, царевици. Ливадите, където изскачаше реката с буйните мътни талази и завличаше царевиците, за да се оттече после в коритото си надолу между хълмовете, а селяните пустосваха и ходеха да изправят царевичните стръкове, да разкопават гнездата и да ловят рибата в ниските места, където водата още не беше се оттекла съвсем. Сега вместо царевици в ниските заснежени места растяха дървета и Жегъла ги разпознаваше, като минаваше с колата и двата вола покрай тях. Поразтърка очи — дърветата си растяха. Неговата гора бе слязла от Балкана и се нареждаше тук — от двете страни на пътя. Жегъла слезе от колата, пусна воловете да вървят сами и заопипва мешовите кори, напукани и набраздени. И зеленият мъх си стоеше по чуканите, обърнат на север, объл и пухкав. Жегъла се наведе и погали мъха, после въздъхна и гората изчезна, а той си остана облегнат на ритлата в друсащата, клатещата се кола. Воловете стъпваха плавно, колата дрънчеше по замръзналите камъни на пътя.

Жегъла не се изненада от изчезването на гората, защото бе свикнал вече да я няма. Не се изненада и от кучетата, които се появиха и тръгнаха след колата. Знаеше той, че ще дойдат, както се бяха появявали неведнъж в сънищата му, а нали всеки сън е като пътуване с кола нанякъде. Идеха те, всяко със своя лай, весели и настръхнали кучета с вирнати опашки, с еднакви възторжени и покорни погледи, отправени към него, горди и възбудени кучета от всички породи: овчарски мелези, планински вълци с остри уши и жълто-сиви козини, за които бе ходил горе в Балкана; инатливи, проклети мъничета с бели петна по челото и крачетата, посивели от пътния прах. Вървяха те като стадо след колата. Жегъла ги броеше, припомняше си случки и събития, свързани с тях, или случки и събития, породени от тях. Спомняше си техния лай, бега им, походките, навиците, а те подтичваха след колата мълчаливи, с уеднаквени погледи и походки и не влачеха след себе си никакви случки и събития.

Жегъла не се учуди, когато след кучетата се появиха и хората от неговото село, нарамили кошници с храна, мотики и брадви, и той не им викна да ги запита накъде са тръгнали, както би направил всеки друг път, защото много добре разбираше, че те отиват към него, след него и с него, в пътя му към лозята, откъдето трябваше да натовари трите варела, побелели от син камък.

И те изчезнаха, както се изпариха кучетата и гората. И сега Жегъла не се учуди, само се окашля и загърна врата си с яката на овчия кожух. Воловете стъпваха напред по пътя като по лед.

— А че да си вървят — рече Жегъла гласно и воловете пак го чуха.

— Да си вървят и хора, и кучета, и дървета. Дий! Дий!

Животните усилиха ход заради дийкането и отново се отпуснаха в лениви, обикновени крачки, сякаш разбираха, че той ги бе призовал само така, от навик, а не от някаква нужда да бързат. Не знаеха за какво отиват нагоре, само вдишваха студения въздух и го изпускаха топъл. Пътят идеше към тях и те го загребваха с диханията и крачките си, без да ги броят, без да бързат и без да знаят къде отиват, за колко време и кога ще се върнат. Но бяха сигурни, че все пак ще се върнат, че Жегъла ще ги закара в топлия кооперативен обор.

— А и за какво ли им са тия варели, да ги пита човек? — измърмори Жегъла.

— Какво ли ме е еня за какво им са — отвърна си той.

И добави: — Да си ги чукат в главите.

— Ще ги закарам, да си изпълня службата, пък… — довърши накрая той и млъкна.

Млъкна успокоен, безразличен към похлопването на колата и на собственото си сърце. Сега връзваше снопи. Навеждаше се и не ги броеше, за да ги докара до кръстчец, нито броеше кръстците, които се нареждаха от двете страни на пътя вместо някогашните царевици и вместо още по-някогашните негови собствени дървета. Като се умори да връзва, изправи се и пи дълго от големия тежък бардук. Обърса уста и не се удиви, че вече е стигнал лозята.

Воловете сами бяха извили по пътя и се носеха нагоре, само че не отбиха във втория път, а спряха до трънките. Спряха и обърнаха глави, сякаш очакваха да ги разпрегне. Жегъла позна мястото. Някога тук беше хубавата нива на дядо Лазар. Вгледа се Жегъла за пръв път във воловете и реши, че това са дядовите Лазарови волове и че те по навик са си спрели при дядовата Лазарова нива.

— Ей че съм изкуфял — сепна се Жегъла, — че онез волове умряха отдавна. — Озърна се пак, усъмнен, че това е дядовата Лазарова нива.

— Не мога да сбъркам — каза Жегъла.

— А може и да не е тя. До дядовата Лазарова нива имаше една слива. Не бе, орех имаше, изсъхнал от едната страна.

— А че сега няма ни слива, ни орех! — възкликна Жегъла. — Виж, трънки колкото щеш!

Воловете тръгнаха сами, но той все пак ги сръга с пръчката по жилавите гърбове. Сега добичетата вървяха през лозята и Жегъла отдалеч видя трите варела. Скочи, но веднага изпъшка и се улови за кръста, че се беше усадил. Изправи се с мъка, стигна колата и спря воловете. Те го обгърнаха с парата си, разглеждайки го внимателно и спокойно.

— Видяхте ли хората, кучетата и дърветата? — запита ги той.

— Нищо не сте видели — отвърна Жегъла вместо тях и ги покри с чуловете.

Застана до колата и се уплаши. Наоколо в замръзналата земя сивееха петна сняг. Трънките стърчаха по-високо от срещните хълмове, а селото не се виждаше в мъглата. И влака го нямаше, и хората, и кучетата, и дърветата. Само трите варела стояха и Жегъла трябваше да ги поразклати, че бяха замръзнали. После — да ги домъкне до колата и да ги натовари. После — да се покачи на колата и тръгне обратно.

Успокои се Жегъла и си плю на ръцете.