Васил Попов
Корените (16)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Истината

Горския се прибра в тъмно. Зад листата на плодните дръвчета го чакаше кротко като жена неговата къща. Малката долна стая светеше. Той мина по плочите, брадясал, изморен, с горчива уста. Краката му пареха и тупаха. Седна на прага и изу тежките подковани обуща, потънали в прах. Намери легена, изля в него една кофа студена вода от бунара и потопи краката си. От студената вода умората още повече се събра в тях — той почувства как разрастват, как всичките му сили изтичат сладко в тоя леген. Притвори очи, заслушан в гласовете на заседанието, останало в главата му, в драскането на протоколния молив, в кашлицата на Жорьо и сумтенето на вечно недоволния Председател, който много обичаше да задава въпроси и да не чака отговора.

— Недей спа — бе казал Председателя. — На партийния секретар не му е съдено да спи, ами да вземе отношение по въпроса.

— Не спя — казал Горския сепнат, — ако и ти не си спал две денонощия, и ти ще заспиш, така ще заспиш, че няма да се пробудиш. Цял ден съм тичал по къра.

— И аз съм тичал — бе казал Председателя, — да не съм се излежавал на сянка! Всички тичаме, ама ти недей спа, че имаме за обсъждане още цели тринайсет точки!

След последната точка, след като се караха и млъкваха, след като разтвориха вратата и излязоха навън заедно с облаците тютюнев дим, Горския се бе върнал вкъщи, бе потопил крака в легена и бе заспал така, седнал на прага.

Събуди го мъката. Тя изплува в съня, притисна го. Горския се сепна — така му беше мъчно, че едва дишаше. Не можеше да разбере защо му е така криво, така тежко, само въздъхна. Измъкна краката си от студената вода, изсмукани и олекнали, и тръгна с тях. По цимента останаха мокри, широки следи от стъпалата му, а циментът беше още топъл.

Влезе в малката стаичка и най-напред съзря лекарствата на поличката. Лицето на жена му, спокойно и изпънато, спеше на голямата синя възглавница. Бялата електрическа светлина го огряваше, но то спеше, безразлично сякаш към нея. Горския пристъпи тихо, улови ръката на жена си и му се дощя да я помилва. Учуди го нейната студенина. Внезапна мисъл му спря дъха, разряза го с леден нож от горе до долу с един мигновен замах и той остана така, с тежката студена ръка в ръката си, разрязан, но жив.

— Марийо — казаха устата му от много далеч. Тя не се обади. Лицето спеше. Горския улови с две ръце голямата синя възглавница, повдигна я и раздруса спящата.

И я пусна. Лицето падна заедно с възглавницата, обърнато към него със затворените си очи. Виолетовата уста бе леко отворена, виждаше се малко от един бял зъб и Горския не можеше да откъсне очи от това бяло, тайнствено и нежно нещо, което блестеше съвсем живо в угасналата, неподвижна уста.

Мъката, необяснимата мъка, си беше отишла. Останал бе Горския с мъртвата си жена — жив и сам. Мъката си беше отишла, а бе останала смъртта в изстиващото тяло, в белите тежки ръце и в спокойното, изострено лице, страшно съсредоточено. Горския стана бавно и угаси светлината, да не ги гледа. Белият зъб изведнъж се скри в тъмнината.

Целият живот на Горския се върна, накъсан и раздробен, с различни години и различни годишни времена — венчавка, раждане на деца, гонения в тъмни нощи, престрелки в дерето, разтворените очи на Мария, събрали всичкия ужас на близката куршумена, отвсякъде дебнеща го смърт, раната и кръвта, покапала по горчивите листа на бъзовия храст, тежката миризма на гнило от мочурището, аромата на узряла лайка, сладък и омайващ. Горския се затича като малко момче към Горната махала, напълнил с камъни като с круши пазвата си, с викове и тичащи, корави стъпала, с дива омраза към горненци — дзън! — счупеното стъкло на кръчмата и после увиснал на собственото си ухо, изтеглен към небето от една корава, потна и космата ръка. А камъните тежат още в пазвата на малкото момче и го връщат към земята и той пада с лицето си към лицето на земята, блъсва се в него… Накъсани, бледи картини от живота му блясваха бързо в тъмната стая и отлитаха. В леглото лежеше мъртвата му жена и той продължаваше да стои пред нея, бос и безпомощен.

Веднъж я удари. Жената падна като мъртва и чак когато изви с тънък глас, Горския разбра, че е жива още, че всичко е наред. Обърна се и тръгна, виновен и засрамен. Вечерта се върна, бурно я облада, измъквайки я от чергите насила. След години, когато полицаите я биха на двора и го търсеха навсякъде, той се промъкна една нощ през засадите и дълго плака, заврял глава в скута й. Онзи удар бе оставил в сърцето му кървяща, незасъхваща рана.

Но нейното сърце се разболя. То беше кротко и тихо, сърце на вярна и работна жена. Никакви лекарства не му помогнаха, никакви грижи. Дълги нощи Горския, изморен от работа и заседания, седеше край леглото й и разправяше всичко — как е минал денят, как са се карали, как са мерили ливадите, как са стреляли по него в Кожушко, как са орали, как са бутали спрелия в угарите трактор, как са пуснали водата в канала, как е избивал кучетата. Тя слушаше мълчаливо и Горския знаеше, че му прощава.

Вече я нямаше. Вече нямаше кой да му прощава. Вече нямаше на кого да разправя дивите си мечти, да доказва, че е прав във всичко, да съзнава дълбоко в себе си, че не е съвсем прав и че нещо му убягва и че той бяга упорито от това малко, съвсем мъничко нещо тук, при нея, за да си изпроси собствената правота в нейните кротки пъстри очи, в мълчаливото й съгласие.

Сега стоеше насред тъмната стая и искаше отново да се събере, да възстанови разпокъсаните части на живота си, и не можеше.

— Марийо — каза той повече на себе си, отколкото на нея.

В него тя бе още жива, топла, тя искаше да говори, да плаче, да разказва, тя го блъскаше с юмруци и искаше да излезе навън, на свобода. Горския слушаше виковете й, изтръпнал и кънтящ, загледан вторачено в тъмнината, там, където бе останало мъртвото й тяло, чуждо и празно. Там лежеше мъртвата, живата бушуваше в него.

Тя го изведе навън. Горския тръгна бос по пътя, а нейният глас му шепнеше и го водеше. Той го спря тук и Горския не можа отведнъж да познае на кого бе този вратник. Започна да чука по него и с ударите на собствената си ръка и ударите на собственото си сърце най-после разбра на кого чука. Стопанинът излезе, наметнат с палто, и с тревожни очи потърси очите на Горския, после потърси зад тях и други очи. Като не ги срещна, малко се поуспокои и попита дрезгаво:

— Какво си се разхлопал по това време!… То, като се появиш по тия часове, и вече знам какво ме чака… Рекох, пак джипката е дошла…

— Спасе — извика Горския и се улови за ръката му. — Спасе, ела с мене!

Спас видя босите му крака, усети тръпките на ръцете му и съвсем се успокои за това, което бе очаквал. Но друго трепна в него, много по-страшно, и Спас се уплаши. За да го сподели, за да умъртви това страшно и разливащо се по цялото му тяло чувство на жалост, той се изсмя жестоко, но Горския не го чу.

— Какво има? — сепна се Спас и смехът му секна.

— Мария — промълви Горския. — Мария умря!

Спас не отвърна. Тръгна с него, а пътят бе тъмен, каменист, в тишината подскачаха нощни жаби. Двамата вървяха боси, в мълчание. Като свиха покрай дерето, иззад тъмните къщи се отдели една сянка и спря пред тях.

— Видях те, като тръгна бос, Горски — рече баба Неделя. — Май че Мария вече се е прибрала.

— Мария — отвърна ехото в гласа на Горския.

— Бог да я прости — каза баба Неделя с шепот и се прекръсти с тънки, черни пръсти. — Да вървим.

Влязоха тримата. Минаха по плочите. Баба Неделя отиде в стаята при мъртвата, после се показа и извика от прага:

— Горски, не се май, ами стъкни огъня, тури котела да се сгрее вода, че да я изкъпя. Какво ме зяпаш! Хайде де!

Тя отново се скри и запали лампата, Горския се блъскаше в диреците като пиян, в стълбата — гласът на Мария сякаш му нашепваше откъде да донесе дърва, как да запали огъня, как да натъкми котела и на коя кука, как да отпусне черната верига, как да отвори сандъка с нейните дрехи. В това врем Спас седеше на сайванта. Като запали огъня, Горския се домъкна и седна до него. От стаичката вече се чуваше познатата песен на бабиния Неделин плач.

— Божкееее… — пееше тъничко баба Неделя. — Ами че защо ни я взе, божке, накъде я поведе… На кого ни остави, Марийо, че защо не ни каза, че си тръгнала? Какви са ти студени ръчиците, божке, чуваш ли ма, Марийо, чуваш ли как се е смълчала къщата, дръвчетата и листенцата как са се смълчали… божкееее!

Двамата мъже седяха на сайванта и слушаха. По едно време Спас се размърда. Горския се обади с треперещ глас:

— Спасе! Не си тръгвай!

— Добре де, няма — каза глухо Спас.

— Не ме оставяй, Спасе! — каза Горския.

— Няма — рече Спас още по-глухо. — Много добре знаеш, че няма да те оставя. Аз онова — дето идваше нощем с джипката… дето на два пъти ме пращахте там… да го оставим, хич не мисли за него. Ако бях на твое място, и аз сигурно щях да те пратя там… — Спас замълча и добави, като дишаше тежко: — Като се зачука посред нощ, рекох си — ей ги, пак идат, четири години не им стигнаха, дето храних комарите и диги копах… Като те зърнах, рекох си — ей го на, малко му беше, пак са решили да ме пращат… и аз такова, пък ти си дошел бос, самичък…

— Не ме оставяй, Спасе — повтори като насън Горския.

— Няма — каза твърдо Спас, — няма да те оставя. Много добре знаеш, че няма да те оставя.

Те млъкнаха и пак се заслушаха в песента на баба Неделя. Тя разправяше на света истината за Мария и разказваше на притихналата Мария истината за света.