Васил Попов
Корените (23)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Камъни

Шофьорът, момче с хремав нос и пепелява коса, седеше на стъпалото на камиона и пушеше цигара. Под замърсената му фланелка кожата беше бяла и показваше слаби, сплескани гърди. Момчето наблюдаваше двамата яки селяни, които разтоварваха бетонните сегменти за канала и ги слагаха в тревата покрай царевичния блок. Йордан Бръснаря се усмихваше и си подсвиркваше, а Гунчев беше тъй сериозен, като че пренасяше не бетонни сегменти, а тленни останки на знаменити мъртъвци. Момчето имаше язва на дванадесетопръстника. От казармата бяха го уволнили преди срока и оттам нататък животът му горчеше, добил вкуса на сода бикарбонат и самочувствието на рано узаконен болник. Затова завиждаше сега на тия възрастни мускулести мъже — то не можеше и да си помисли да вдигне някой сегмент. „А не ми е и работа — реши момчето, — все пак аз съм среднист, ей тия яки бикове да ги пренасят. Има хора, родени за груба работа, а моята е фина и отговорна. Я ги покачи тия на кормилото, ще се блещят като телета.“

Това беше вярно. Гунчев никога не беше карал камион, а Йордан Бръснаря от превозните средства признаваше само каруците и колите и умееше да се сприятели веднага и с най-проклетите коне, волове или биволи.

— Ще настинеш на стъпалото — подхвърли на шофьорчето Йордан Бръснаря. — Я ела помогни, че да свършим по-бързо!

— Остави момчето — каза Гунчев с кадифения си женски глас. — Останаха още няколко пръстена, сами ще ги свалим. — И положи сегмента като бебе в тревата. Оставаше само да го погали.

Шофьорчето се направи, че не чува. Угаси цигарата с обувка, извади огледалце от задния си джеб и се втренчи в една пъпка, излязла на бузата му. Филмовата красавица от снимката в кабината го гледаше усмихната, с голяма уста и бели зъби. Йордан мина покрай камиона, забеляза красавицата и изцъка.

— Бива си я — рече той ухилен.

— Коя? — заоглежда се шофьорчето.

— Ами тая женска, на снимката.

— Това е Джина Лолобриджида — рече момчето гордо. — Гърдите й са ей такива. Гледал съм я в три филма — парче и половина.

— Аз нищо не гледам — каза Йордан Бръснаря. — Не помириша ли, не пипна ли, в ръката си не хвана ли — не вярвам. Ама тая си я бива!

И отмина, за да вдигне от платформата и последния сегмент. Момчето въздъхна, спомни си голото тяло на актрисата в един френски филм. Показаха я за миг, а след това облечена. Само за да те раздразнят.

Гунчев не обърна никакво внимание на този мъжки разговор. Красивите му очи брояха сегментите, положени в тревата, с нежна съсредоточеност. Той обичаше нещата, които пренасяше — било то щайги, кафези, чували със зърно, бали със сено, сегменти, греди, какво ли не. Като имаше тежка работа, Председателя пращаше него и Йордан Бръснаря и знаеше предварително, че работата е свършена. Те бяха постоянните ударници на стопанството и дори веднъж им окачиха портретите в клуба. Свалиха ги след две години, оплюти от скучаещите клубни мухи, и вече не ги туриха.

Шофьорчето наметна ризата си на квадрати, но не я закопча. Постави тъмни очила, тракна вратата на кабината и каза:

— Ще дойда след час. Тука ли ще сте?

— Тука — отвърна Гунчев. — Колко останаха?

— Още три-четири курса — каза отегчено шофьорчето. Махна с ръка и включи мотора. Камионът вдигна прахоляк, смъкна се тромаво до буренясалия път и потъна сред царевичните блокове.

В това време Йордан Бръснаря чу звука на стомаха си и рече:

— Гунчев, гладен съм, да вземем, че да похапнем.

— Да вземем — съгласи се Гунчев.

Избраха сенчесто място покрай реката, под една стара, келява върба, надвесена над тих вир. Над вира играеха водни кончета с прозрачни виолетови крила. Двамата пренесоха щайгите с доматите и торбата с хляба. Гунчев вдигна двете щайги и ги потопи в реката, да се измият сами. Това му беше дажбата — две щайги домати и два хляба. Председателят си знаеше — където пратиш Гунчев, пращай му и две щайги домати и два хляба. Йордан си носеше торбата сам — и сега извади от нея хляб, лук и сирене. Измъкна и захлупците. Двамата приседнаха с ножки в ръце, чу се сладко мляскаме. Двамата дъвчеха и преживяха като добри стари крави, свикнали с всякаква храна. Очите им стигаха до водните кончета, до гладката повърхност на зеления вир, но не ги виждаха — разсеяни, двата чифта очи спяха отворени и се подчиняваха на великия инстинкт на храненето, овладял двамата мъже изцяло. Гунчев взимаше домати, разрязваше го наполовина и пъхваше едната половина в устата си заедно с голям къшей хляб. Ръцете му пипаха нежно доматите и хляба, благообразното му лице излъчваше онази нежна съсредоточеност, позната за всяко лице от целия Гунчев род. Йордан ядеше стръвно, дъвчеше бързо, после успокояваше ритъма, измънкваше нещо с пълна уста, сякаш приказваше на самата храна, охваше от удоволствие при посолената хапка, при горчивото парване на лука — на неговото лице светеше радостта на гладния стомах, присъщ само на Йордана, за разлика от целия му род.

Като свършиха, Гунчев натопи празните щайги във водата да ги изплакне от сока, завърза торбата и видя морските кончета. Йордан продължаваше да яде — стомахът му не признаваше никакви дажби — най-напред свърши лука, след това сиренето и най-подир хляба. И Йордан завърза празната торба, но не видя водните кончета, а лицето на Джина Лолобриджида с голямата засмяна уста и белите зъби. И той се усмихна, въздъхна леко и й се закани. Щеше да изтрие червилото най-напред, а после… не можа да стигне до после, защото Гунчев се обади с кадифения си глас.

— Йордане, Председателя рече да идем подиробед да измъкнем трактора от един хендек в Кожушко.

— Ще го измъкне — нехайно рече Йордан. — Тия трактористи за нищо не ги бива.

— А към довечерка трябвало да идем на обора, малко камъни да пренесем — добави нежно Гунчев.

— Ще идем — рече Йордан. — Камъните не ни плашат нас с тебе, Гунчев.

— Не ни плашат — кимна съсредоточено Гунчев. — Какво им е на камъните, че да ни плашат. Камъни като камъни.

Нищо не можеше да ги уплаши. Като ги срещнеха двамата из полето, хората се засмиваха и се обаждаха зад гърба им — ей ги багерите, пак са тръгнали нанякъде. Председателя бе казал веднъж, че хора като Гунчев и Йордан Бръснаря ще построят комунизма, а жените наскачаха и ги обсипаха с клетви.

— Той тоя ваш комунизъм иска пипане, а не вдигане — рече една от жените. — Ако е за вдигане, толкоз машини има!

— Има, ама нямат мозъци — възрази Председателя.

— А, че той на Гунчев мозъка, че и на Йордана, един! — прихнаха жените.

— На Йордана мозъка го знаем — рече една устата жена. — Само че мястото му сбъркано.

Събранието екна в дружен смях и Председателя се засмя. Гунчев и Йордан седяха един до друг на пейката и не се обиждаха — Гунчев нежно съсредоточен, а Йордан Бръснаря усмихнат дяволито.

— Йордане — обади се Гунчев. — Американеца не е добре май, Йордане.

— Какво му е?

— Не знам. Уж сме приятели, уж всичко ми обажда и ми разказва за Америката, пък сега нещо май му стана. Всяка сутрин ходи на ранина по пътя, стои при един крайпътен камък, тоя, дето показва третия километър.

— Че какво ще търси при тоя камък? — запита Йордан.

— Знам го аз него — камък като камък.

— А бе и аз тъй му викам — загрижен продължи Гунчев, — какво има да търси от тоя камък, камък като камък, а той вика — не било тъй!

Йордан пак усети присъствието на красавицата. Тя беше навсякъде — във вира, върху крилете на водните кончета, в дънера на старата келява върба, в изгорялата жълта трева на отсрещния бряг и най-много беше вътре в самия него. Щом млъкнеха, и тя се появяваше. Затова Йордан Бръснаря мълчеше, да я задържи повече в себе си, а около себе си, но Гунчев отново се обади:

— Йордане, на тебе викам: какво има да търси от тоя камък? Викам, камък като камък, а той — не било тъй!

— Кое не било тъй! — опули се Йордан, забравил за…

— Ами Американеца бе. Ама и ти — чак сега загря.

— Не съм загрял — невинно рече Йордан, — няма какво да загрявам аз. — И като си спомни най-сетне за какво бяха говорили, добави: — Какво търси при тоя камък?

— Нали и аз туй го питам — въздъхна Гунчев, — пък той не обажда. Всяка заран ходи и сяда на камъка.

— И какво прави?

— Нали за туй става въпрос — разтегли в недоумение думите си Гунчев. — Там е въпросът я!

— Че като го е харесал толкоз тоя камък, да вземе, че да си го занесе вкъщи — предложи Йордан, нетърпелив по-бързо да свършат тоя разговор.

— И аз тъй му рекох. Викам му, ако искаш, аз ще ти го пренеса — толкоз камъни сме пренесли с Йордана Бръснаря, че тоя ли няма да пренесем.

— Ще го пренесем — прозя се Йордан. — Като нищо го пренасяме.

— Не ще — рече Гунчев отчаяно. — Там е въпросът, че не ще. Вика, няма нужда да пренасяте камъка. Не е, вика, в камъка работата.

— Ами де е?

— И аз тъй го питам. Викам, ами де е тогаз работата, пък той — в мястото била.

— Как в мястото?

— Ами там, в самото място — в дърветата, дето се виждат наоколо, в рътлината, и в лозята било, дето си останали завинаги таквиз, каквито са били по-рано.

— Че по-рано какви са били?

— Същите, вика, били и там бил въпросът.

— Тогава защо му е тоя камък? — нетърпелив още повече запита Йордан, като надзърташе във вира, в крилата на водните кончета, в дънера на старата келява върба и в изгорялата жълта трева по отсрещния бряг. Красавицата я нямаше.

— И аз тъй му рекох, пък той въздъхна и махна с ръка. Нищо не разбираш, вика, ти, Гунчев, от тия работи. Туй не е да вдигаш камъни и чували.

— Че какво е тогаз?

— Спомен било — нежно изпъшка Гунчев.

— Спомен ли? — стъписа се Йордан. — Какъв спомен?

— Лично негов — рече Гунчев. — Негов си бил, от едно време, преди да тръгне за Америката.

— Че то толкоз отдавна е било, може ли да има чак оттогава спомен?

— Може. Чак оттогава помни той тоя камък и това място.

— Хубаво, че го помни — рече Йордан и се облегна върху върбата като на женски гръб. Помисли си за миг, че красавицата може да е зад него, и се обърна. Нямаше я — тя беше в самия него, но той на всяка цена искаше да я види и пипне.

— Хубаво я — продължаваше Гунчев, с вдигнати вежди, — и аз викам тъй и го питам не може ли от къщи да си спомня за камъка, а той вика, че не бил в камъка въпросът.

— Ами къде е тоз пусти въпрос?

— И в мястото, и в камъка, и в спомена — заедно във всичко поравно. — Гунчев въздъхна, спомнил си тъжните очи на своя приятел, замъглени от неразбираема за него тъга и носталгия. — Там е работата, че при тоя камък се простили с майка си, когато тръгвал за Америката.

— Как при камъка?

— Ами тя седнала на камъка, да си почине жената, и заплакала, а той поел пътя. Като се върна от Америката, майка му я нямаше.

— Защо?

— Умряла бе — надвеси се Гунчев към приятеля си.

Йордан Бръснаря потърси красавицата и в неговите очи, но напразно. Гунчев добави:

— Умряла жената бе, Йордане, нея вече я нямало, а камъкът останал.

— Ще остане я — рече Йордан раздразнено, — какво му е на камъка — за него няма младост, няма старост. Така си е.

— И аз тъй му викам — пък той — нищо не разбираш ти, вика, Гунчев. Толкоз години съм го избикалял аз тоя камък, вика, пък сега все при него ме влече.

— Ами защо ще ходи всеки ден?

— И аз тъй му викам, пък той — нищо не разбираш и така нататък. Всеки ден, вика, ще ходя, по съмване, че майка тогаз ме изпрати, тъкмо по изгрев-слънце.

— Ами нека ходи пък — реши най-после Йордан. — Щом е решил веднъж, че трябва да ходи всяка заран, остави го на мира:

— И аз тъй му викам, да ходи, щом трябва, на никого няма да попречи с това. Ама не е добре човекът, Йордане, там е въпросът.

— Нищо, че не е добре, Гунчев. Щом трябва да ходи при камъка, нека да ходи и ще се оправи.

— Дано да се оправи! — рече с нежна надежда Гунчев, замисли се за камъните и прибави: — Та, викам, да идем към довечерка на обора, да пренесем ония камъни.

— Ще идем — каза Йордан Бръснаря, — ще ги пренесем и песен ще запеем. Какво им е на тях — камъни като камъни.

Най-напред се чу гласът на мотора, макар че камионът още не се виждаше. После изскочи от царевичните блокове и тръгна заедно с облаците прах към двамата. Спря. Йордан надникна в кабината и въздъхна:

— Бива си я проклетата! Такава женска и насън не съм виждал!

Шофьорчето отвърна вяло:

— Боли ме язвата, тавариш… И най-хубавата жена сега да ми падне, все ми е едно. Като ме заболи язвата, всичко ми е безразлично…

Йордан въздъхна пак, без да чуе оплакванията му. Гунчев вече вдигаше първия сегмент. Йордан се закани на красавицата и си плю на ръцете. Като повдигна бетонния пръстен, за миг му се стори, че държи в ръцете си Джина Лолобриджида. И я понесе засмян и щастлив към тревата.