Васил Попов
Корените (2)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Къщите

Двете къщи стояха една срещу друга като две комшийки. Бяха много стари, с бяла мазилка и черни дъски на прозорците, със спуснати пердета. Нататък също се гледаха други чифтове къщи с по два-три прозореца към пътя и с чардаци, обърнати към дворовете и към градините, а дворовете и градините бяха празни и покрити с бял сняг. И само на края, дето пътят извиваше, имаше една обикновена къща, която много приличаше на останалите, но и много се различаваше от тях.

В тая къща живееше Улаха с Улахинката и с десетте улахинчета. Там се чуваше детски крясък, говорът на Улахинката, напевен и тънък, и мърморенето на Улаха.

Другите къщи мълчаха. Те се гледаха така, както някога се бяха гледали комшийките, всяка пред своя вратник, с ръце под престилката, с крака, обути в черни дебели чорапи, след това в дебели терлици и накрая в гумени галоши. Тогава комшийките говореха за имот, за роднини, за женитби и раждания, за деца и за болести — по хората, по животните и по растенията. Говореха за ражданията на хората и за ражданията на земята, сами раждаха или помагаха при раждане. Женеха синове и дъщери, мразеха снахи и зетьове, ако имаше за какво да ги мразят, или се гордееха с тях, ако имаше за какво да се гордеят. Но утрото сменяше нощите и животът си вървеше по своя безкраен, бавен път.

Така било. Така поне разправяха къщите привечер, когато не можеше да се разбере дали е ден, или е нощ. Къщите чакаха търпеливо да се върнат улахинчетата, Улахинката, да се прибере най-после и Улаха, а това ставаше рано.

— Да спим — казваше Улаха, щом се стъмнеше и видеше дъното на голямата тенджера, успокоен от десеторния поглед на своята кръв.

— Ами то мръкна — казваше Улахинката на своя оскъден език.

Къщата имаше четири стаи, но семейството спеше в една, защото Улаха искаше всички да са заедно. Лягаха под чергите, а Улаха и Улахинката се замисляха за единадесетото улахинче и си го уясняваха с привични, спокойни ласки. След това и двамата заспиваха, за да посрещнат новия бял ден.

Тогава къщите се отпускаха и изтърваваха по една скърцаща, дървена въздишка. Тогава тревата, избуяла пред вратниците, се изправяше да лови нощната влага и започваше да расте, а ако беше зима, тревата спеше в снега и в земята и не растеше. Сега вече не беше зима и в празните чисти дворове нямаше сняг. Беше или не беше, това нямаше никакво особено значение, но всички вечери много си приличаха, така че никой не може да каже кога точно е била тая вечер.

— Кажи сега — рече едната бяла къща.

— Да кажа — рече другата бяла къща.

— Беше започнала да разправяш за сватбата — напомни едната бяла къща.

— Тъй, ама чакай, стори ми се, че някой блее.

— Никой не може да блее — рече другата бяла къща.

— Никой не блее — обадиха се и другите къщи чак до къщата на Улаха. — Хайде, не се май, ами разкажи за сватбата!

— Тъй. А на мене ми се стори, че някой блее. Хубаво, да разкажа… То било голяма тупурдия и дядо Иван искал да й отреже главата. Излязъл на пътя с големия турски нож и взел да го точи на един камък, а оня викнал един циганин с кранле и взел, че направил хоро пред къщата си, да дразни дяда Ивана. А дядо Иван тъй се захласнал, че вместо да наточи таковата, взел, че се порязал.

— Ха-ха-ха!… — изсмяха се другите къщи с кирпичено-дървен смях.

— А оня? А оня? — запита другата бяла къща. — Ами циганина? Надува ли, надува кранлето!

— Надува я! — рече едната бяла къща. — Извило се голямо хоро, а дядо Иван се прибрал вкъщи и седнал намусен до огъня с превързан пръст, а баба Иванца кълняла и пустосвала. Тогава дядо Иван въздъхнал и я шамаросал да млъкни, й тя млъкнала, а той проводил снаха си да каже, че е съгласен да направят сватбата. И оня рекъл да дойде и да доведе дъщеря си на другия ден, да обядват у тях. Тозчас баба Иванца скочила и се засмяла, защото и плачът, и клетвите, и шамаросването, и турският нож били само ей тъй, както си му е обичаят, и баба Иванца отнапред била напалила пещта, защото си знаела, че голямо печене ще падне, че ще трябва много хляб и много манджа, и вече била избрала трите големи пуяка и едно теле. А оня пратил циганина с кранлето пред дядовата Иванова порта и хорото се преместило при чешмата, дето сега живее Улаха.

— И туй ми било сватба — обади се една синя къща. — Аз си рекох кой знай какво е било, пък то — нищо! То Пенчовците кога ги е бивало да правят дандании, че и тогаз! Да знаете наш Цоньо каква сватба дигна!

— Стига с вашия Цоньо — обади се една друга синя къща. — Толкоз пъти си я разправяла тая сватба, и то все по един и същи начин!

Къщите се оживиха. Разбъбраха се две по две и в глъчката вече не се разбираше точно коя за какво говори и разказва. И дуварите, зидани и замазани със синило и вар, започнаха да си разказват спомени — за кучета, дето ги бяха припикавали, за лайките, дето бяха расли край тях, за козите, дето се остъргвали о тях, и за бодливия тел, дето стопаните опъвали отпреде им да опазят мазилката от кучетата и козите. И дървените магарета под сушините се напъваха да усетят отново тръпката на рязаните дърва и скрибуцането на перките. И плодните дръвчета закрещяха колко плод са давали, а един орех чак от къщата на Пелтека крещеше, че давал по триста кила плод. Викаха как ги нагазила сланата, как ги ударил градът, как ги полазила листната въшка, а една кайсия разправи как едно дете паднало от клоните й, като се покачило да бере още неузрелите кайсии, и после, като пораснало, не можело да говори правилно, защото било паднало на главата си. Задвижиха се и празните хамбари, затракаха спрелите чекръци, завъртяха се вретена и хурки. И старите, потънали в прах и паяжини станове, дето някога бяха тъкали черги и платна, и те взеха, че се обадиха. И куките разправяха как висели на тях котлета, как събирали в тях дъждовната вода и колко дрехи — сума ти нещо — изпирали с нея, а една стърчуга, захвърлена и забравена на двора, се смееше на някогашните деца, дето се качвали по нея, със залепнали кореми, и тя ги носела, макар че едва удържала тежестта им. Заговориха с пълен глас дворовете, сушините, таваните и вратниците, всеки кой каквото му дойде наум и каквото си спомни.

Вятърът мина по пътя, прошумя в клоните и листата на дърветата, изсвири и затрака в пролуките на стъклата. Прозорците трепнаха. После и вятърът се скри. Разговорът продължи.

В това време Улаха сънуваше как тия всичките къщи са пълни с хора и добитък и как хората говорят, а къщите мълчат. И се пробуди Улаха, и потърси под старите зеблови чували в ъгъла на стаята някогашното си кранле, и излезе на улицата, за да го надуе, тъй както в много села го беше надувал някога по сватби и по сборове.

— Улаха излезе — извика едната бяла къща. — Тихо бре!

— Улаха! Улаха! — викнаха и другите къщи и в миг притихнаха.

Той мина покрай тях, защото още не знаеше накъде е тръгнал, върна се и спря до чешмата. Жабите спяха в мокрото и Улаха ги събуди. Разкрякаха се жабите, заподскачаха зад чешмата и скоро заспаха пак. И голите охлюви, плъпнали в тъмното по мокрия хладен гръб на чешмата, спряха и се ослушаха с рогцата си. Улаха пи малко вода, да му се отпусне гърлото, и в надебелените си от съня пръсти усети болката на цялото си тяло, което още спеше и никак не му се искаше да се събуди. Тъй се бори Улаха известно време с тялото си, докато го принуди да стои право и да не се заваля, и то остана право и вече не се заваляше. Пръстите му се постегнаха и се настаниха сами върху дупките на кранлето. Тогава лапна кранлето и духна в него, но звук не се чу. Нещо измяука слабо навътре и той разбра, че кранлето е заспало и съвсем не иска да се събуди. Затова отново пусна чешмата, подложи го под студената струя и водата го заоблива и занамокря.

От шума на течащата вода Улаха не чу стъпките на Жорьо, члена на управителния съвет, който се прибираше вкъщи, оттатък завоя.

— Улах — запита Жорьо, — защо мокриш туй кранле?

Улаха се сепна и изпусна кранлето. Като позна Жорьо и страхът му премина, вдигна го и започна да го мие, че се беше окаляло.

— Мия го, бай Жорьо — рече той.

— Защо го мокриш, питам.

— Ами не ще да свири. Не ще, викам.

— Ти нощно време на кранле ли свириш? — запита Жорьо.

— А бе не свиря, ама сънувах, че ми се досвири, та станах и рекох да го надуя, а то — не ще.

Жорьо се наплиска под струята, спря чешмата и огледа Улаха.

— Ти да вземеш, че да си легнеш, че утре работа ни чака — поучително рече той. — Ей го на, аз от заседание ида и главата ми се е надула, че ще се спука.

— Тя работата си е работа — каза Улаха. — Няма да ми избяга на мене работата, бай Жорьо, ами кранлето не ще да свири. Ще го подържа аз под чешмата, белки се стегне от студеното.

Жорьо сви уста и тръгна надолу по пътя. Като завиваше, обърна се и подвикна:

— Иди да спиш, ти казвам. Остави туй кранле, сега имаме по-важна работа.

— Каква работа? — учуди се Улаха.

Но Жорьо не поясни, а продължи пътя си. Като видя белия гръб на члена на управителния съвет да изчезва в тъмното, Улаха отново пусна чешмата. Преди да го подложи под струята, той го наду, но кранлето не издаде никакъв звук. Само замириса на мокро кранле.

— Само дето му дадоха бабината Минина къща — обади се една синя къща съвсем тихо. — Бог да я прости баба Мина.

— Ами синовете на баба Мина ги няма да си я поискат.

— Колкото мене и тебе ще поискат — рече другата синя къща.

— Мене ще ме поискат — рече едната бяла къща. — Синовете на Стефана идваха пролетес.

— Идваха да те огледат дали могат да те продадат.

— И тебе ще те дадат на някой Улах от полските села.

— Да ме дадат — рече едната бяла къща. — По-добре на Улах да ме дадат, отколкото да си стоя така.

— Не ща аз никакъв Улах — рече другата бяла къща. — Ей го на тоя, дето му дадоха бабината Минина къща, едно кранле не може да надуе. Само деца прави, скоро ще залее пътя с улахинчета.

— А че то не е лъжа — рече едната синя къща. — Като пораснат, току-виж ни дали на тез улахинчета.

И къщите пак се скараха, пак заговориха в един глас. И дуварите, и вратниците, и хамбарите, и дворовете се скараха и се вдигна голяма олелия.

Улаха не ги чуваше. Кранлето спеше и не искаше да отрони нито звук. Милва го Улаха, шепна му, напомня му как бе свирило някога, но кранлето нищо не чуваше в дълбокия си сън. Тогава Улаха се завърна в голямата четиристайна къща и влезе в стаята, дето спеше семейството му. Остави кранлето под зебловите чували в ъгъла, мушна се под чергите и Улахинката се протегна към него с топлите си ръце, готова да го приеме насън.

Улаха се отдръпна и ръцете й останаха тъй, протегнати към него и топли. Въздъхна той и се заслуша в диханията на улахинчетата. Те бяха живи и го унесоха, всяко му пееше с гласа на собственото си дихание. Тогава Улаха се отпусна и прие топлите протегнати ръце на Улахинката.

А къщите вече мирясаха, и дворовете мирясаха, макар че още бяха сърдити и наежени. По пътя мина Жорьо с надута от съня глава. Когато черният му гръб се изгуби в бялото, къщите видяха, че денят вече е тръгнал към тях. Тогава те затвориха очи и притихнаха съвсем.