Васил Попов
Корените (3) (Хроника на едно село)

Блудният син

Две години не беше идвал. До баща му лежеше чичо му, до него стринката, до нея — другият чичо; лежаха обрасли с трева, еднакви и кротки в топлата пръст. На клона на акациевото дръвче се чистеше гълъб. Дойде и гълъбицата и като ги видя как се чистеха и кълвяха, Спас разпозна и цветовете на дръвчето, и зеленината на тревите. Далеч в село лаеше самотно куче, мързеливо и настойчиво. А баща му лежеше под върбата, закрит с пръст, и Спас не можеше да го дръпне, да му отхлупи старата плъстена шапка и да каже:

— Тате!

Стоеше оглупял и празен пред тревясалите гробове с еднакви дървени кръстове и с еднаквия почерк на написаните имена на близките. Там беше и кръстът на жена му.

— Стояно! — пророни Спас, без да чуе гласа си.

Каза го така, както го бе казвал хиляди пъти, когато я викаше от дама или вкъщи, или под някой орех, дето тя завиваше яденето и пристягаше вървите на цървулите си, за да продължат оранта, коситбата или копането, и в гласа му нямаше отношение към нея, нито гняв, нито болка, нито мъка, нито съжаление или състрадание. Каза го, както би казал, че вали дъжд или грее слънце.

Ясно беше, че те лежаха тук, завършили преди него пътищата си, може би затова му се прииска силно да заговори с някого. Съзря затихналата под черния кипарис бабичка, тръгна към нея. Тя вдигна глава и под триъгълната сянка на забрадката й светнаха две зелени очи.

— Ти кой беше? — запита тя, като присви очи и повдигна голямата си кокалеста длан над тях, да отпъди слънцето.

— Спас — каза той.

— Спас ли? — Бабичката отвори уста да чуе по-добре собствения си глас и като го чу, добави: — Че нали си там?

— Бях. — Той ритна с тежката си обувка една клечка и стъпи върху нея с цялата си тежест. Клечката изхрущя.

— Бил си, казваш — рече бабичката. — А сега де си?

Трудно му беше да отвърне, но рече:

— Тук съм. Върнах се.

— Пуснаха ли те, или избяга?

— Пуснаха ме. Стоях две години.

Тя притвори клепки да изброи годините и като ги изброи, каза:

— Пак ще идеш, знам те аз. Като те повивах, риташе като магаре.

— Ти ли ме повива? — запита Спас. Не му се вярваше, че някога е бил повиван.

— Аз ами! Помня, че беше петък. Май че се роди на Игнажден.

Спас знаеше, че е роден на Игнажден и че баба Неделя го е повивала, но беше забравил. Тя го наблюдаваше, все така приседнала под черния кипарис.

— Трябва да минаваш шейсе години — рече тя.

— Шейсе и една чукнах — каза той.

— Млад си. Още има хляб в тебе.

— Има — съгласи се Спас.

— Има я! Я се виж! Планина мъж си.

— Планина — повтори той механично.

Жена му и баща му заговориха изведнъж и той ги видя, макар че не беше съвсем сигурен, че са те, а не някои други хора, които много им приличат. И сега гробовете бяха по-близо до него, отколкото преди, когато беше над тях. Сега се раздвижиха като живи хора, с дрехи и миризми, с гласове и очи, и с други гласове, гласове на предмети, и мирис на предмети, и очи на животни, и очи на хора и движенията се сляха в едно общо движение, в един общ златен харман и се завъртяха в кръговете на очите му, в тръсовете на конете, в искрите на диканята, във вихрушките златна плява, във вихрушките мирис на хляб, във вихрушките мирис на конска пот и напечено жито, със спиралите на виковете, със спиралите на камшиците, със спиралите на вилите, веялките, ситата, с въртенето на голямото решето, с въртенето на зачатията и сеитбите, с въртенето на вършитбите и плодовете, с размяната, с бясната размяна на бързите човешки погледи…

— Спасе! — обади се баба Неделя. — А пък аз съм на деветдесет и шест години. Виж ми стъпалата! Виж ги де!

Спас се наведе и погледна черните й стъпала с порасналите кокалчета и синята кожа, с тъмни изпъкнали вени, пълни със стара; жива кръв.

— Видя ли ги?

— Видях ги.

— Още вървя — рече баба Неделя. — Стъпалата ми се изтриха и пак вървя. И зъбите ми вече се изтриха.

Тя не му каза да й види зъбите. Стисна уста и после ги отвори пак.

— Имам осем зъба — добави баба Неделя.

Спас не се усъмни. Усмихна се, сякаш пред него седеше дете, което се хвалеше, че са му поникнали осем зъба. Седна и той в тревата и гробовете изведнъж му заприличаха на живи хора, налягали да починат по жътва под сенките, загърнати с дрехи и черги да не простинат.

— Ами какво ще правиш сега? — запита баба Неделя.

— Нищо. Не съм мислил.

— А синовете?

— Синовете, тях какво да ги мисля! Живеят си в града, имат си жени и деца. Всеки да си гледа работата.

— Няма ли да идеш при тях?

— Няма, тука ще си стоя. Магарето ми живо ли е?

Тя се засмя:

— Живо е я! То е като тебе, Спасе. Дядо ти Иван го гледа, чувалите ни носи до воденицата, брашно да си смелим, дето ни дават по двеста и четирсе кила жито. Ще си го вземеш, дядо ти Иван ще ти го даде. Ама няма да ни взимаш скъпо, чуваш ли?

— Няма — рече той.

— Няма, няма, ама знам те аз, пак ще ни искаш по два лева!

— Няма — повтори той.

— Ще видим — рече баба Неделя. — Слушай, Спасе, вече недей се обажда. Мирувай си, мълчи си, не ти трябва.

— Не ми трябва — повтори той.

— Мълчи си, викам — настоя баба Неделя.

Спас не каза нищо. Беше свикнал вече да мълчи и да не си издава чувствата и мислите. Гледаше стъпалата на баба Неделя и ръката, която ги почеса. И тя много приличаше на стъпалата, и баба Неделя много приличаше на стъпалата си, а очите й бяха зелени и весели.

— Знам те аз, Спасе — обади се отново тя, като се чешеше по черния глезен. — От таквоз парче те знам. Целия ти живот знам, и баща ти, и майка ти, и жена ти, и синовете ти. Мълчи си, че кръвта ти кипва. Ножа носиш ли го още?

Той се опипа отзад на кръста, но ножа го нямаше.

— Ще го сложа — рече Спас и очите му потъмняха. — Щом си ида, и ще го сложа. Оставих го в пезула на оградата. Ще го изтъркам от ръждата и ще го сложа.

— Сложи го — каза тя, — а те пак ще те пратят.

— Да ме пратят.

— Четирсе години съм го носил тоя нож, и дядо ми го е носил, като е минавал Дунава. Щом им пречи, да ме пратят. А аз човек с него не съм заколвал. Само прасета и кочове съм клал, ти знаеш много добре тая работа.

— Знам я! — рече баба Неделя. — Никой не може да коли прасета и кочове по-добре от тебе и от братовчеда ти Дача. Ама махни го тоя нож, че пак ще си навлечеш беля!

Спас видя дългата бяла дига, мътните води на реката и големите комари, които летяха ниско и с бръмчене се блъскаха в тъмнината. Махна с ръка, да пропъди комарите и дигата, но те не се махнаха. Мъртвите лежаха под дигата с еднакви кръстове и с еднакво изписани имена. Гълъбите литнаха и чак тогаз дигата изчезна. Останаха само мъртвите, гробовете. Сянката на черния кипарис се беше отместила и слънцето грееше в полата на баба Неделя.

Спас стана.

— Тръгваш ли? — запита баба Неделя, без да шавне.

— Тръгвам.

Мислеше за черната плъстена шапка на баща си и знаеше, че на всяка цена трябва да я намери. Ако я няма на пирона под стълбата, ще се търси в дама, под хамбара, по прашасалите тавани, покрити с вкоравени царевични зърна и изсъхнали мишници, ще търси, докато я намери. Няма къде да се изгуби тая шапка, натежала от изсъхнал солен мирис, който Спас помнеше още от рождение.

— И да си мълчиш, чу ли? — рече баба Неделя.

— Ще си мълча — отвърна той, беше му додеяло. — За какво ми е да приказвам.

— Вземи си магарето и мълчи. Дядо ти Иван ще ти го върне, ама няма да ни взимаш скъпо, чуваш ли?

— Няма — отвърна Спас.

Прекоси тревясалата пътека и мина през разкривената отворена врата, съсипана от дървояди. Селото изведнъж се показа над дерето и го зяпна. Натам го поведоха бавно тежките, корави обувки.