Васил Попов
Корените (11)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Сватба

Магарето не знаеше, че има сватба, но отиваше там. Вързаха го с въже за един кол на двора и го забравиха. Влязоха вътре — все старци и хора на преклонна възраст — и насядаха около масата. Когато викат едно магаре на сватба, то не знае кой за кого се жени. Затова Марко не знаеше, че се женят шейсетгодишният Недьо, дърводелец в стопанството, и петдесет и пет годишната Зорка. Те и двамата имаха синове и дъщери, женени в града, имаха и внуци, но решиха да се оженят, защото бяха овдовели твърде отрано и защото не им се живееше сами. Бяха добри съседи, дворовете им опираха един о друг, вратниците им бяха съседни — след сватбата Недьо бе решил да събори междинната ограда между дворовете и тогава щяха да имат два вратника, две къщи и един общ двор. Толкова добре всеки един от тях познаваше двора и къщата на другия, че съвсем не им се виждаше нещо много ново и много странно да ги съберат в едно. Писаха писма да предизвестят челядта и получиха отговори, пълни с проклятия и заплахи. Как можели да извършат такава срамотия на стари години! А магарето не знаеше нищо за тоя срам, нито за писмата, то знаеше, че са го довели на сватба, и се чудеше защо е вързано на двора, да гледа как падат снежинките?

Из двора личаха хорски стъпки и миришеше на печено свинско. Недьовото куче излезе изпод бричката и се протегна. Тая бричка съветът я беше купил от дядо Стефан да обслужва старците в последния им път, един вид за катафалка, и Недьо я беше докарал вкъщи под сушината, да й стегне яйовете.

Кучето излезе изпод бричката, защото много му се искаше да го повикат на сватбата, но никой не го повика. Само миризмата на свинското го повика много силно и кучето просто се просълзи, разкъсвано от дребнава ревност. Джафна веднъж-дваж към магарето, но Марко не разбра тези злобни и жалки реплики, защото не знаеше кучешки и защото не обичаше свинско печено. То много обичаше бонбони, и то ментови, и затова наведе глава към снега, забелязало нещо черно по него. Оказа се, че това не е изпуснат или забравен от някого бонбон, а най-обикновена вкоравена овча бубонка. „Добре — каза си Марко, — и нека си лежи в снега тая овча бубонка, нека да не е бонбон, нека хората да ядат и пият вътре зад светналите прозорци, а аз ще стоя тука и ще се оставя да ме гъделичкат снежинките.“ Колко му трябва на едно казанлъшко магаре — близостта на една бричка, на едно въже и една къща — и се чувства добре и като у дома си. Нищо не може да го учуди.

А кучето се чудеше, че е у дома си и не го викат. То гледаше светлата миризма, която излиташе от прозорците, и все още чакаше месото. Не забеляза бубонката в снега, защото никога не беше яло бонбони, а камо ли ментови. „Не, няма правда — каза си Недьовото куче, — да си у дома и да те забравят.“

А те наистина го бяха забравили. Сред веселбата и шума Спас бе вдигнал чашата си. И другите вдигнаха своите.

— Хай да се чукнем — рече Спас. — Да е по живо, по здраво!

— Боже господи, каква срамотия! — прошепна братовчед му Дачо в шепа и добави с пълен глас, вдигнал и той чашата си: — Хайде наздраве, да сте живи и здрави!

Чукнаха чаши, изляха хубавото памидово вино в гърлата си, лапнаха люта туршия и мазни свински мръвки. Пак пиха в мълчание, пак ядоха, пак пиха. Тогава Недьо се изправи, облечен в раиран костюм, все още напет, на ревера със значка от някогашния съюз на кооперациите, пийнал, с изскочили очи и бузи, одраскани от старателното бръснене. Зорка го погледна с щастливи влажни очи. Как стана тя, че двамата самотници, двамата добри комшии рекоха да се съберат? Как стана тя?

— Тъй стана — подхвана Недьо, — че решихме ний двамата със Зорка комшийката плета да съборим, че щом таквоз едно време е дошло, значи, да се кооперираме един вид. Тя въздиша, аз въздишам, поне заедно да си въздишаме и да си умрем, след като цял живот се знаем и сме се почитали като хора и комшии. Да има кой кого да зарови… — Чул изхлипванията на Зорка и съзрял втренчените погледи на поканените, Недьо се сепна и продължи: — Та, викам, рекохме да се съберем на стари години, нов живот да отпочнем, а нашите дъщери и синове не щат да ни признаят…

— Тяхната е лесна — обади се Дачо съчувствено. — Преде им вретеното на тях в града, получават си заплатата и се разхождат с москвичи.

— Точно тъй — съгласи се Недьо. — Тяхната е лесна. Подредиха се те, всичко им е наред, и ще ни признаят те, няма де да идат! Едно време родителите трябваше да признават синовете и дъщерите си, когато решат да се женят или да пристават, а сега каква стана тя — обратното! Сега сякаш ние сме пристанали и те трябва да ни признаят!

— Кои са пристанали? — запита баба Атанаска, която недочуваше с едното си ухо.

— Недьо и Зорка — поясни й Дачо, като се наведе към нея.

— Аха — рече баба Атанаска. — Пристанали, викаш?

— Ще ви признаят, бай Недьо — рече Кольо фелдшерчето, най-младият от всички, другоселче, което всички обичаха. — Щом Горския ви е признал и ви е подписал документите, щом Председателя ви е ударил печата, значи нашата власт ви е признала. Тогаз и дъщерите и синовете няма къде да мърдат. Ще ви признаят като едното нищо. Ха наздраве!

Пак се чукнаха. Виното изскочи в очите им, весело и буйно. Спас се окашля и Ламбито побърза да налапа нова мръвка, като го гледаше с ококорените си зачервени очи. „Хубаво прасе беше отгледал бай Недьо — помисли си Ламбито, — пък като е решил да се жени човекът, да се жени. Бай Спас никога няма да се ожени вече, опасен е тоя човек. Гледаш го, уж се усмихва, а нещо отдолу ти припари.“ Ламбито усети как нещо отдолу му припарва и налапа нова мръвка. Дачо, спрял малките си живи очи на булката, се сепна, защото се сети за жена си. Спас го сръга в ребрата и прошепна:

— Братовчед, не заглеждай булката, знам те аз каква си маскара! На всичко налиташ.

— Ти пък, батьо — протестира Дачо и погледна гузно към младоженеца, колега по дърводелството.

Недьо гаврътна още една чаша, да си прочисти гърлото, и продължи:

— Сега нов живот сме започнали във всичко, викам аз, нали тъй? Щом ще се разделяме със старото, да се разделяме, докато е време.

— С какво да се разделяме? — попита баба Атанаска, недочула и недоразбрала.

— С всичко — обясни й Дачо.

— Ами, че да се разделяме пък — въздъхна баба Атанаска. — Че то на мене вече до гуша ми дойде!

Дядо Стефан пиеше и в кръглите му детски очи играеше весело учудване. Като влязоха в Недьовия двор, той мина покрай бившата си бричка, дето съветът я беше купил за погребални цели, и я погали. И бричката го погали и той разбра, че тя още си е негова, макар че съветът вече я беше купил.

— Че тя си е моя — каза дядо Стефан гласно, но никой не го чу.

Навън кучето гълташе лигите си, облизваше полепналите по муцуната си снежинки и чакаше. Най-после хората щяха да се наядат — тогава вече няма как да не излязат и да не го повикат. За да не го вали, то се плъзна под бричката, под сушината при вратника. Замириса му на топла плява и му се приспа, но кучето не смееше да заспи, за да не пропусне яденето. Сви се на кълбо и притвори едното си око. После притвори другото и отвори първото, за да не се уморява. Като си смени очите няколко пъти, то заспа с лявото си око, заспа наполовина. Започна да сънува половин сън: някакви половин хора с по един крак и една ръка, които скачаха из двора, и дворът беше наполовина, и там, до вола, беше вързано половин магаре. Като стигна до магарето, кучето се засмя и се събуди. Магарето беше цяло и стоеше, както и преди, кротко под снежинките. Тогава кучето заспа с дясното си око и сънува друг половин сън. Сега пред погледа му се изпречи половин заклано прасе. Кучето не можа да издържи и заспа с двете си очи, но прасето, вместо да стане цяло, изчезна и то продължи да сънува един много дълъг, много студен и много гладен сън.

То изквича и се събуди от ритника на Спас. С почуда видя, че сватбарите са излезли на двора.

— Тъй — рече Спас, — излязохме да играем хоро, а няма кой да ни свири. Дачо, я иди събуди Улаха, докарай го с кранлето!

— Че да ида, батьо — отвърна Дачо. — Той, Улаха, бърже се наспива, пък и щом е за кранлето, ей сегичка ще дотърчи, само да не е зает с производството…

И наистина, Дачо скоро се върна заедно с Улаха, който още отдалеч беше налапал кранлето. Очите му още спяха, но кранлето вече се беше събудило.

— Ха да е честито! — рече Улаха и наду кранлето.

То изписка тънко и фалшиво, но Улаха не се предаде, докато не го усмири и не го накара да подхване северняшкото. Хората тръгнаха след северняшкото, наловени за ръце. Спас го поведе, подвикна „иху, хууу!“ и северняшкото още по-тежко се зави из двора. И другите се развикаха, и кранлето се оправи, и вече никак не фалшивеше, и Улаха се събуди съвсем. От къщата излязоха и последните сватбари, наловиха се за северняшкото, заподскачаха и заудряха с крака в снега. Някой викна:

— Недьо, че каква ще е таз сватба, като няма на хорото петел с пуканки?

Недьо се удари в челото, пусна се от хорото и се вмъкна в курника. След дълго блъскане той измъкна разгневения петел, който го кълвеше ожесточено по значката от някогашния съюз на кооперациите. Докато се разправяше с петела, Улаха спря северняшкото и застана мирно. Баба Атанаска се кръстеше с чисти изтръпнали пръсти. Спас, изпъчен, ухилен, беше накривил каскета си над едното око като млад ерген.

— Спасе, на ти петела — рече Недьо. — Само че няма пуканки.

— И без пуканки ще минем — каза Дачо. — Голяма работа, че нямало пуканки. Ако сме за едни пуканки, то хич да не бяхме се захващали за тая работа. Я, Улах, дай пак северняшко!

Северняшкото пак тръгна и хората пак тръгнаха след него. Спас държеше петела високо над главата си. Птицата размаха криле и започна да кълве хороводеца по кожения каскет сред дивия крясък и тропота на играчите.

— Люх-люх, люх-люх — люхкаше и се тръскаше и баба Атанаска. Пристори й се, че това е нейната сватба, и тя затърси с очи жениха си, но не можа да го открие. Откъсна се от хорото, спря при Улаха разкрачена, с ръце на кръста.

— Юрдане — викна тя своя жених.

Хорото се плисна в смеховете и звуците на кранлето. Спас размаха още по-силно петела, който приплясваше неистово, кръвта му кипна като някога, прииска му се да се сбие с някого. Като вида разкрачената баба Атанаска, Спас се провикна:

— Няма го, бабо Атанаскее! Иху, хууу!

— Де сте го скрили бре! — запищя бабата и като не можа нищо друго да направи, ритна Спасовото магаре. Марко бегло я погледна и й прости, не я ритна. Тогава баба Атанаска хукна към вратника и изчезна по заснежения път да търси своя Юрдан, а хорото се разля и отново се зави на кравай. Кучето го гледаше жално как се навива като наденица и примигваше жално. В това време Недьо се откъсна, спря пред бричката и вдигна ръце.

— Улах! — изрева Недьо. — Спри туй кранле бре! Искам да кажа нещо! Щом си музикант, ще се подчиняваш. Спри го ти казвам!

Улаха се смути, но спря забързалото кранле. Хората се пуснаха и наобиколиха Недьо и бричката и дядо Стефан използва суматохата, за да я погали пак. И тя го погали и му се усмихна. Спас се намръщи, свали петела и приближи.

— Кумец, не може тъй, не разваляй хорото!

— Чакай, куме — рече Недьо на двата Спаса, които бяха застанали с два петела пред него. — Аз ттттая бричччка съммм я взеллл ддда я поппправям. Тя тттая ббричка е сссслужебна, един вид!

— Ами, служебна — обади се Дачо. — Туй е бричката на дяда Стефана. Ааааа, сетих се, нали я купиха за… — И Дачо прихна да се смее, а дядо Стефан пак се приближи до бричката и я пипна по разхлабения яй. И яйът го пипна.

— Тттточно ттъй — рече Недьо с мъка. — Купиха я за поггребббална ккколессссница, нас ддда обслужжжжвала, един вид. А пък ние сссега да взззземммем, че да я осветим! Улах, кккачвай се на бричката!

Улаха пребледня, но докато се усети, Спас го вдигна заедно с кранлето и Улаха се озова горе, в бричката. И другите се покатериха, взеха и булката и една дамаджана. Недьо отвори вратника и изрева:

— Сега аз ще ввви возя! Тая ббббричка държжжжавата я е купила за нннаши нужди. Улллах, надувай кккранлето!

Улаха наду кранлето. Дачо и Недьо изтикаха бричката на пътя, но тя не тръгна, защото Недьо се спъна. Тогава наскочиха няколко души, потеглиха я и бричката се засили по нанадолнището. Улаха цепеше небето, Спас пригласяше с тежко исо и размахваше петела. Бричката се кандилкаше и летеше надолу, подир нея тичаха и падаха в снега сватбари. Само дядо Стефан не падаше — той тичаше след своята бричка, засмян до уши, с разперени ръце. След него ситнеше на верев кучето, решило, че все пак няма да го забравят. Селото се люшкаше с баирите си, къщите се събуждаха.

Магарето гледаше разтворения вратник и двата коловоза на бричката. Една снежинка му влезе в ноздрата, погъделичка го и то кихна. Никога Марко не беше се учудвал на нищо, но сега се учуди. Защо хората сами се впрегнаха в тая бричка, вместо да впрегнат него?