Васил Попов
Корените (21)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Американеца

Влакът спря. На празния перон, ако това празно място, насипано със сгурия, можеше да се нарече така, стоеше коремест човек с тясна униформа. Викаха му Жепето и повечето от времето му минаваше да наглежда гъските зад спирката и кошерите, покатерени по припеците на Ръта. И така, Жепето гледаше този почти празен влак. Всеки ден го посрещаше и изпращаше по два пъти — сутрин и вечер. След малко машинистът дръпна лоста и влакът се изниза надолу — локомотивът и четирите вагона (два товарни) — сякаш плуваше из лозята. Тракатакането му заглъхна в тишината.

Жепето свали отеснялата си куртка и фуражката, изу сандалите и се превърна в обикновен селянин със светлокоса глава и малки, сини очички. Черната му слабичка жена, облечена в рокля на някогашни пъстри цветя, го гледаше с дива омраза от прозореца на пристройчицата, където живееха. Страшно го мразеше тя вече цели двадесет и пет години, особено рано сутрин, но нямаше как да му го каже, пък и не й беше много ясно защо точно го мрази. Разбира се, за Жепето тази омраза беше най-силна любов и кучешка привързаност, защото той не можеше да познава по очите човешките чувства, а що остава до чувствата на една жена, и то собствената.

Американеца прекоси железопътната линия, наричана от Жепето първи коловоз. От известно време Американеца всяка сутрин минаваше оттук и никой не можеше да разбере къде бе ходил толкоз рано. И сега, като стъпи на сгуриения перон, Жепето го видя и се намръщи. Любопитството го загложди и той подвикна:

— Хе, Американец, пак ли идеш?

— Ида — рече Американеца, отупа сталинката си о коляното си и пак я наложи на бръснатата си нула номер глава. В устата му стърчеше откъсната тревичка и той смучеше сладкия й сок.

— Хе, ами къде ходиш тъй всяка сутрин по ранина? Все откъм Ръта идеш — рече Жепето направо и се скри под навеса на сянка, но сянка още нямаше и той се поотърка о стената като хванат натясно крадец. — Уф, ама и слънце, а!

Американеца пристъпи към него с късите си яки крака, малко изкривени като на бивш кавалерист. Лицето му никога не променяше израза си и никой не можеше да разбере какво има на него освен Гунчев. Жепето влезе в канцеларията, както я наричаше той, за да се почувства още по-сигурен. И Американеца влезе вътре, с такова лице, сякаш щеше да прави обиск.

— Питаш, а? — рече той тихо и като отвори устата си, в нея светнаха железните му зъби, подарък от Новия свят. Това трябваше да означава лека усмивка.

Всяка сутрин се водеше един и същ разговор. Жепето питаше и отстъпваше. Американеца настъпваше и не отвръщаше. Като помълчаваха известно време в канцеларията, излизаха навън, зад спирката и сядаха на пейката, където наистина имаше сянка. Срещу тях източваха шии гъските и се колебаеха дали да погледат малко тази човешка двойка, или да зашляпат към канала. Жената на Жепето вдигаше глава от коритото и ги обливаше с поглед, пълен с огромна омраза. Тя переше от сутрин до вечер дрехите на непрестанно потящия се мъж, но и да не се потеше той, пак щеше да пере. Просто има такива хора, сякаш определени само за едно нещо. Нейното нещо беше в коритото и тя го обръщаше с тънките си жилави ръце от сутрин до вечер. Навън, на пейката вече минаваха на втората фаза на разговора:

— Голям мързел си ти, Жепе.

— Не е мързел то… Болен съм аз. Имам удостоверение, петчленна комисия ми го е дала, с печат. Имам аз чер дроб и сърце.

— Че всеки си има чер дроб и сърце — възразяваше Американеца.

— Как ми приказваш, гаче си контрольор — кипваше Жепето и вадеше голямата си носна кърпа да избърше потта от пълните си гърди.

— Контрольор съм — казваше Американеца дълбокомислено. — Всеки е контрольор за другите, а за себе си не е.

— Нямам нужда аз от контрольори. Имам си един аз — рече Жепето и посочи към прозореца на омразата, която беше за него най-силна любов. Виж я, двайсет и пет години не ме е напущала от очи. Толкоз да се е захласнала по мене!

Американеца не проследи ръката му, защото отдавна бе видял и разбрал ония черни, немигащи очи и знаеше какво точно излъчват.

— Тя те мрази бе, Жепе — казваше той, — така те мрази, че някой ден ще вземе да ти отсече главата на дръвника.

Беше му го казвал много пъти, все без резултат.

— Завиждаш — каза гордо Жепето. — Сам си, род нямаш, деца нямаш, затуй завиждаш, ама не ти се сърдя. Не е омраза то, а най-силна обич!

— Нямам деца и не ми трябват — рече Американеца, — а на тебе ти трябват и пак нямаш. Или жена ти не е в ред, или пък ти не си в ред.

— Жена ми е в ред — сопна се Жепето. — И аз съм си в ред, и никакви деца не ща, да им слугувам. Той живота мина, хе! За какво ми са деца?

— Питай нея — рече вяло Американеца. — Жените винаги искат деца, няма никакво значение дали им трябват, или не. Че ако не раждат деца, за какво са?

— Хе, за какво! Да перат, да чистят, да наглеждат добитъка, гъските да нахранят, ядене да сготвят, да стоплят човека, за всичко ги бива. Хе… ти моята не я гледай, че е такваз слаба. Жилава е като дрян.

Американеца се изплю с отвращение:

— Ти за жени не ми говори, Жепе. Видял съм много и всякакви — негърки, мулатки, бели — какви ли не!

— А защо тогаз живееш сам, хе?

— Защото съм на седемдесет години — рече Американеца, като гледаше разсеяно настрани. — Някога и аз имах жена, имах… — добави той и млъкна, гласът му падна изведнъж.

— На седемдесет ли! — удиви се Жепето, никога преди Американеца не бе говорил за годините си. — Че ти си як като бик бе!

— Як съм, верно, ама акълът ми е по-як от мене — рече Американеца. — Не ща жена аз, наситих им се на жените.

Изведнъж лицето му се набръчка, човекът сякаш остаря, очите му станаха по-големи, но стоманата в тях не святкаше както преди. Но това трая само миг, дотогава докато Американеца победи жените в своя живот, докато унищожи кипналите спомени, докато изтрие разделите и плачовете, воплите и стенанията на някогашните чувства и надежди, разпилени от Атлантическия до Тихия океан.

Далеч надолу зад върбите, от другата спирка, изписка влакът. Гъските разбраха, че двамата човеци само ще седят и ще си приказват, и потеглиха в колона към канала. От припеците на Ръта излитаха пчелите от кошерите на Жепето. Сега лицето на Американеца бе непроницаемо и странно подмладяло, с лека руменина по изрядно избръснатите му бузи.

— Остави жените, Жепе — рече той, като се изплю в сгурията. — Поддадеш ли им се, свършен си. За нищо вече не ставаш!

— Не ми трябват на мене жени — каза Жепето и пак се избърса по гърдите с голямата носна кърпа. — Имам си аз една, стига ми за цял живот. Още не съм я разбрал аз, не ми е омръзнала.

— И няма да ти омръзне. Така както те мрази, никога няма да ти омръзне.

— Щом мислиш, че ме мрази, нека винаги така да ме мрази. — Жепето подмигна с малките си хитри очички, после се сети за онова, което го глождеше, и запита: — Ами ти къде ходиш така по ранина бе, Американец? Такъв един потаен… Вършиш ли нещо, убиваш ли, крадеш ли, че се криеш?…

— Нито убивам, нито крада.

— С жена ли се срещаш, а!

— Жена ли? — удиви се Американеца и чак сега забеляза чувствените пълни и червени устни на Жепето, мазнината под похотливите му очички, нервното потръпване на пухкавите бели ръце. — Слушай бе, какви жени само бълнуваш?

— Ами тогава какво ходиш да правиш нататък? — запита Жепето настойчиво и посочи към Ръта.

— Къде там? — разсеяно измърмори Американеца, после махна с ръка и стана. — Ох, и ти… Хайде да вървя, че помпата ме чака. — И без да се сбогува, тръгна покрай канала.

Гъските извиха шии към него, помирисаха праха от обувките му, дигнал се над пътеката, и отплуваха надолу. Жепето пак се избърса с кърпата, прозина се. Любопитството още повече го загложди. „Да не крие пък някой престъпник и сутрин рано да ходи да му носи храна — помисли си той, — нелегален някой, държавен враг или нещо такова? Можеш ли го разбра тоя Американец… Ами, за жена ще е то, нищо, че е на седемдесет години тоя дръглив бръснат пес!“ — заключи Жепето.

Вдигна очи. Разкрачена, стъпила на тънките си черни ходила, жена му стоеше на отъпканата сгурия зад спирката, все в същата рокля с някогашни пъстри цветя, и го гледаше с дълбока, изгаряща омраза.

— Аз таквоз де — смънка Жепето, — с Американеца, хе… викам, да рече де ходи сутрин, ама хе… не казва проклетникът!

— Иди донеси вода — рече жената с неподозирано тих и кротък глас. Може би тя наистина го обичаше с най-силната любов и кучешка преданост, но само като говореше.

Очите й останаха непроменени.

Жепето понесе двете кофи към канала, като се клатушкаше бос и пухтеше от ранната жега. И точно тогава, когато нагази в следите на отминалия към селото Американец, Жепето реши довечера да не спи, ами да разбере къде ходи.

Когато пропяха първи петли, той стана, измъкна се тихо със сандали в ръка, да не го усети жена му, и тръгна покрай канала. Прекоси ливадите и спря при моста на реката. Американеца не можеше да мине отдругаде, щом идеше откъм село, затова тук трябваше да го изчака. Жепето слезе пипнешком по пътеката и в тревата се блъсна в хоптирито на дядо Стефан. Жепето изпсува проклетото хоптири и седна до него. Беше бая мокро и хладно. Нещо се размърда в тревата и една глава се подаде. Чу се дрезгав, старчески глас:

— Брей! Кой попържа?

Страхът бликна и изби по цялото тяло на Жепето като студена пот. Но това трая само миг, защото той осъзна, че познава тоя дрезгав глас. Жепето изпълзя на четири крака до проснатата в тревата рогозка. Изпод чергата надничаше сънливото лице на дядо Стефан.

— Хе, дядо Стефане — промълви Жепето, — що щеш тука?

— Ами ти бе, чапкънино, ти що щеш тука, че попържаш посред нощите? — измърмори дядо Стефан и като го позна, добави: — Нямаш ли си ти къща и жепе спирка, ами си тръгнал по хората да ги газиш?

— Че ти, дядо Стефане, нали и ти си имаш къща? — удивен рече Жепето. — Да не са ти върнали бостана?

— Не са го върнали — изсумтя старецът и отметна чергата.

— Че тогаз защо си дошел да спиш тука, да те ядат комарите?

— Комарите не ме плашат — обади се старецът. — Като е душно, вкъщи не ме свърта, а пък аз, Жепе, лятно време все тука съм си спал, нали знаеш… Дойда си в колибката, легна и гледам насреща звездите над село. И тъй както си ги гледам, тъй заспивам със звездите на очи. Че рекох си и сега да дойда, то тук е прохладно, донесох си и рогозката, и чергата. Само дето ме събуди… Ами ти къде си тръгнал бре? За риба ли?

— Ха! За риба! — възкликна Жепето. Не можеше да задържа тайни и реши да се открие на стареца. — За риба, дядо Стефане, ама каква ще е таз риба, никой не знае. Всяка сутрин, като пристигне влакът, Американеца току се зададе откъм Ръта, откъм линията. Отбива се той при мене, питам го, разпитвам, обръщам го оттук и оттатък да каже къде ходи толкоз рано, не обажда. Та рекох да стана и аз рано, да го причакам на моста и да тръгна след него, без да ме забележи. Душата ми изгоря да разбера къде ходи и какво прави…

Старецът не се интересуваше от никого и от нищо освен от това място и от своето старо хоптири. Думите на Жепето не събудиха в него никакъв интерес.

— Остави го бе, Жепе — рече вяло той. — Щом ходи, значи трябва да ходи.

— Ама къде, там е въпросът, хе! Може да е с някоя женска, а?

— Каква женска те патила? Негова си работа! Ти да беше си легнал да спиш, а не да следиш хората…

— Ама не го следя бе, дядо Стефане, само искам да разбера и нищо повече. Душата ми изяде туй пусто любопитство…

— Ти остави Американеца — каза дядо Стефан. — Потаен човек е той, много е видял и много е разбрал. И да го видиш къде ходи и какво прави, пак няма да го разбереш. Той човека сам не се разбира, та ти ли ще го разбереш!

— Защо сам да не се разбира?

— Ами ако се разбираше, нямаше да ходи никъде. Аз например защо съм дошел тука, дето беше бостанът? Да не мислиш, че много се разбирам и знам защо съм дошел? Уж не ми се спи вкъщи, уж душно и не ме свърта, пък тя работата съвсем друга…

— Каква е? — сладостно запита Жепето.

— Отде да знам. Тоя, който знае, си стои вкъщи и спи. Ей на, и ти като не знаеш нещо, станал си посред нощ и си тръгнал. А накъде си тръгнал, ако мога да знам?

— Че и аз не знам — вдигна потни рамене Жепето, — ако знаех, нищо не можеше да ме накара да стана и да тръгна.

— Видиш ли. Я вземи, че се прибери, и остави човека на мира. Като разбере къде ходи и защо, той сам ще дойде да ти обади. Човек мълчи, когато не знае. Научи ли нещо, света проглушава, сам търси хората да им обади, всички да узнаят. Ей таквоз нещо е човекът.

— Американеца няма да ми обади — изплака Жепето. — Ти не го знаеш какъв е.

Старецът се понадигна:

— Не го ли знам? Аз ли не го знам? И зъбите му знам аз на него, нищо, че са железни и правени в Америката. И под езика му знам какво има, всичко знам!

— Какво има? — примрял от очакване, запита Жепето.

— Слабост има — тихо отвърна дядо Стефан. — Грях има, има мръсотия — както у всеки човек. Затуй ни е даден езикът, да покриваме с него слабостта и мръсотията. И под този език има същото.

— Под моя няма нищо — убедено рече Жепето и се дръпна.

— Като умреш, няма да има — възрази дядо Стефан, — а сега има, само че не можеш го види. Никой не е видял какво има под езика му.

— А ти тогаз откъде знаеш? — изквича Жепето.

— Знам, всичко знам аз, Жепе, като е за другите хора. За себе си малко съм научил.

Жепето млъкна и се замисли. Малките му сини очички примигваха често и прецеждаха правдата от тоя разговор. В това време Американеца ги слушаше, облегнат на каменното перило на моста. Беше дошел неусетно — обувките му бяха подковани — но той стъпваше в праха, а там стъпките не се чуваха, чуваха се само щурците и жабите. Американеца ги остави да разискват върху неговата и човешката тайна и продължи в праха пътя си нагоре по шосето.

По едно време Жепето се сети, че Американеца може да мине вече, и остави стареца. Чака на моста, скрит зад чаталестата върба, до развиделяване, докато иззад дърветата и хълмовете се показа старото и загадъчно лице на неговото село. Като позна по небето, че слънцето скоро ще изгрее, той хукна с псувни покрай канала, да не изпусне влака. В това време дядо Стефан спеше в тревата до своето старо хоптири и сънуваше грамадния език на човечеството, покрил всичката мръсотия, грехове и слабости на хората, така както дългият камък от хлезга покрива червеите и личинките в земята. Старецът се опита да го повдигне, но езикът на човечеството потъна сред листа и пътеки, сред кравешки рога и блеене на кози. Старецът се изгуби сред тях и се събуди. Далеч в небето го гледаше слънцето, изскокнало над Ръта.

Когато полупразният влак отмина — един локомотив и четири вагона (двата товарни) — и се плъзна към върбите, Жепето свали куртката и фуражката си, после изу и сандалите. Жена му переше вече и го гледаше от прозореца на пристройката с дива омраза.

Американеца прекоси железопътната линия, наричана от Жепето първи коловоз, отупа сталинката в коляно и пак я нахлупи на бръснатата си глава. В устата му пак имаше тревичка, която пускаше сладък сок.

Жепето го видя, намръщи се и извика:

— Хе, Американец! Пак ли идеш?