Васил Попов
Корените (31) (Хроника на едно село)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

История

  1. — Добавяне

Част втора

Вечни времена

Иван въздъхна.

Беше изкопал гроба плитък, около метър и нещо на дълбочина и половин метър на ширина. Колко му е, едно нищо и никакво сандъче, не е ковчег. Обърната към върбата, жена му Коца хлипаше. Милозлива бе, плачеше от малко. Наоколо пресни гробове, сиво-жълти, още тревата непокарала. Бяха продължили парцелите — Ликоманов кандиса да отпуснат малко от блоковата земя за заселниците, да ги заравят на новото място. Като е милозлива, защо мърмори за щяло и нещяло, раздразнен се питаше Иван. Натъкмена с новите си дрехи и някогашния румънски контош, майка му, баба Черна, бе приклекнала пред сандъчето. Какво седим сега, кипеше Иван Стоянов — да го заравяме и да си ходим, Ликоманов ме чака, а аз съм се изправил пред това сандъче. Че и Стоян докарахме, да ни гледа сеира момчето. Намръщен, той обходи с очи широкия гръб на жена си, сведената фигура на майка си и спря на момчето, едро, кокалесто. Ей туй останахме, рече си Иван омекнал, всички се разпиляха. Спориха много с баба Черна, тя искаше кръст, а Иван — пирамидка, червена като на всички други. Никаква пирамидка, че и червена на туй отгоре — отсече баба Черна. — По-рано си беше заровен под кръст и сега под кръст ще е. Скова Иван Стоянов две дръвчета, боядиса ги с черна боя и изписа с бели букви трите имена на баща си, датите на рождението и смъртта му. Двайсет години бяха изминали, откак бе умрял.

Духаше топъл вятър, от тоя, дето съхне на езика. Наблизо, в края на блока, църкаха врабчета. Баба Черна положи ръце върху боядисаното сандъче. Коца подсмърчаше, а Стоян примигваше, загледан в ръцете на баба си.

— Стояне! — изпъшка баба Черна.

Момчето трепна.

— Мале — ниско промълви Иван, — да бяхме някак така, по-бързо!

Тя вдигна глава, сбръчканото й лице, тъмно, с оцъклени, сухи очи, стана още по-тъмно. Иван млъкна. Майка му започна да милва сандъчето и да му разправя как напуснали родното село и се преместили тука, в полето, дето нямало баир, и Балкан нямало. Земята била плодна, ама де била нашата земя, то тука трактори, комбайни, торове, авиация — плод много, ама нашата земя си била друга.

— Каква беше нашата земя? — изръмжа Иван Стоянов. — Камъни!

— Камъни ли? — изсъска баба Черна. — От тия камъни си ял и си порасъл.

Не го слушай Ивана, продължи тя на сандъчето, че от тия камъни е порасъл, но сега да не отваряме на въпрос, а ти не се кахъри, тука сме добре, и къща дигна Иван на три ката, и дворът му двор, и градината му градина, тя къщата още не е измазана, сега не бързат да ги мажат, че цвят не им липсвал, ама викам аз на Ивана и той обеща, че къща без мазилка и без цвят е като оскубано пиле. Тя земята тука дава, каквото боднеш, покарва, и всичкото му всичко, и парите му пари, че и перална машина купи Иван, то като няма вода още, само до машина втасахме, ама да не го отваряме на въпрос, а водата я поливат. А пък хора, Стояне, бол, стичат се от нашите села, и от колибите има, и рекох аз на Ивана, иди докарай баща си, там вече няма работа той, не скланяше, ама накрая склони да си дойдеш при нас, макар и на чужда земя, пък Иван като се сопна — не е чужда, вика, наша е таз земя, на народа, на държавата, не е наша, викам аз, а чия е, не знам, пък Иван като се напуши, комунист станал, по-лют и от Горския, дето взе земята, а сега не знае какво да я прави, ама Иван дума не дава да обеля против тях.

— Мале — прекъсна я Иван, като се огледа, — давай по-кратко! Хора ще дойдат.

— Че да не крадем бе, синко, Стояне — обърна се тя към внука си, — я ела, баби, ела!

— Остави детето — обади се пак Иван, — ами давай да го заравяме.

— Я ела, Стояне — повтори баба Черна, без да обръща внимание на сина си, — ела, баби, че ти си го подновил, ти ще го носиш по-нататък.

— Кого да нося? — не разбра внукът, пристъпил към нея.

— Кого? Дяда си. Него ще носиш, щом името си му взел. Я ела.

Внукът коленичи до нея нацупен. На кръста, оставен до сандъчето, бяха изписани и трите му имена — Стоян Иванов Стоянов, — но момчето не помнеше дяда си и не му стана мъчно.

Тури си ръцете тука, рече баба Черна, и той положи ръце до нейните. Сандъчето беше студено и чуждо, и черната боя още лепнеше. Тъй, продължи баба Черна, та викам, Стояне (малкият я погледна, сякаш говореше на него), не на теб, ти мълчи и слушай сега, та викам, всичкото му всичко, а цък внучката Цонка учи за техничка по изчислението в града, то сега всичко се изчислява, а Бончо е войник, идва си в отпуска, с мустачки, одрал ти е кожата. Като изкара войниклъка, щял да учи за доктор, то сега само доктори и учени, а малкият, ей го тука, още хвърчи и го мързи много, дай му само телевизия на него, ще я изяде таз пуста телевизия, ама какво да го правим, той ще те носи тебе и ще те продължава.

— Мале — обади се и Коца. Вече не подсмърчаше.

— Ти мълчи — сряза я баба Черна.

Коца млъкна. Иван пушеше, като се оглеждаше наоколо и хапеше уста. Коца се умисли за своите родители, погребани отдавна, за младостта си, но се оплете в по-близки събития и грижи. За Бончо се умисли и за оная медицинска сестра, дето се беше хванал с нея. Да не е глупав — да свърши войниклъка, да се изучи за доктор, че тогаз. Тез, дето ще ги любиш, Бончо, беше му казала Коца там, при портала на поделението последния път, те сега се раждат. Бончо се разсмя и отпи от ракията, дето му я беше донесла, и младши сержантът отпи, като се оглеждаше към алеята с тополките, да не иде някакво началство. И за Цонка си мислеше Коца сега, много я биваше нея по математиката, щеше да работи в изчислителния център. Отдех се появи такава оперена, самостоятелна, с бръчки на челото. Пак ще кажа на Ивана да й даде онез петдесет лева да си ушие дълго палто по модата. Ще й дам аз едни петдесе лева и едно дълго палто, бе кипнал Иван Стоянов, по-рано душата ми извади за къса рокля, кълките й да се виждат целите, сега пък дълго палто! Урсуз е Иван, ама ако не склони, аз ще й дам парите, като ни платят паричните. Коца погледна свекърва си, защо мъчи тъй момчето. Преклонението пред покойника, забравен отдавна, и мимолетната й жалост се бяха изпарили. Да свършва по-бързо, си рече Коца, че станахме за смях.

— Мале — не издържа Иван. — Дай да го заровим, пък подир туй приказвай. Работа имам.

— Подир туй ли? — изписка баба Черна. — Цял живот все подир туй — подир туй, подир онуй! Двайсет години дума не съм обелвала! — Тя разпери ръце и изплака:

— Стояне!

— А! — обади се внукът. Коленете му бяха изтръпнали, понечи да стане.

— Стояне! Стояне! — извика пак баба Черна и се похлупи върху сандъчето.

На Иван чак сега му домиля, стегна го в гърлото. Цяла година го бе задявала да донесе костите на баща си и той най-после склони. Взе мотоциклета, привърза отзад бела и сандъчето и отиде. Едва намери гроба, кръстът избелял, буквите похабени, кандилото счупено и клеясало, тревата изгубена в бурен. И чесън бе покарал. Иван оскуба чесъна, гадеше му се. Ненадейно из буренака изникна баба Неделя.

— Ще го изравяш ли, Иване?

Иван не отвърна. Заби бела в краката на баща си. По-рано, преди двайсет години, като погребваха баща му, баба Неделя пак беше тука.

Между гробовете имаше петна нестопен сняг, посинял, мравки пъплеха в припеците, земята леко димеше. Съклет и отмала наливаха мускулите, в очите трептеше синкавият въздух. Попът напяваше носово, наоколо прелитаха гълъби. Бяха дошли братята на Иван: Кръстю, майор, препасан и тържествен, с почервенял дебел врат и разплакани очи, и Игнат — бледен, жълт, с тънко черно палто и леки половинки, внимаваше де стъпва, да не ги окаля. Майка му, похлупила ковчега, милваше краката на покойника и виеше, и нареждаше — на кого ги оставял, къде отишли нивите, защо не продал още навремето оная на Урушкия стубел, за вола Сивчо нареждаше, дето чукал нощем с рога о яслата, че бил жаден, за кучето Гарип, за венчилото, как я откраднал баща му и как избягали в Долната махала, у Гунчовските. Баба Неделя бе приклекнала край главата на мъртвеца, пъдеше налетелите лицето му мравки и подреждаше цветята. Тя го бе повивала при раждането, тя го бе изкъпала при смъртта. Цялото село бе повивала баба Неделя, цялото село щеше да изпрати и изкъпе.

— Ще го изравяш ли, Иване?

— Ще го изровя — тежко отвърна Иван, забил очи в пръстта.

Дървото се разпадна, като удари с бела. Прах, рече си Иван, само една прах е останала, нищо повече. Не му беше мъчно, душата му бе студена, сякаш копаеше гериз. Закоравяла и отрупана с близки и всекидневни грижи, тя не се поддаде на жалостта. Не можеше да изкопае нито миналото, нито младостта си, нито слегналите се в пръстта години. Копаеше обикновена пръст. По едно време се извърна, видя очите на баба Неделя, горящи и зелени, и потръпна. Наведе се отново, остави бела и разрови с ръце. Прах, прах, после напипа костите, отърси ги от пръстта, измъквайки ги една по една, и ги събра в полиетиленовата торба. Свлече пръстта в гроба, утъпка я, кръста захвърли в буренака. Изправи се запотен и намръщен. Срам го беше от костите, от деня го беше срам.

— Иване! — обади се баба Неделя.

— Какво! — сепна се той, беше я забравил.

— Там ли ще ги носиш?

— Там.

— Ами Черна какво прави? Жива ли е?

— Жива.

— Дълго ще живее тя — измърмори баба Неделя. — Като й бабувах, връвта й едвам се откъсна. Як й е пъпът на нея, Иване.

И пак се взря в него. Неиздържан погледа на горящите й зелени очи, той се наведе към торбата. Туря я в сандъчето, беше му сковал дръжки от двете страни и като го вдигна сега, се удиви, че е толкова леко. И чак тогава си спомни оня ден, когато за първи път над него изгря широкото лице на баща му, закрило слънцето. В сянката Иван бе чул гласа му, думите за земя, за кръстци и декари, чул бе звън на хлопатари и вечерни стада, клопане на маслобойна. Грамаден беше тогава баща му, по-висок от Балкана.

— Иване?

Той остави сандъчето на земята и започна да облича шушляковото яке с двете катарами на гърба.

— Нали знаеш, че аз съм го повивала?

— И тебе съм повивала, Иване.

— И мене. Че какво от туй?

— Нищо. Ами знаеш ли от какво умря баща ти?

— От какво! От сърце умря.

— Ами, от сърце! От тебе умря, Иване.

— Я не дрънкай!

— От тебе умря. Дето даде земята…

— Хайде, сине — обади се най-после баба Черна.

Целуна тя сандъчето, после повика снахата и внука си, да го целунат и те. И Иван се наведе, допря събрани корави устни до прясната черна боя. За миг му стана чудно, че той се е навел над баща си и е закрил слънцето и че наоколо вече няма никакви баири, никакъв Балкан. От близките блокове идеше глухият тътен на трактори. И двамата му братя ги нямаше: Кръстьо, отдавна пенсиониран, и Игнат, с тънкото някога палто и половинките, дето внимаваше да не ги окаля. Нямаше ги и синорите, които изораваха тогаз, и малките блокове на първото стопанство, нямаше ги събранията до зори, опушените от тютюн стаи, шишовете, дето бодяха в плевните на хората да търсят скрито зърно, нямаше го Велико, дето се обеси в обора, нямаше ги бележниците, дето Иван Стоянов бе записвал с криви букви науката и политиката, нямаше ги онез двайсет и два декара на баща му, пустите двайсет и два декара земя.

Хвърлиха по една бучка пръст върху сандъчето и Иван започна да го заравя. Като хвърляше с лопатата, струваше му се, че засипва не само костите на баща си, а и цялото старо родно село. Намръщен, стиснал уста, той свлече в гроба и Барагана, и бостана при Васьовото, и нивата на Урушкия стубел, и ливадата в Кожушко, и лозето във Вехтите лозя. Отдавна бе съборил бащината си къща, а тя рухна едва сега, подир сандъчето, вдигна пушката и той бързо я покри с пръст. Закопа и баирите, и Новите лозя, и Ръта, най-после смъкна и Балкана, засипа и него с пръст, с полска пръст. Като изравни и оформи гроба толкова, колкото да беше побрал един умрял човек, той забоде кръста при главата на баща си и се изправи.

Баба Черна преля пресния гроб, подреди цветята и разтвори бялата бохчичка. На всекиго тури в протегнатата шепа по малко жито и се заслуша. Слушаше тя как дъвчат сладкото жито: Иван все тъй напушен, свил уста, снахата Коца, разсеяна и отпусната, с далечни и празни очи, и внукът Стоян, разпилян нейде из ширното поле. Тя извади кутията с бонбоните „Мока“ и скъса обвивката. Взеха си от бонбоните.

— Вземи си още един — рече тя на внука си и му се усмихна ласкаво. — Нали името ти е двойно.

Стоян изяде още един бонбон. Поне да му бяха показали костите, да беше ги видял, а то едно нищо и никакво сандъче. Момчето премигна, слънцето го беше напекло. Вторият бонбон неусетно се стопи в устата му, но не се реши да си поиска трети.

— Е, мале, аз ще вървя — рече Иван с облекчителна въздишка, — че Ликоманов ме чака.

— Че върви — махна баба Черна. — Всички си вървете.

— А ти? — запита Коца — Няма ли да се прибереш с нас?

Старата не отвърна. Изчака да затихнат стъпките им, да свият покрай блока и да поемат пътеката. Грабна от бохчичката и остави шепа жито в една хартишка под кръста. Пак подреди цветята и приседна до главата на мъжа си.

— Ех, Стояне — заговори тя. — Ей туй място, дето ти е отляво, е за мене. Накарах Ивана да закупи и двете, и твойто, и мойто, за вечни времена. То вече вечни времена няма, никой не знае дали утре тракторът няма да мине и да ни изоре и двамата.

Баба Черна се заслуша в ръмженето на трактора откъм блоковете, но не обърна глава натам.

— И да ни изорат — продължи тя, като галеше пръстта, — поне ще ни изорат заедно, вече няма да се делим. Ти земята не я мисли, Стояне, то земя вече няма, и блокове май няма да има, че сега комплекси щели да правят. Наш Иван става и ляга сал с тез пусти комплекси. Масиви, вика, мале, ще правим, модерно стопанство: масиви по двайсе хиляди декара единия. То всичкото им е на хиляди, с малко вече не могат. Каквото рекат, и го правят, няма кой да ги спре.

Едно време до града беше далече, на другия край на света, а сега всичко им е близко. Сега и месечината им е близко, стъпват си по нея, когато си рекат, и по телевизията даваха. Да станеш и да надникнеш в телевизията, очите ти вяра няма да хванат. Нищо не остана, Стояне, само една лакомия е останала, все повече и повече искат, и земята вече не им стига, ами из небето щувъкат, а доде стига туй небе, един господ знае, ама то дертовете край нямат, пък ти не се кахъри, Стояне, сега и ти си близичко, ей го, на два разкрача — ще идвам цветя да ти донеса, водица да ти прелея, житце да ти оставя, то сега житото не е като нашето, купешко е, ама друго няма.

Къщата, и тя е близко, на Ивана му спори, и децата пораснаха, и Кръстювите, и Игнатовите се учат и се подреждат, а Кръстювата Виолетка породи момче, на тебе го нарекоха, пак да те подновят, да не секваш. То много стояновци станаха, всички ще те носят тебе, ама къде ще те занесат, един господ знае, ако рекат един ден да тръгнат за месечината, и там ще идат и ще те пренесат, а мене няма кой да ме носи.

Седем женски унуки имам, ама никоя не кръстиха на мое име, да ме поднови и да ме носи, и всичките ме отминаха, че ми било черно името, не щат да се зачернят. Страх ги е, Черна съм била, Стояне, такваз ми била орисията, дето викаше баба Неделя, като ме повивала, пъпът ми не пущал връвта, а пък да ти кажа, тя още е жива, само тя остана в село май, и Спас, и Горския, дето взе земята и душата ни извади за социализма, и още шепа хора наоколо, а баба Неделя много здраве ми пратила по Ивана, като ходи да те изравя, рекла, аз баща ти и майка ти съм повикала, че и тебе. Право си е, нали тя пак те изпрати тогаз, като си тръгна, Стояне, изкъпа те, нагласи те за дългия път. Къде си ходил, какво си видял, само ти си знаеш, нали тогаз те изпращахме, пък сега на, пак те посрещнах! То може времената вече да не са вечни, Стояне, ама ние да сме вечни и да сме заедно.

Баба Черна стана и се поклони доземи:

— Че добре дошел, Стояне, на новото землище! И да ме чакаш!