Васил Попов
Корените (13)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Голямата ливада

Когато падна нощта, светът се събра в Голямата ливада. Изчезнаха околните села и железопътната линия, блоковете и реката с върбите покрай нея, изчезна и пътят — останаха само тъмните хребети на Балкана. Обадиха се щурци и жаби, разпределиха си нощта и започнаха да я стържат. Босьо постла чергите, разгъна голямото брезентено платнище и се мушна под него. Завит презглава, замаян от миризмата на прах и брезент, на косена ливада и чесън, заспа.

Йордан Бръснаря зави косите да не овлажняват от нощната роса и заби дръжките им по-далечко от брезента. Събра торбите, големия бъкел, но се поколеба и бръкна в една от торбите. Хлябът беше горещ, миришеше на сено. Йордан отчупи едно голямо парче и хлябът му се услади много, макар че скоро бяха вечеряли. Ядеше хляба той, дъвчеше го сладко-сладко и усещаше как в тялото му протичат сладки сокове, как го изпълват. Изправи се с ведра душа и ясни очи. Виждаше в тъмнината като ястреб.

Спас говореше нещо на магарето, вързано за малката каручка. До него стоеше Иларион и не му слушаше думите. И магарето не го слушаше. Накрая Спас млъкна, приседна на окосеното, ботушите му изскърцаха.

— Брей, не ми се спи — рече той.

— И на мене — каза Илариона и изпъшка, като присядаше.

— Дачо отиде при жена си — продължи Спас. — Опасен е моят братовчед — прави какво прави, а вечер трябва да е на топло, да си отземе. Не го гледай, че се прави на утрепан.

— Всеки се прави на утрепан — мрачно отбеляза Илариона. — Я го виж Босьо, мълчи, дума не обелва. Я му бръкни ти вътре, в душичката, да видим какво ще извадиш!

Йордан бръкна отново в торбата и за да не се уморява клекнал, седна до нея. Чуваше се как дъвче.

— А бе какво толкоз има в една човешка душа? — рече Спас. — Да е подмол, да бръкнеш, все може нещо да извадиш, я риба, я… А в човека? Я гледай Йордана! Кажи де, Иларионка, ако бръкнеш в Йордана, какво ще извадиш?

— Нищо няма да извадя — каза Илариона още по-мрачно. — Знам го аз Йордана налице и наопаки, като ръкавица. Дай му ти на него ядене и го остави. Дай му ти на него най-голямата ливада и го остави. Дай му ти на него Гунчев за компания и го остави — ще окосят двамата с Гунчев най-голямата ливада, окото им няма да мигне. Я го виж, ще си подсвирква, ще си похапва — него нищо не може да го засегне, Спасе!

Йордан слушаше разговора. Остави торбата, преглътна сладко хапката си и седна до тях. Не каза нищо, мълчеше си, засмян и доволен. Слушаше, сякаш говореха за някого другиго. Пък и те продължаваха, без да му обръщат внимание, сякаш го нямаше тук. С Босьо нямаше нужда да се говори, все едно да приказваш на стена. И с Йордана нямаше — той слушаше думите, мислите минаваха покрай него, а той продължаваше да се усмихва.

— Нищо не може да го засегне — съгласи се Спас. — Здрав е като бик — бръсне, работи, коси, пренася камъни, чували, работи яката и яде яката. Три жени му умряха на него, умори ги. Сега и четвъртата ще умори.

— Не съм ги уморил — обади се Йордан ухилен. — Ти, Спасе, много добре знаеш, че не съм ги уморил.

— Знам — каза Спас и се прозина. — Знам много добре кой ги е уморил, много добре знам. Ти мислиш, че не знам? Цялото село знае, Йордане, целият окръг знае кой ги е уморил, ами да не приказваме, ти не си виновен.

— А бе такваз му е природата на човека — рече Илариона. — На такъв по-добре не му бъркай в душата, кой знай какво ще извадиш оттам.

— Нищо няма да извадиш — каза Йордан Бръснаря. — А бе аз да взема, че да си легна, а?

— Легни си — кимна Спас. — Легни си и се наспи, че утре има да падне косене.

— Не ме е страх мене от косене, Спасе. Знаеш, че никак не ме е страх от косене.

— Знам. От нищо не те е страх тебе. Хайде, иди си легни сега, че Босьо кара вече втория сън.

Йордан се вмъкна под платнището, но не се зави презглава. Заспа веднага, като забрави коситбата, разговорите и яденето. Отпусна се, разля се по цялата ливада, тъмен и мек, задиша с могъщите си гърди и заглуши песента на щурците, но те не го чуха и не знаеха, че на света съществува Йордан Бръснаря. Те знаеха, че съществува нощ, и пееха за нея. Спас ги слушаше с наслада и мълчеше нарочно, да поизмъчи Илариона. Такива нещастни хорица си задават непрекъснато въпроси, но не умеят да си отговарят сами. И децата на Илариона бяха такива — остроноси и мрачни, с тънки устни и високи чела, зад които се бореха множество дребни и едри въпроси. „Добре де — мислеше си Спас, — ако бръкна в душата на Илариона, какво ще извадя оттам?“

— Гледам те, Спасе — обади се Илариона, — май че нищо човешко няма в тебе. Никога не съм те видял да се натъжиш, да ти стане мъчно, да се объркаш някак.

— Женски приказки не обичам — пресече го Спас.

— Добре де, викаш, женски приказки. Защо тогаз аз не купих къщата на Пелтека, ами ти я купи? За какво ти е тая къща, като си имаш хубава, голяма. Да я купуваш за синовете си, разбирам, ама те си живеят в града и я дойдат на пет години веднъж туканък, я не дойдат. За кого я купи?

— За мене си я купих — каза Спас, захапал една тревичка. — Пелтека е болен, взеха го в града и хич няма да се върне. Бабичката му умря. Защо да се руши имотът, питам аз. За четиристотин лева я купих, хубава къща с четири стаи, на два ката, двор, сушини, всичко. Само от ореха ще й взема парите. Такъв орех като в Пелтековия двор няма никъде.

Триста кила орехи от една реколта, по едно левче — триста левчета, и то нито си орал, нито си копал, нито си торил, ни то си жънал. Ти, Иларионка, не ги проумяваш тия работи.

— Какви работи! — наежи се Илариона. — Все като джамбазин говориш, само гледаш да направиш някоя трампа.

— Щом мога да направя трампа, винаги ще я направя. А че съм бил джамбазин, бил съм. И бирник съм бил, и пощенски началник, какво ли не съм бил. То си ми е в кръвта, Иларионка. Виж, ти няма нужда да си купуваш къща! Ти една си имаш и ти е мъчно за нея, защо тогаз ти е друга?

— Не мога да разбера — умислен пророни Илариона, — за какво ти са тез пари, туй магаре, дето цяло село го мрази, тез къщи, дето ги купуваш?

Спас се засмя. Отсреща в небето му се засмя една звезда и той разбра, че е неговата, но не каза на Илариона.

— Селото умира — продължи усмивката си Спас. — Хората бягат, отиват по градовете, по строежите, по фабриките и по мините, къде ли вече не отиват. И ние тука, останахме една шепа стари хора. И ний ще измрем. Тогаз няма да ми трябва къща, но сега ми трябва. Искам да си я гледам, пък нека да е празна. И моята е празна, ама на мене не ми е мъчно за нея. Ето, купих къщата на Пелтека — стаите съм ги измил, изтъркал съм им дъските с керемида, по чорапи да влизаш вътре. Радва ми окото тая къща и орехът, и той ми радва окото, а на Пелтека му беше мъчно за нея, защото остана сам. Той не може да живее сам, а аз мога. Всички да измрат в това село, ако имам пари, ще купя всички къщи и на всичките ще им измия дъските и ще си ги гледам, щом ми радват очите. Аз оттук не мърдам, докато съм жив!

Илариона въздъхна безпомощно.

— Ами моята ще купиш ли, Спасе? — попита той тихо, без да го гледа.

— И твоята ще купя. И ти си като Пелтека, и ти ще избягаш.

— Какъв съм аз? — прошепна Илариона.

— Отде да те знам. Заедно сме израсли с тебе, ама маята ти на тебе е друга.

— Че каква ми е маята?

— А! Това го знае само баща ти! Отде да ти знам маята. Аз си знам моята.

Спас млъкна. Мълчеше и Илариона, замислен за бащината си мая. Щурците косяха ливадата от всички страни с тънки, съскащи косачки. Подвикваха жаби. В тъмното прелетя чер прилеп и докосна с криле гърба на магарето, но то не обърна внимание. Сега то слушаше гласа на своя господар, защото щурците му бяха омръзнали.

— Тракторите ни разораха, Иларионка — продума Спас отново. — Съблякоха ни голи и ние сега се разкарваме из полето и не знаем накъде да тръгнем. По-рано имаш си нивичка, лозенце, бостанче, имаш си синори, ограден си от другите, облечен си. Като тръгнеш, казваш си — отивам на нивата, или на лозето, или на бостана. Знаеш накъде отиваш, не можеш да сбъркаш пътя. А сега излезеш — и накъде? Накъдето и да тръгнеш, ще сбъркаш пътя. Тогава какво ти остава?

— Тогава какво ми остава? — запита Илариона.

— Ами тогава ще ти го посочат — изсмя се Спас. — Ще ти кажат — иди на Голямата ливада и коси! Виждаш ли как се събрахме ние с тебе, с Йордана Бръснаря и с Бося тая вечер? След двайсе години ще дойдат тука едни весели девойчета. Ще си наизвадят консервички от едно хладилниче, ще си хапнат сладичко и ще си легнат в едно луксозно фургонче с шарени перденца на прозорчетата. На сутринта ще пуснат машината и тя ще окоси ливадата за двайсе минути. Следобед, като си поспят във фургончето и пийнат по малко ананасов сок и по едно кафенце, пак ще пуснат машината и тя ще обърне селото за други двайсе минути. Вечерта пак ще я пуснат и тя ще го събере и натовари. Ще си идат в града веселите девойчета и ще си гледат я кино, я телевизия, я балет. А ние знаеш ли къде ще бъдем по това време?

— Къде?

— Ей там — посочи с ръка Спас в тъмното. — Ще си почиваме, без да бързаме.

Илариона търсеше в тъмнината след Спасовата ръка. Селото не се виждаше, но беше още там. Илариона вече си представи, че е умрял и кръвта му е изстинала. Съживи се отново от Спасовия глас.

— Никой няма да си спомня за нас, Иларионка. Ще построят заводи и фабрики, ще летят до Луната и до Юпитер и хич никой няма да помисли, че някога тук е имало село.

— Че тогаз защо купуваш къщите на хората! — извика Илариона.

— Защото съм още жив — отвърна Спас спокойно.

— А аз какво да правя? — запита съкрушен Илариона.

— Иди да спиш — рече Спас.

— Ще ида — надигна се Илариона. — Като говориш, от устата ти сякаш не излизат думи, ами зелена отрова!

— Прав си — поклати глава Спас, — Човек вдишва чист въздух, а издишва въглероден двуокис. Лека нощ, Иларионка!

Илариона не каза нищо. Мушна се под платнището и легна до Босьо, да не е до Спас. Йордан Бръснаря се събуди просто и бързо като войник.

— Съмна ли? — запита той.

— Не — каза Илариона и без да ще, се засмя. Завидя на Йордана и си легна.

Йордан Бръснаря заспа моментално, с усмивка, насочена към огромното небе. Всички звезди бяха негови, но той не знаеше това. Илариона гледаше звездите, увиснал над тях, отровен от разговора, олекнал. Щурците го поведоха надолу и той заопипва с ръка близките искрящи звезди. Заплува сред тях и скоро се превърна в мъничка звезда, която никой не би могъл да разпознае.

Спас стана, разкърши се, кракът му беше изтръпнал. Мускулите го боляха, бе отвикнал от косенето. Тръгна да се поразходи из ливадата. Вървеше бавно и дишаше упоителния въздух. Винаги, след като беше говорил с човек, му беше срамно. Отде идеше тоя срам? Струваше му се, че е искал да каже на човека едно, а е излязло съвсем друго. Затова може би, като се връщаше към спящите, Спас си помисли, че отива към тях…