Васил Попов
Корените (15)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Птичката

Горския чу звука на портата. Влезе Босьо, най-напред с едното рамо, след това с другото, и ако не го познаваше от петдесет години, Горския би казал, че това не е Босьо. Другият не се смееше, никога не крачеше така. Другият никога не би дошел до Горския, не би седнал до него и не би казал:

— Чух я!

— Какво чу? — смаян попита Горския.

— Нея!

— Коя?

— Птичката — каза Босьо и въздъхна. — Не бях я чувал от много отдавна.

Страшно объркан, Горския надзърна в радостните му очи. И светлите руси косъмчета по розовите бузи на Босьо се смееха на слънчевата светлина. „Щом Босьо проговори — каза си Горския, — втасахме я.“ Не беше го чувал да приказва, откак го познаваше. Единият брат се преструваше на ням още през Първата световна война, за да не го вземат войник, а Босьо изобщо нямаше нужда да се преструва — той никога не бе говорил. А сега седеше на дъската до изправената прашна метла и въздишаше.

— Аз пък тебе не бях чувал — рече Горския. — Доколкото си спомням, трябва да има едно петдесет години да не съм те чувал да приказваш.

— Може и да има — съгласи се Босьо. — Ама аз я чух тая сутрин и рекох да дойда да ти обадя.

— Каква е тая птичка?

— Моята — каза убедено Ботьо и се усмихна пак.

— Ти май нещо си мръднал — рече Горския.

— Никак даже не съм мръднал. Моята е, познах си я по гласа. Бях на седем години, когато я чух за първи път. Тъкмо южнякът беше слязъл тогаз от Балкана и бе стопил снега пред къщи. Тогава тя прелетя и си направи гнездо на нашата топола.

— Че каква ще да е таз птичка? — измърмори Горския. — Доколкото знам, птиците не живеят повече от няколко години.

— Не знам каква е, ама е същата — каза Босьо. — Другите може да не живеят, ама тая е жива. Ако искаш, Горски, ела да ти я покажа, да я чуеш и ти.

Горския размаха ръце:

— Само това ми остава, да слушам птичките! Аз, байно, съм седнал тука и се чудя и мая как да ви оправям, а той вика — ела да слушаш птичката! Агронома избяга — на мене ми трият носа. Царевицата изгни — пак на мене ми трият носа. Сламата се запали — пак! А вие се чудите само как да изкръшкате — никаква държава и никакъв строй не ви интересуват. Ама да зема, че да се махна някъде, ама къде да ида, като не мога да мръдна оттука.

— Горския въздъхна тежко, отвратен от себе си, от цялото село и от целия свят. Спомни си за болната си жена Мария, която лежеше неподвижно в долната стая и гледаше тавана с пъстрите си гаснещи очи, спомни си за женената дъщеря в града, отдавна неидвала да ги види, и добави — Не мека Мария като мене, ами някой деребей да ви докарат, че да му сваляте шапка от десет разкрача, дето сте ми се качили на главата. Партиен секретар, пфу! Овчар трябваше да стана аз — да си дигна кефа и да си го занеса горе, по държавните мери. Лежи си по цял ден, викай на овцете и се радвай на чистия въздух и на светлия живот. Ти искаш очите им да отвориш, ушите им да отпушиш, света поновому да им обясниш, а те — слушат птичките!… Слушай, Босьо, ти добре си мълча толкоз години. Я вземи, че млъкни пак и недей ми дрънка разни врели-некипели.

— Няма да млъкна — твърдо каза Босьо. — Когато трябваше да си мълча, мълчах. Сега трябва да си отзема. Мога да ти разправя едни ей таквиз, че косите да ти настръхнат!

— Какви таквиз!

— Ей таквиз, едни мои, ама няма да ги разбереш! — Босьо присви очи и додаде: — Аз още не съм ги разбрал, че ти ли? Душата ти е изсъхнала на тебе, Горски, като отъпкана жаба на път. Я се стресни, държавен човек си ти и партиец и за всички ни отговорност носиш — ела да ти покажа птичката, да видиш де си е направила гнездо.

Горския слушаше, а все му се струваше, че сънува. Босьо продължи:

— Като я чух, душата ми се отприщи. Изпя ми тя отвисоко една песен и аз я познах, че беше моята. Отвисоко ми я изпя.

— Откъде отвисоко? — занесено запита Горския.

— От тополата. Ние прежната топола с татя я отсякох ме и пак топола посадихме, че старата бе червясала. На същото място я посадихме. Бяхме я оградили с тачки, да не я подяжда козата, а после махнахме тачките. Дигна се, тополата му с топола, до небето чак опря. Оттам ми пее сега птичката. Сега мога да приказвам колкото искам, никой не може да ме спре и да ми забрани.

— Ами пък като си решил, приказвай — рече уморено Горския. — Какво ще ти забраняваме. Само против властта и против кооперативния строй не приказвай.

— Няма — рече Босьо, — хич не ми се приказва на мене против властта и против кооперативния строй. За други работи ми се говори, за едни листа и за едни мравки, за тачките ми се говори, дето ги ковахме с татя, и за батя ми се говори, дето ни изпратиха бастуна и калпака му и сал това ни остана от него. Той, Горски, повече от всички ни е видял и разбрал, само че не можа да разправи на никого — тъй и нямаше да го разберат.

— Какво ли пък е видял толкоз! — с досада рече Горския. — Да беше нещо и някакъв, а то — нищо и никакъв готвач по параходите! Казани с чорба и белени картофи — това е видял!

— Ти не знаеш какво е видял — възрази кротко Босьо. — Видял е той едни небеса и едни океани, видял е той едни риби и едни китове и какво ли не е видял, ама не се реши да заприказва, горкия, умря си ей тъй, мърцина.

— Знам от какво умря — каза язвително Горския. — Ти недей толкоз да го зафаляш. От бира умря. По двайсе и четири халби бира пиеше и коремът му беше станал един ей такъв, сякаш беше бременен с близнаци. От препиване и от преяждане умря — сърцето му се пукна. Всички в село знаят от какво умря.

— Лъжат — тъжно рече Босьо. — Че пиеше бира, пиеше, не отричам, ама не умря от бирата. От друго умря, знам аз.

— От какво?

— От мислене. Ти, Горски, не знаеш как може да се умре от мислене, ама аз знам. Толкова съм мислил през целия си живот, че вече съм се измислил.

— Да, виждам — засмя се Горския. — От това мислене май ще ти се разхлопа дъската.

— Няма да се разхлопа. Казах ти — да не почна да ги разправям, че косата ти ще настръхне. Такива работи съм мислил и премислил — той спря и наведе очи, — само че не мога да ги разкажа.

— Защо да не ги кажеш? — Горския го изгледа косо, не знаеше какво да го прави. — Щом нещо те мъчи, кажи го, да ти олекне. Ако ще умираш от мислене, поне да знаем от какво точно си умрял.

— Няма да умирам — каза Босьо. — Искам още да поживея. Сега вече птичката няма да избяга. Петдесет години съм я чакал аз тая птичка и сега няма да я изпусна, за нищо на света.

— И за какво толкоз мисли през това време? За нея ли?

— И за нея, само че не знаех, че съм мислил за нея. Мислих си аз, Горски, защо сме се родили на тоя свят, за що работим и се бъхтаме и защо, като умрем, не остава нищо от нас.

— И какво измисли?

— Нищо. Тя птичката дойде и ми го изпя.

— Добре де — размърда се нервно Горския. — Кажи го тогаз.

— Не мога — въздъхна Босьо, — река да го кажа, а излиза съвсем друго. Знам го аз, ей тука ми е — на езика — и сега се мъча да ти го обясня, ама съвсем друго излиза.

— Друго излиза, защото няма нищо — каза Горския. — Ти май трябва да се прегледаш на нервен лекар.

— Няма какво да се преглеждам на нервен лекар — без да се докачи, отвърна Босьо. — Добре съм си аз, Горски, ама не мога да ти ги кажа тия неща.

Горския изпухтя:

— Босьо, като те слушам, и се чудя, с дете ли приказвам или с възрастен човек? Затуй ли мълча толкоз години, сега такива едни да ги наприказваш!

— Затуй. Само ще приказвам, докато ги обясня ей тия неща. Не може да няма такива думи, щом за всичко има. Нали има думи за всичко бе, Горски?

— Има. И речници има. Всички думи там ги събират и подреждат. Като отвориш на еди-коя си страница, и намираш точно оназ дума, дет ти трябва.

— Тия май ги няма в речниците — рече Босьо недоверчиво. — Ако ги имаше, сега нямаше да ги търся.

— А може и да ги има. Тия, дето правят речниците, никога не са мълчали, ами са слушали какво говорят хората и са си записвали.

— Че и аз съм слушал какво говорят хората — рече Босьо. — Цял живот съм слушал. Всички думи, дето хората са ги поменували, съм ги чул и запомнил, ама тия, дето ми трябват, Горски, не съм ги чувал.

— Щом не си ги чувал — каза Горския, — значи ги няма!

— Не може да ги няма, щом има нужда от тях. Земята ще обърна аз, ама ще ги намеря!

Горския се засмя:

— Слушай, Босьо, я питай птичката, а! Може да ти подскаже някоя дума.

— Не се смей! Не се смей!… Че нали тя ми изпя тая песен. Птичката думи няма да ми каже, тя само ми обади онуй, дето не бях го чувал. Ти, Горски, се смееш и май не разбираш какво ти говоря, ама аз пак ще ти го кажа. Ще го повтарям, докато го разбереш и ти, и всички хора в селото. Искам да ви го кажа бе, хора! Цял живот съм ви слушал и съм ви разбирал, разберете ме сега и мене!

— Ще те разберем — рече Горския и го тупна по рамото — Ние затова сме тука, всекиго да изслушаме и да разберем. Щом нещо те гложде, ще си го изприкажеш, за да ти олекне, нали затова сме хора. Ако е мъка, ще се освободиш от нея.

— Не е мъка — каза умислено Босьо. — И радост не е. Ей такова е едно, по-голямо и от мъката, и от радостта, и от грижите, и от всичко. Нещо, дето трябва всеки да го знае. Толкоз дълго съм го чакал аз, а сега да не мога да го кажа. А го разбирам, всичко ми е ясно, ей тъй го виждам, Горски, както те виждам тебе.

— Че кажи го тогаз!

— Ще го кажа — решително рече Босьо и се изправи. — А е толкоз просто, само една думица ми трябва! Не я знам, не съм я чувал, ама ще я чуя. Ако не я чуя, ще я измисля сам — все ако друго не мога, нали една дума поне мога да измисля?

— Можеш — каза Горския и също стана. Няколко кокошки го заобиколиха и го загледаха с недоверчиви червени очи, като недоспали. — Ти иди, Босьо, да слушаш птичката, пък аз ще ида да покопая в градината. Поговори и с други хора, може да те подсетят за думата.

— Ще поговоря — каза Босьо, отново натъжен. — Като идвах насам, бързах да дойда и да ти я кажа, и я знаех, а сега виждам, че не е била тя. Оная дума си беше за мене, а за тебе не е. Трябва да намеря такава дума, дето става за всички.

— Ще я намериш — каза Горския и тръгна към градината, последван от кокошките с недоверчивите, недоспали очи. „Аз откога я търся тая дума — помисли си той, — че не съм я намерил, пък ти ще я намериш!“