Васил Попов
Корените (4)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Бабини деветини

Порът се измъкна от дупката. Снегът беше по-бял от плевника и порът мина бързо по него с късите си хлъзгави крака. Познаваше плевника добре и се усмихна на глупавия акъл на бабата, дето му беше замазана дупката под прага. Проби я без никакво усилие и се вмъкна вътре. През деня беше преброил кокошките и знаеше, че са четири. Като излезе отново през дупката, в топлия плевник вече нямаше кокошки.

Порът се заохлузва о снега, доволен и сит, да очисти от тялото си полепналата кокоша перушина. Видя голата черна дюля и заспалата в снега градина и въздъхна по порешки, да му олекне от преяждането. В този миг се спусна щърбавата мотика и на снега останаха два пора.

— Тъй — рече баба Велика и вдигна и спусна мотиката още два пъти. На снега останаха четири пора.

Баба Велика ги накълца ситно. От пора не остана нищо друго освен кръвта и месото, порешкото и кокошето. Тя кълцаше с мотиката и редеше:

— Стара съм аз, ама не съм чак толкоз стара. Че ела де, яж кокошки, яж! Втори път ми изяждаш гада. По-рано ми изяде пет и сега четири кокошки — общо девет кокошки си ми изял. Седем бели и две кафяви си ми изял. Тъй, хапни си, порче, хапни си! И кракът ме боли от тебе, да те чакам цяла нощ, и ръцете ми се вкочаниха, ама чак толкоз не се вкочаниха, че да не мога да вдигна мотиката. Ама не взех аз наточената мотика, ами взех щърбавата, че да те боли повече, душманино!

Като се умори да кълца, тя млъкна и седна на стъпалото. Болеше я кракът. Баба Велика си вдигна дебелата вълнена пола, след това плетената вълнена пола, най-после платнената фуста и привърза хубаво кожата на коляното си, пълна с лук.

— Че ела пак да си хапнеш кокошки — рече тя и стана.

Остави мотиката до стената и влезе в плевника. Като закопа останките на кокошките в градината и отново седна до огнището, пак я задуши в гърлото. Сети се за билката, изпратена от Стефан. Янко я беше донесъл тая билка и й прочете една хартийка, дето пишеше, че трябвало да се тури една супена лъжица от тая билка в половин кило вода, че да ври, докато водата изври до триста драма, че да се прецеди, като изстине, и да се пие по три пъти на ден половин час преди ядене.

— Че аз ям два пъти на ден — каза тогава баба Велика. — За какво ми е да ям и трети път!

— Тука пише три пъти — рече Янко и се почеса по голата глава, защото си беше свалил каскета. — Бай Стефан каза да ти обясня и да ти прочета хартийката, пък ти…

— Тъй, тъй, Янко, ама аз ям по два пъти на ден.

— Значи, излиза, че трябва да ядеш и трети път — каза Янко, като се позамисли малко.

— Де да го турям тоз трети път, бале. Те и два пъти ми са много.

— Не знам — рече Янко. — Бай Стефан ми поръча да ти обясня, пък ти си решавай самичка.

— Добре де, Янко, ами като нямам кутия да ми обажда, как ще разбера часа? Като идваха да правят електриката, той, дядо ти Васил, си беше отишел, викам, защо ми е на мен електрика, щом съм сама, и тъй си останах на газ.

Виж, ако имам кутия да ми обажда часа, друга работа.

— Не знам — каза Янко и пак се почеса по голата глава. — Бай Стефан ми поръча да ти прочета хартийката, пък останалото е твоя работа.

— Слушай, Янко, у дяда ти Димитра има кутия, и песни им пее, и приказва за новия живот, и часа им обажда, ама трябва да ходя до тях, че да ги питам, или пък те ще трябва да идват, че да ми обаждат. Тя става една — дълга и широка.

— Не знам — каза Янко замислено, — аз трябваше да ти предам билката и да ти прочета какво пише тука.

И си тръгна, като се почеса по главата пак. Баба Велика го изпрати и като се върна, взе пакетчето и го хвърли в огъня. Билката изгоря, и хартийката изгоря, където пишеше как, кога и колко да се взима от тая билка.

Сега я душеше в гърлото. Хем я беше яд на пора, хем й беше весело, дето му бе отмъстила. По-рано пет и сега четири — девет кокошки й беше изял. Като си легна в собата и подпря крака до топлия джамал, горещото влезе през стъпалата й, разля се по цялото й тяло, душенето я поотпусна.

— Сега щях да пратя на Стефана една кокошка — каза баба Велика. — За билката няма да обаждам, ще река, че я вземам по три пъти на ден преди ядене и много ми помага. Ама и порът как се беше наклал, не можеше да върви от преяждане — и като разбра, че се слуша сама, продължи си наум: „Той, сънят, бяга от мене, ама да ми се топлят краката на джамала и туй, дето ме души в гърлото, и болката в крака да ми мине, пък ще чакам да съмне и ще ида до фурната, шеснайсе купона си имам и брашно съм си занесла, сама, с торбичката, че да не ме съжаляват и да си рекат, че не мога да си занеса; шеснайсе купона си имам, а до първо число има цели пет дни, а аз мога да взема цели шеснайсе хляба, ама за какво ли ми са, като не мога да ги изям, и жито си имам аз, и никой не знае и не се досеща, че освен онез двесте и четиристях кила, дето ми дадоха от стопанството, и други си имам, еххе, още оттогаз, като дойде Горския и рече да си дадем житото; пък аз Василя го бях вече заровила и им казах, ами не е ли грехота бре, Горски, че сам-самичка оставам на тоя свят и ей на, дяда ти Василя зарових и толкоз имот взехте от нас, че поне малко жито ми остави, че да не умра от глад; и Горския поразмисли малко и рече добре, бабо Велико, дай да ти сипем две половинки, и ми сипаха те две половинки, а другото го изнесоха и Горския рече, много ти е хубаво и едро житото, бабо Велико, ами че ще е хубаво и едро бре, Горски, рекох аз, я виж от какъв имот е вадено, а той нищо не каза и взеха житото и си отидоха, пък аз се засмях и влязох в другата соба, дето бях изсипала по-преди други три половинки отпреди да влязат у дома, и пак се засмях, защото ми ставаха общо пет половинки с двете, дето ми ги оставиха, Горския дето ми ги даде, от съжаление ли, от срам ли, знам ли го от какво, ама Горския нищо не разбра за другите три половинки, тъй че станаха общо пет, и аз се покатерих сама по стълбата и ги турих във варела на тавана, и хубавичко го похлупих, и после пак си захванах на частния парцел от хубавото жито, и пак си имам от него, ей таквоз едно едро като грах, а пък сега ми дадоха още двесте и четирсе кила, тъй че и жито си имам, и купони си имам, цели шеснайсе купона си имам до края на месеца, а пък остават само пет деня, еех, и боб си имам, и крушата ражда, и дюлята ражда, и кокошки навъдих аз, ама да е проклет тоя пор, дето ми ги изяде два пъти, че сега да ги въдя за трети път, за трети път, по три пътя на ден, че ме души в гърлото, а пък аз зех, че изгорих билката, че ако я зимах, трябваше да ям по трети път, че къде да го дявам тоз трети път, нали ям само по два, ама аз го накълцах, пора му с пор, че да му дойде акъла, да заповяда и трети път кокошките ми да яде, че да му се усладят и да каже: «Ей, бабо, бабо Велико, какви са ти хубави и едри кокошките» — и аз да му отвърна: «Че заповядай, хапни си пак, пък аз ще ида да зема мотиката, ама не наточената, а щърбавата, че да те боли повече, душманино, като те погаля с нея, ела де, заповядай!»“

Тъй заспа баба Велика с опрени в джамала крака. Когато джамалът изстина, и краката й изстинаха, и тя се събуди. Покачи се на тавана, отхлупи варела с житото, едрото и хубавото. Помириса тя зърното в пълната си шепа, остави го да се изтече между пръстите й и се засмя доволно.

— Хей, Василе — рече тя на варела с житото. — Да дойдеш да ме видиш, че да не кахъриш за мене. На осемдесе и две години станах и до миналата година ходех в стопанството, трудодни да правя, и жито ми дадоха тая година — двесте и четирсе кила. Не ставай, не ставай, леж си спокойно, ще дойда да те видя аз и свещ да ти запаля. Той идва, оня, златановският поп, на Йордановден, че нашият нали избяга, ама аз се скрих, че за какво ми е на мене поп, те вече ги ровят неопети и черквата поп няма, а на мен не ми трябва никакъв поп, че и на всичко отгоре от Златаново. Пък свещта я имам, то в черкова са останали от едно време и сами си ги купуваме и оставяме стотинките в една бисквитена кутия, че щях да забравя, Василе, и купони си имам, цели шеснайсе купона до края на месеца, а остават само пет дни.

Тя слезе чевръсто по стълбата, макар и сгъната надве, а и кракът не я болеше тъй силно. Омете снега, макар че кръстът я натискаше надолу, тъй че най-напред видя краката на Янко, обути във високи червени чепици, и след туй видя лицето му.

— Какво има бе, Янко? — запита баба Велика.

Той й подаде едно пакетче и каза:

— Бай Стефан ти праща много здраве и тия маслини и ми поръча да те попитам дали ти е помогнала билката.

— Билката ли? Коя билка, бале! Аааа, оназ ли билка? Много ми помогна, Янко. Речи на Стефана, по три пътя на ден съм я взимала преди ядене и вече не ме души в гърлото, тъй му речи.

— Ами нали нямаш кутия — каза Янко и премести поглед от голата дюля на пътната врата. Той винаги си избираше една точка, да си гледа в нея. После си избираше друга точка и като й се наситеше, пак се връщаше на първата, да й се донасити. Днес Янко си беше избрал вратата и дюлята.

— И без кутия минах — рече баба Велика. — Добре съм аз, Янко, цели шеснайсе купона имам за фурната, а до първо число остават само пет дни.

— То наистина има само пет дни до първо число — след като помисли малко, рече Янко. — Ще кажа на бай Стефана, че имаш цели шеснайсе купона.

— Ще му кажеш я! Слушай, Янко, речи на Стефана, че и вино съм си наляла.

— Вино ли? — учуди се Янко, без да отмества очи от вратата.

— Вино я! Сама си го направих, нали ми оставиха онуй лозенце от пет реда на Камъка. Жегъла ходи да го пръска. То градът го уби, ама все остана малко грозде.

— Ами тъпка ли го? Гроздето, викам, тъпка ли го?

— Че защо да го тъпча бе, бале. С кросното го бих, с кросното. — Баба Велика се засмя и отупа метлата. — Хем си седя, хем го бия с кросното. Слушай, Янко, да зема, че да те почерпя от него.

Янко неспокойно премести поглед от вратата на дюлята.

— Ами — рече той и вдигна ръка да се почеше, но се сети, че каскетът му е на главата, и спусна пръсти: — Аз вино не пия, бабо Велико, че главата ме издува. Като пия, все едно че не съм аз.

— То и аз не пия, ама рекох вино да си налея — рече баба Велика, — че в една къща вино няма ли налято, огън да я гори. Слушай, Янко, ами да зема, че да проводя на Стефана една дамаджанка.

— Може — рече Янко, — вдругиден ще пътувам, ти приготви дамаджанката, ще дойда да я взема. — Той пак се върна на къщната врата и добави: — Ще кажа на бай Стефана, че си добре, че вино си си наляла и че му пращаш армаган една дамаджанка, да го опита.

И Янко си отиде, като се раздели със съжаление с дюлята и къщната врата. Баба Велика отвори пакетчето с лъскавите едри маслини. Загъна ги и ги тури в торбата, дето си държеше хляба.

— Пак е идвала мишката — процеди тя, като видя дупката в хляба. — Ей че голяма дупка е изкопала.

— Мишката пак е идвала — рече тя на дядо Димитър Столетника, като отиде да му занесе малко маслини в едно канче.

— Кой? — запита дядо Димитър, който вече беше на сто и една година.

Тя го улови за голямото хрущялесто ухо, обрасло цялото в бели косми, и извика вътре в него:

— Мишката, викам, дядо Димитре. Идвала и пак ми изкопала дупка в хляба.

— Аа! Мишката! — разбра дядо Димитър.

— И порът идва, и ми изяде четири кокошки, и по-рано ми изяде пет — общо девет, ама аз го накълцах с мотиката!

— Порът — повтори дядо Димитър — накълца кокошките!

Тя пак го улови за ухото, но реши да му доразкаже за пора други път. Сега му извика, че Янко е идвал и донесъл маслини от Стефана, и дядо Димитър разбра, като видя канчето и маслините в него. Избра си една едра и лъскава и я засмука усмихнат и развеселен. Баба Велика го гледаше как смуче маслината и го чакаше да я досмуче, за да му доразкаже за дамаджанката и за виното, дето щеше да праща. И докато чакаше, отново се сети за накълцания пор и се засмя.