Васил Попов
Корените (34)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Малцинство

Бяха вървели през угарта. Насреща в Ръта слънцето бе подпалило вече лозята. Бяха спирали при моста да се преброят, да не липсва някой или нещо и тогава Улаха откри, че са забравили белия пластмасов бидон. В двора на бабината Минина къща го бяха турили отпред при багажа — жълтия куфар, отдавна купен на един вехтошарски пазар, четирите бохчи, сгънатия родов шатър с четирите кола, кафяви и излъскани, шестте черги и стария пробит чадър, торбите и другите дреболии. Само бидонът липсваше, остана в бабината Минина къща. Бяха живели в една от стаите на горния етаж — сред звука на скърцащи панти. В носа те удряше миризма на паяци и прах, защо да живеят в другите четири стаи? Да сме си заедно, казваше Улаха, не ни трябват на нас пет стаи, и една ни стига. Ако няма и една, небето ни стига. Ще разпънем родовия шатър, коловете още държат, и чадър си имаме.

Сега всичко това беше минало. Улаха пожали белия бидон, пожали, пък реши, че Ликоманов ще им даде друг бидон в Рисен. Вървяха направо през угарта, той стискаше зебловия чувал, където бе завил кранлето, в очите му гореше изгревът, лозята горяха по Ръта, и оная стара кръв гореше в него, дето все искаше посока, промяна, път.

— Значи, бягаш, а, Улах? — рече Горския в двора на бабината Минина къща, застанал пред цялото домочадие и пред целия багаж. И белият бидон беше там.

— Не бягам бе, бай Горски — измънка Улаха.

— Не бягаш? Ами къща дадохме ли ти? — запита Горския.

Улаха кимна виновно.

— Надбавки получаваше ли?

Улаха кимна пак. Цялото домочадие кимна, макар че не всички разбираха като какво ще да е това надбавки. В момента най-малкото сучеше от тъмната пълна гръд на Улахинката, а в наедрелия й пак корем растеше следващото. Горския ги огледа подред — когато Улаха дойде и му дадоха бабината Минина къща, улахинчетата бяха седем, а сега — четиринайсет. Манчо вече имаше мъх над горната устна, каскетът беше вече кривнат на ухото му, значи скоро щяха да го женят. Сулейка, цялата изписана, с тънко кръстче, вече я бяха пременили с бяла прозрачна блузка, отгоре старовремско джубе, забрадката пъстра, на морави и зелени цветя. Облеклото беше от пъстро по-пъстро. Улахинчетата носеха различни обувки и гуменки, стари чепици, дори едни лачени сандали с каишки, а да не говорим за шапките — една скиорска, плетена, войнишко кепе, сержантска фуражка без козирка, но с каишка-подбрадник, какво ли не. Едно от най-малките, красиво и къдраво, голо, само по розови гащи с ластици под коленете и тото-шапка, си смучеше пръста и се взираше в горящия обвинителен поглед на Горския.

— Ей го ни — оправдаваше се Улаха, като разгъваше зебловия чувал и вадеше кранлето. — Не ще и не ще.

— Кой не ще? — запита Горския. — Какво не ще?

— Кранлето бе, бай Горски! — Улаха го извади от чувала, сглоби го и го наду. Кранлето само плювна и кихна като човек.

— Защо не ще? — рече Горския. — По-рано нали щеше.

— Ама вече не ще, гласът му пресъхна — завайка се Улаха. — Ни сватби има, ни кръщенета. Хора няма бе, бай Горски, за какво да ще?

Улаха поклати глава, и цялото домочадие поклати глави. Разбра Горския, че няма да ги задържи. Изнизаха се те из вратника на бабината Минина къща в партизанска нишка, нарамили родовия шатър, коловете, чергите и бохчите, куфара и чадъра, изнизаха се и от очите му, и от надеждата в тях, и от оня списък, дето го бе закачил над леглото си с кабърче и често задраскваше по някое име. Сега щеше да задраска таман четиринайсет и две — шестнайсет имена.

Вървяха направо през угарта. Ниско се стрелкаха сойки, слънцето се мъчеше да подпали и тях, да стигне крилете им. Гореше угарта и стъпките горяха, а спирката вече се виждаше — малката жълта постройка, пристройката до нея и първият коловоз на жп линията. През целия път Улаха не се обърна нито веднъж — сякаш селото бе вече изгоряло зад гърба му и сега вятърът разпръсваше черната пепел, за да не остави и спомен от него, и следа. Бяха изгорели и годините, и хората в тях, и бабината Минина къща. Единствен Горския още догаряше пред очите на Улаха, изваян от камък и желязо. Улаха си знаеше много добре, че ако се обърне на-; зад, и ще се разреве, затуй стисна зебловия чувал под мишницата си със завитото в него кранле и закрачи по-бързо.

Щом влязоха в сенките на салкъмите, пожарът на Ръта утихна, лозята позеленяха отново. И селото поникна с къщите си нататък, към баирите и към Балкана — сякаш нищо не бе горяло. Улаха се хвана да брои хората си и парчетата багаж. Тоя път излязоха с едно повече. Улаха се почеса озадачен по главата, ама че шейтанска работа! Като ги брои на моста, излязоха с едно по-малко, нали бяха забравили белия пластмасов бидон. Отново ги преброи на пръстите на ръката си и тоя път излязоха точно, брей, че шейтанска работа, рече си Улаха, вече няма да ги броя, пък колкото стигнем — толкоз.

Най-после стигнаха перона, постлан с кафява сгурия. Пред жълтата къщурка на спирката беше спряла каруца — платформа с два ока, — а разпрегнатият кон не се виждаше. Улаха затърси коня с очи, отзад имаше кочина, кокошарник и две почернели от чакане ролки с дебел железен тел. Единственият коловоз се точеше надолу към върбите, нататък в омарата се криеше и Златаново.

На спирката излязоха Жепето и жена му Мицка, двамата носеха желязна пружина за легло персон и половина. Подпряха пружината на платформата, Жепето отпусна ръце и въздъхна. Тъкмо се наканиха да се върнат отново в спирката, Улаха извика:

— Ей, Жепе, здрасти бе, човек!

Жепето се обърна, отхлупи служебната фуражка, избърса глава с голямата си носна кърпа на зелени и червени квадрати. Пак нахлупи фуражката, но на поздрава не отвърна. Влезе с жена си Мицка в спирката, все едно че Улаха и цялото му домочадие с багажа изобщо не се бяха появявали на перона.

Излязоха след малко пак — тоя път мъкнеха креватни табли.

— Жепе — обади се отново Улаха, — здрасти бе, човек!

— Я не ми губи времето — отвърна през рамо Жепето.

— Какво искаш?

— Билети бе, Жепе — рече Улаха и посочи домочадието и багажа. — Четири големи и другите половинки и с намаление.

Жепето размени кратък поглед с жена си Мицка. Тя вдигна рамене и изцвили досущ като кон. Страшна беше тая жена, имаше мустаци и никой не я беше чул да проговори. Жепето разправяше наляво и надясно, че изгаряла от любов по него, а тъмните й, прикрити зад тесни цепки очи светеха със страшна омраза. Улаха трепна — Мицка пак изцвили като кон и влезе в спирката. Жепето я последва със ситни стъпки, под извадената извън панталоните риза коремът му се тресеше. Като извадиха навитите на руло дюшеци и ги стовариха направо върху платформата, Улаха поде отново:

— Жепе, дай билети бе, човек, че влакът ей сега ще дойде.

— Кой влак? — запита изненадан Жепето, сякаш не бе чул добре.

— Ами тоя, 205, дето всеки ден минава по туй време.

— Тъй ли! — изненада се още повече Жепето и отново размени поглед с жена си Мицка. Тя изцвили кратко.

— Значи, казваш, за 205, дето всеки ден минавал по туй време?

— Ами за него.

— И искаш билети, тъй ли?

— Ами тъй.

— И искаш да заминеш по първи коловоз?

— Искам я — усмихна се Улаха. — Всички искаме. Отиваме в Рисен.

Жепето пак обърса глава с носната кърпа, пак нахлупи фуражката. Без да каже дума повече, той заситни след жена си Мицка и изчезна в спирката. Тоя път се върнаха с друга пружина, един персон. Домочадието на Улаха се бе наредило в кръг около платформата. Онова с розовите гащи с ластиците и тото-шапката кихна. Бебето изплака, а Улахинката му подаде дебелото като биберон зърно на гръдта си.

— Жепе — удари на молба Улаха. — Дай билети бе, човек, не се май. Ще изпуснем влака!

— Кой влак? — заинтересува се Жепето.

— Ами че 205. Да не са го сменили?

— Да са го сменили, казваш? Мицке, чуваш ли го какво рече, да не са го сменили?

Тя отвърна с тънко и кратко изцвилване, без да помръдне мускулче от тъмното си мустакато лице. В тоя миг се чу локомотивната свирка нейде далеч откъм върбите, където отвъд омарата се криеше Златаново. Всички я чуха и всички обърнаха глави нататък, само Жепето и жена му Мицка не я чуха сякаш и се върнала в спирката, все едно че никаква локомотивна свирка не бе изсвирвала.

Улаха изтърча до единствения коловоз, който Жепето винаги бе наричал първи, в очакване да прокарат и втори, огледа се и се ослуша, после приклекна на чакъла и долепи ухо до релсите. Те трептяха и звъняха. Улаха изтича до спирката, започна да чука по спуснатото боядисано със сива боя стъкло на единственото гише.

— Жепе, Жепе — простена той. — Влакът идва бе, дай билети!

Стъклото не се повдигна. Жепето излезе от спирката с денка на гърба и цинкова кофа в ръка. Остави бавно, извънредно бавно, денка на платформата, тури кофата до колелото на сянка и седна на единия ок. Улаха се спусна към него, съвсем го удари на молба, а Улахинката пусна тихо няколко клетви — чу се нещо за очи, нещо за изсъхване — ама нищо не помогна, Жепето дори не помръдна от ока на каруцата. А влакът вече наближаваше, ето, подаде се от завоя. Машината ставаше все по-голяма и по-голяма, релсите вече гърмяха. Съвсем объркан, Улаха започна да прибира домочадието си като квачка, нямаше време да брои хората, нито багажа, щяха да се качат без билети, ще удари на молба пред кондуктора да не ги глобява. Локомотивът в това време връхлетя спирката, но вместо да спре, отново изсвири и с грохот отмина, вагоните му се изнизаха за миг от очите на Улаха и подгониха локомотива към Ръта. Улаха хукна към него заедно с цялото домочадие, с багажите, заедно с родовия шатър и пеленачето. Тичаха, тичаха, докато влакът кривна в завоя и се изпари, сякаш изобщо никога не беше минавал оттук. Те спряха, после поеха обратно, задъхани и запотени. Върнаха се на перона и се наредиха около платформата в кръг. Събрал дъх, Улаха се обади с побелели очи:

— Защо не спря бе, Жепе?

Жепето пак размени поглед с жена си Мицка, но сега тя не изцвили.

— Защо не спря, казваш? — измънка вяло той. — Ами че вече няма да спира.

— Че нали е спирка?

— Беше спирка, ама вече не е спирка, Улах.

— А какво е? — примигва Улаха.

— Нищо. Не виждате ли, че се изнасяме?

— Как се изнасяте? — ококори се Улаха.

— Спирката я съкратиха — отрони през зъби Жепето.

— От месеци никой не е слизал и не се е качвал тука. Викат — щом никой не слиза и не се качва, за какво ви е спирка. Вече ще спира направо в Златаново. — Жепето не се сдържа, пухна служебната фуражка в сгурията и добави:

— А бяха обещали да пуснат втори коловоз, заплатата да ми увеличат!

Улаха седна на другия ок, премигна пак, да смели чутото. И домочадието премигна, без да разбира за какъв втори коловоз и за какво увеличение става дума. И домочадието седна, направо на сгурията, и перонът изведнъж заприлича на дом. Улахинчетата надигнаха стомни и зелени шишета — вода за из път. Манчо запали цигара и пусна засмян едно облаче, а Сулейка извади мазно тесте карти и реши да хвърли едни, за късмет. Жепето надигна глава, огледа това малцинство и се учуди как така изведнъж отменената спирка оживя, как отминалият 205 вече е забравен, все едно че никога не е минавал, не са го очаквали, не са искали билети и не са го гонили чак до прелеза и до завоя. Спря очи той на бебето, заспало с долепена буза до оголената гръд на Улахинката, на нейното достолепно лице с изкуствена бенка, на усмивката й, която разкриваше два реда блестящи метални зъби, и в сърцето го клъвна вечната, непоносима сега болка за деца. И надеждата го клъвна пак с острия си клюн, дето пращаше жена си всяка година на бани, дето обходи всички лекари и всички болници и поликлиники, и все напразно, тая надежда го клъвна, защото още живееше. Беше се тешил с пчели, с работа — хем на спирката, хем на къра — годините бяха отлетели, а децата не идваха. Жена му Мицка го обикваше все повече и повече (всъщност хората разправяха, че тя го намразваше все повече и повече), ревнуваше го от всичко и всички и нощем не го оставяше на мира — хайде да опитаме пак. Опитваха, опитваха. Беше намразил тъмното й кокалесто тяло, поникналите през последните години мустаци, киселия мирис на плътта й, солената й, горчива като жлъчка целувка.

Вдигна глава — невинното синьо небе и прелитащите птици му се сториха виновни и нелепи, нелепа и виновна беше и тая ялова спирка, и тоя 205, дето вече нямаше да спира, и това умиращо село насреща в баирите. И Улаха му се стори нелеп и виновен с щастието си и с пълнотата на своя живот, с пуфкащата засмяна цигара на Манчо и картите на Сулейка, които винаги предричаха късмет, с пълната гръд на Улахинката и онова голо дете с розовите гащи с ластици под коленете, дето бе нахлупило тото-шапката до очи и сега играеше кючек, и останалите, които подплясваха с ръце и подвикваха.

Мицка не изпускаше погледа му. Стоеше между спирката и кочината с ръце на кръста, тъмна и кокалеста, пълна с дива омраза. Гледаше тя живота си и го виждаше цял-целеничък в разпрегнатата и натоварена платформа: двата разглобени кревата, дюшеците, поели съня и надеждите им, тихите им надежди, острите свади и обвиненията, гардероба и шкафа, дето бяха заключвали омразата и любовта си, сега празни, с разкривени и отворени врати и чекмеджета, сякаш някой бе минал и обрал всичкото богатство, дето бяха държали в тях. Жена му Мицка видя семейството на Улаха, неговия дом под светлото открито небе, уюта и удобството, розовите гащи на това, дето играеше кючек, и металната блестяща усмивка на Улахинката. Тя тръгна като замаяна, подмина кочината и спря в шушукащия миналогодишен царевичак. Там стоя, докато Улаха не вдигна домочадието си, докато не прибра захлупената в сгурията бивша служебна фуражка на Жепето и криейки я зад гърба си, не каза едно — хайде, да сме живи и здрави, Жепе, — не тръгна и не ги поведе с багажа нагоре, покрай линията.

Понесоха родовия шатър с четирите излъскани и почернели кола, стария жълт куфар, купен на някакъв вехтошарски пазар, чергите и бохчите, стомните и шишетата. А Улаха стискаше под мишница зебловия чувал с кранлето и бившата служебна фуражка на Жепето, която щеше да нахлупи на главата си само зад първия завой. Най-отзад подскачаше и се кълчеше онова с розовите гащи с ластици под коленете, килнало тото-шапката.

Те се смалиха, смалиха и изчезнаха в пламъците на деня, които отново бяха подпалили лозята, отново бяха подпалили шосето и моста и се насочваха към старото умиращо село, което все гореше и все не искаше да изгори.

Жепето намери жена си Мицка там, в царевичака, седнала със забодени пети в земята. Улови я за черната кокалеста ръка, после я вдигна и прегърна. Тя не трепна, не изцвили, не каза нищо. Жепето разбра, че през отменената жп спирка беше минал не само 205, без да спира. И друго беше минало и не беше спряло. И за да махне другото, да заличи спомена за него, той рече пресипнало:

— А бе циганска работа!