Васил Попов
Корените (14) (Хроника на едно село)

Лунна нощ

От чардака баба Неделя видя как Дачо прибра петте овце, как обиколи двора, как се върна вкъщи и как отново обиколи двора, докато се прибере и той. Чардакът беше тъмен, и цялата къща на баба Неделя беше тъмна, а Дачо се плашеше да гледа натам, към нейната къща. Оттогава той и жена му никога не гледаха натам.

Баба Неделя се засмя в тъмното. Беше седнала на сандъка като котка, с подвити нозе. По-рано тук седеше котката, но баба Неделя я изгони и зае нейното място на ниския широк сандък. Сега баба Неделя знаеше, че котката не е била чак толкова глупава — оттук се виждаше целият Дачов двор, къщата му, лятната кухня и новобоядисаният клозет, покрит с цигли, след това мостът-люлейник, построен от Дачо отвъд техния дувар, след това дерето и бъзаците и над дерето и бъзаците накацалите нагоре къщи, а пък вдясно пътят — кажи-речи почти половината село се виждаше. Никак не беше глупава тая котка.

Имаше луна. Покривите на къщите блестяха и пътят блестеше, и дерето, а от луната течеше тая бяла мътна светлина и се разпиляваше по тревата, по сушините и по сенките. Баба Неделя никога не спеше, когато имаше луна. Тя и иначе почти никога не спеше — денем седеше в гробището, гледаше кой идва и кой не идва, ходеше между гробовете и всеки път си избираше различно място къде да седне. Когато не идваха хора, прелитаха птици и кълвяха от изсъхналата й черна ръка трошички и зърна. В гробището беше тихо — уж беше край самото село и всички минаваха покрай него, като отиваха на къра или се връщаха от него, а човешка глъчка и звуци на коли се чуваха много рядко. Тук имаше друга глъчка и други звуци и баба Неделя идваше заради тях. Те излизаха от самата нея и тя ги слушаше, сякаш беше нейде отстрани. Много добре разбираше тя, че излизат от самата нея, и затова се питаше дали наистина някога е живяла и дали изобщо го има това село и тия останали съвсем малко хора. Тя не говореше с мъртвите, както разправяха в селото — тя говореше със себе си, а в нея не всичко бе мъртво. То оживяваше тук, в гробището, и ако дойдеше някой, се чудеше на младите й, зелени очи, пръскащи неугасим живот.

За нея мъртвите и живите много не се различаваха. И Дачо беше мъртъв, макар че ходеше всеки ден на резачката или някъде по полска работа, ако нямаше дъски за бичене. И когато го зърнеше от чардака как се движи, как дава на овцете храна или говори на жена си, без да се обръща насам, той пак си беше мъртъв. Не Дачо гледаше баба Неделя, а себе си. Тя го носеше вътре в себе си заедно с всички други живи и мъртви хора от нейното село и от нейния безкраен род. Беше повивала почти цялото село, бе бабувала на всекиго, може би само на дядо Димитър Столетника не беше бабувала, и затова не различаваше много женската утроба от отворения гроб, защото бе посрещала и изпращала всички. Кратка беше пътечката на родените и затова тя не ги различаваше много, макар че познаваше до най-тънки подробности извивките на всяка човешка пътечка.

Сега имаше луна, обляла с мътна светлина селото. Всички бяха заспали. Жените се мятаха в леглата до дълбоко заспалите мъже. Малките момичета сънуваха кошмари и плачеха насън, но това беше по-рано, когато в селото имаше все още малки момичета. Сега старите жени се мятаха в сънищата си, защото и те бяха малки момичета и винаги щяха да си останат такива.

Баба Неделя се изхлузи от сандъка. Изхлузи се и от дрехите си и ги остави на чардака, изхлузи се и от къщата и излезе на двора, гола, съвсем гола, с разпусната бяла коса. Мъничкото й сбръчкано тяло тръгна по бялата трева съвсем побеляло изведнъж, съвсем безплътно. Полека-лека тя забърза — стъпките и станаха по-силни и по-чевръсти, ръцете й се отлепиха от тялото и замахаха в белия нощен въздух.

Загледана в луната, баба Неделя се разлюля и затанцува своя танц, като обикаляше двора и от време на време се покланяше ниско, за да се изправи отново усмихната и огряна. Тя чуваше своите звуци — те я милваха, минаваха през тялото й и тя протягаше ръце да ги улови и задържи, а те й се изплъзваха. Връщаха се и кръжаха около нея, въртяха се като бели змии. Тя започна да се смее, отначало тихичко, после по-силно, докато накрая избухна в пронизителен смях, който заля бялото заспало село.

— Видя ли? — прошепна Дачо. — Мислеше, че те лъжа. На, виж сега сам и се увери.

— Тя е полудяла — тихо промълви Горския, като примигна.

Двамата бяха боси, изправени пред бабиния Неделин вратник. Гледаха през дупките на вратника, закрити в неговата сянка.

— Май че в нея се е вселил дяволът — рече Дачо, без да отлепя очи от дупката. — Пюууу, такъв срам не бях виждал! Я кажи сега, Горски, ти си партиец и тия работи ги разбираш. Каква ще да е таз работа?

— Де да знам — въздъхна Горския. — Пощръкляла е като въртоглава овца. Никога не съм виждал гола баба. Гледай, гледай какво прави!…

Баба Неделя се покланяше на луната и на селото с дълбоки поклони. После започна да вади нещо от себе си и да го хвърля нагоре и настрани с ръце. Нищо не вадеше и нищо не хвърляше, а само правеше такива движения. Двамата замръзнаха върху дупките на вратника. Тя изхвърли нещото от себе си и пристъпи бавно, със сериозно лице, отразяващо такава голяма болка, че сърцата и на двамата се свиха от жалост. Изкатери се по стълбите и започна да се облича. Отново се покачи на сандъка и седна като котка, с подвити нозе. От чардака до двамата достигнаха горестни ридания.

Те се промъкнаха тихо покрай дуварите и завиха към моста на дерето. Спряха боси в сянката, не смееха да се погледнат в очите. Горския се наведе и седна под перилото на дървения мост, като разлюля боси крака над дерето. И Дачо седна тъй до него и разлюля крака. Мостът се заклати леко — двамата си спомниха, че като деца винаги така седяха вечер, люлееха крака, приказваха и се чудеха на големия свят, който ги чакаше. Като си спомниха това, погледнаха се в очите и видяха, че нищо не е останало от ония някогашни деца. Съвсем други лица видяха и съвсем други погледи. Горския запали цигара и хвърли клечката в дерето. Като се наведе, пистолетът му тракна върху моста.

— Сякаш съм затънал в тиня — рече той. — Срам ме е да се погледна.

— И мене ме е срам да се погледна — каза Дачо. — Питай ме какво ми е на мене, като сме комшии с нея. Не смея да се обърна нататък. Изляза на двора, а не смея да я зърна там, на чардака.

— Защо ме повика тогаз! — кипна Горския. — Хубаво бях заспал!

— Нали не вярваше — рече Дачо. — Аааа сега дай някакво обяснение на тия факти!

— Че тя прилича на стар козел бе, Дачо! — изохка Горския. — Пюуу, по едно време ми идеше да извадя пистолета. Еееех, дълго ще ни държи старото, брат! Трябва да вземем някакви мерки.

— Какви мерки да вземеш, ако мога да попитам?

— Ами отде да знам… Да взема, че да викна една линейка от града, да я закарат на изследване. То и без туй, като ида в града, все ме гледат като чумав. Секретарят ще свъси вежди и ще рече: „Пак ли някаква сте я оцапали там! Омръзна ми да се разправям с вашето село!“ Той да не мисли, че на мене не ми е омръзнало. Нека той да дойде тука, да видим как ще се оправи с вас.

— Ние сами ще се оправим — каза тежко Дачо. — Какво има толкоз за оправяне.

— Ти много не плямпай — сопна се Горския.

— Не плямпам аз. Вие взимайте, че оправяйте бабата, че поглеж и другите жени се заразили. Я си представи, Горски, да вземат и нашите жени да изскочат да танцуват голи.

— Ако моята излезе, ще я застрелям — отсече Горския.

Млъкна, сети се, че жена му е болна и че не може да става от леглото, хвана го срам. Хвърли угарката в дерето. Дачо клатеше крака и люлееше целия мост. Прозина се той, стана му приятно, че се люлее на собствения си мост.

— Този мост аз съм го правил, Горски — обади се той гордо. — Стария дерето го отнесе, а тоя, знаеш — аз го направих. Истински мост-люлейник!

— Знам, че какво от това?

— Какво ли? Я вземи, че и ти построй един мост, да минават хората по него, пък тогаз се надувай с тоя пистолет. Ти си мислиш, като имаш пистолет — с него ще оправиш света! То ако е така, я вземи, че застреляй баба Неделя и всичко ще се оправи. Ама жив човек е тя, няма да се оправи от един нищо и никакъв пистолет.

— Аз ти казах много да не плямпаш. Такъв ви е целият род! — отново му се сопна Горския.

— Слушай, Горски — докачи се Дачо, — ти нашия род не закачай, че и ти си издънка от него. Не забравяй, че сме трети братовчеди с тебе по майчина линия.

Горския не отвърна. Излезе изпод парапета, изправи се на Дачовия мост. И Дачо се изправи на своя мост и се засмя гордо и щастливо. Сега му се стори чудно, че се е плашил от баба Неделя. Ако ще да танцува гола, ако ще да си седи на сандъка, на него не му влиза в работата. Горския се обади:

— Виж какво, Дачо. Ти тая работа много не я разправяй, пък утре ще видим какво ще направим.

— Няма, братовчеде — отвърна Дачо засмян. — Бъди спокоен, аз си гледам само работата и нищо друго не ме интересува.

Горския измърмори нещо неразбрано и се запъти нагоре, а Дачо се прибра ухилен и си легна. Голата баба се мярна пред очите му, но сънят бързо я отпъди нейде надолу и настрани. Сънят се дръпна от него и като махна от затворените му очи всички картини, го остави да лежи в нищото.

Баба Неделя седеше на сандъка. Чу стъпките на Горския, но не им обърна внимание. И него беше повивала по-рано, оттатък. И той беше мъртъв като всички, макар че сега пристъпваше бос в тъмното. В това време Горския кихна и отмина, намръщен и умислен за нейната бъдеща съдба.

А тя нямаше съдба. Тя имаше една голяма и пълна бяла луна, едно тъмно спящо село и две зелени очи. Сега седеше на своя сандък и изпращаше звуците. Те я напускаха, за да се върнат пак някога, да я изведат на бялата трева и разиграят сбръчканото й чуждо тяло, уморената й човешка плът. Баба Неделя изпращаше звуците, след като беше се смяла и плакала с тях. Утре щеше да иде на гробището, дето я чакаха другите звуци. Така вървеше тя по своята пътечка, между едните и другите звуци, между гробището и селото, между живите мъртви и мъртвите мъртви, изсъхнала, уморена и безсмъртна, с весели, зелени очи.