Васил Попов
Корените (41)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Крушата

Жегъла махна с ръка.

Камионът наближи ветровития склон и спря. От прозореца на кабината се показа шофьорът, мургаво момче, дъвчеше семки. Огледа Жегъла, непроницаемото му лице, бръчките, светлите немигащи очи. Нямаше багаж. Един каскет, похабено, закърпено на лактите палто, сини дочени панталони, цели прашни обувки.

— Ще ме качиш ли? — дрезгаво попита Жегъла.

Момчето въздъхна. Няма да те спре някоя зоотехничка или от ученичките нещо, ами такъв. Вдигна рамене.

— Качвай се!

Потеглиха. Шофьорът смени скорост и настроението му се смени. Пътникът го притесняваше с мълчанието си, забил очи напред в стъклото, ще го пробие. Откъде си, мълчи. Не отива ли еди-къде си, мълчи. Шофьорът се отказа да пита повече, семките му загорчаха, изплю ги, отри уста. Трябваше да закара лимонадата горе в Балкана и да се върне. Погледна часовника си, скука, брат! А Жегъла беше при зърното в Рисен, машините работят, наоколо прах, човешки лица се мяркат, машините бум-бум, бум-бум, бум-бум. Трансмисиите предават, лентите се плъзгат в праха, в шумотевицата. Жегъла пълни чувалите, отдолу — кантарът, бай Лазо Рисенчанина го гледа накриво, зърното — планина, от другия шланг като вода изтича… Богата е рисенската земя, тая година голям берекет. Стъпи Жегъла на рисенската земя, Ликоманов за къща го пита, а той — не ща, вика, при бекярите ме тури, за какво ми е къща, няма да векувам. Туриха го при бекярите, в бригада го определиха, на работа тръгна, уж всичко си беше като по-рано. Народ много, нашите се хвърлиха на парцелите къщи нови да вдигат. Иван Стояновият на баба Черна пренесе костите на баща си, бяха го погребали за втори път в новото гробище на Рисен. После и Графица пренесе баща си Цонко, и другите се хванаха — като ще се заселваме, да си докараме и покойниците. И Улаха домъкна домочадието си, и Жепето — жена си Мицка. Нашата колония голяма, цяла махала, а трансмисиите летят, зърното расте на планини, прахът дига облаци. Жегъла чували пълни — туй за семе, туй за доставки, туй за фонда.

Камионът пърпореше по нанагорнището, лимонадените шишета дрънчаха отзад. Шофьорът свиреше с уста. Хей, Жегъл, чакай бе, къде тръгна? Не го усетиха, на никого не се обади. Следобед, както беше при кантара, прималя му. Подпря се на дирека и като му размина, наметна палтото, нахлупи каскета и хвана пътя.

Минаваха през села, без да спират. Жегъла затваряше очи, да не ги гледа: къщите, черквите, училището, табелите в началото и в края, знаеше ги наизуст, за какво да ги гледа. После си спомни как някога бе тръгнал с колата, двата вола — трябваше да прибере от лозята три варела. А за какво им бяха посред зима тия варели, припомни си той влака, гърбовете на воловете и хълмовете, посипани с малко сняг отгоре. Влакът беше минал през окото му, и кучетата, и хората минаха после, по целия път следваха колата, да се чудиш и маеш отде изскочиха тез хора и тез кучета.

Пак го сви. Жегъла се уплаши, че ще го остави в тая кабина, насред път. Да стигна веднъж, повтори си той, пое дълбоко въздух и оживя отново. Беше капнало малко. Чистачките на предното стъкло подскочиха още няколко пъти и спряха. В полукръговите им следи отново се показаха баирите, обраните лозя, прашните дървета. Сега щяха да се спуснат към техните лозя, отсреща селото щеше да се покаже изведнъж, ще извика сякаш: „Ето ме!“ Шофьорът изключи, заслизаха по инерция. Вятърът забуча в ушите на Жегъла, забучаха и Вехтите лозя, и Новите, и Ханда с малкото чучурче, водата още непресъхнала, там сянката винаги дъхти на подбел, а гущерите изскачат по припеците със сини опашки. Защо им са сини опашките бе, дядо, питаше Жегъла като дете и мъкнеше големия бъкел, жътварите чакаха горе, хапнали солен косат. Сега жените надпяват, пръхкавото стърнище боде, кръстците растат един до друг. Стори му се, че оттогава са минали хиляда години, че никога не се е женил, не е имал две дъщери — едната умря от туберкулоза, другата се запиля из Тракия. Жена му се гътна рано, беше кротка и тиха, все в жлъчката я свиваше. Жегъла изкара три години запас по границите, беше гледал други небета и други лица, беше се наслушал на кучешки лай, после се върна, обърнаха страницата и Горския ги подхвана — двайсет години… Алишко, кучето му, изскочи на пътя, имаше петно на челото. Дай бе, Горски, щом трябва да умре, аз да му взема живота.

Горския го гледаше право в очите, в ръката му висеше димящият „Валтер“.

— Не мога, Жегъл, оръжието ми е зачислено.

— Дай пистолета, Горски!

За няколко мига само и вече го беше взел, вдигнал и стрелял от упор право в челото му. Горския падна в ямата при застреляните кучета, хората хукнаха да бягат, а Жегъла стоеше с оръжието в ръка. Кучето му скимти, хвърля се, лиже ръката му. Знаеш ли я, Алишко, крушата? Ей там, на нашата нива на Урушкия стубел?

Спас, Дачо, Илариона и дядо Стефан стояха прави, с каишките в ръце, чакаха. Алишко се хвърляше, скимтеше. Най-после Горския му подаде пистолета.

Чу се изстрел. Кучето падна възнак. Жегъла го бутна в ямата, при другите.

— Ей момче — обади се Жегъла, — я намали.

— Какво има? — сепна се шофьорът.

— Тука ще сляза.

Шофьорът спря, да се отърве по-скоро от него. Нито пари му поиска, нито се обърна да види накъде ще тръгне. Веднага подкара — такъв не знаеш какво ти носи и откъде иде. Лимонадата подрънча в каросерията отзад и полето млъкна.

Жегъла постоя така, да усети ветреца. Идеше откъм Вехтите лозя, зрял, сладък — той подложи лице като за ласка — отиваше и се връщаше, ха на гроздобер, ха на пръскане, ха на прекоп.

— Мразиш я тая земя — каза Горския.

— Не я мразя — рече Жегъла.

После спря каруцата. Прозорчето светеше ниско, на нивото на пътя. Турил е зебло, затиснал го е с калъпи сапун, да не го вижда, каза си Жегъла. Конете пръхтяха, бързаха да се приберат. Напоследък прозорчето все светеше. Откак бе умряла жена му Мария, Горския пиеше сам в избата и сам си приказваше. Жегъла вкара конете в двора на Горския, те навириха уши, влажните им ноздри пръхтяха. Хе, Горски, кои са тез кооперативни коне, познаваш ли ги? Вратникът се захлопна, каруцата навлезе в мекото, както бе влизала много пъти в неговия двор. Слязоха двамата в избата, Горския подложи каничката под бъчвата, канелката изскърца. Двамата се гледаха тежко. Значи пиеш, Горски, пита Жегъла, камшикът приплясва по навущата му — да се радва, то не е радост, нито злоба, ами пак заговориха те за оная работа, защо му беше дал тогаз пистолета. Знаеш ли кого исках да гръмна, запита Жегъла, тебе исках да гръмна. Защо не гръмна, извика Горския, защо? Жегъла не отвърна, после рече: А ти защо ми го даде, не те ли беше страх? Защото не иска да се предавам, отвърна Горския.

— А сега защо се предаваш? — извика Жегъла неистово и избяга навън.

Усети пак болката. Прилази тя по гърба му и спря там, между ребрата, там, дето започваше и завършваше тая келява, камениста земя, точно там, дето бяха забити корените на крушата. Вехтите лозя изпълзяха към баирите, пътят се люшна. Жегъла разпери ръце да се улови за нещо — нямаше за какво и той падна на колене.

Наоколо нямаше никого, а надолу по пътя, чак към моста, се мярна човек. Не ща да ме види никой, нашепна си Жегъла, прилази бавно до храстите и се притули в тях. Размина му малко, бе вдъхнал соления мирис на крайпътната коприва, а под краката му се точеха мравки. После пак се сби с Горския, двамата се въргаляха в тъмното, удряха се и усетил мириса на кръв, обезумял от ярост и унижение, Жегъла седна в праха. И Горския седна, край тях шумоляха скъсаните лозунги. Само един бе останал здрав, на собствения му вратник, и Жегъла го прочиташе отново и отново, без да разбере смисъла му.

„Защо?“

Защо съм късал тия хартии ли, Горски? Лозунги, викаш, какви ти лозунги бе, като хора няма, и защо не идеш да спиш, ами си тръгнал по нощите като таласъм с тия хартии и с тая консервена кутия, камъните ли ще агитираш, или празните къщи? Горския бършеше кръвта си и мълчеше, и двамата бяха изтощени и унижени от жестоката, безсмислена борба. И ти си като мене, Горски, инат, башка света, мислеше си Жегъла, вместо да седнеш сега във волгата, да кръстосваш целия комплекс, ти се инатиш, мурафети продаваш, искаш да спреш туй, дето не се спира. Че каква е тогаз разликата между тебе и мене? Двамата мълчаха, пъшкаха, нямаха сили да станат. След малко Горския щеше да се обади със задавен от кръвта глас. А сега, сега… Жегъла се взря в приближаващия човек и позна Илариона. Че нали си продаде къщата на Спаса за втори път и се махна завинаги? Кога се беше върнал, че си отиваше пак? Същата фланела, същите панталони, същият оня стар куфар и кошницата, да го питаш тая кошница за какво му е. За малко не извика, ей Иларионе, но се спря. Притули се по-ниско в храстите и копривата — нека върви, като е тръгнал.

Илариона поспря на няколко крачки от него, обърна се към селото и въздъхна.

— Душевна цел — рече той с горест. — А каква е целта на душевната цел?

Селото чакаше там и мълчеше. Илариона тръгна отново, пътят го пое и дръпна нагоре. Жегъла изчака да се стопи, да изчезне съвсем заедно с шума на стъпките, заедно със завоя. Каква е целта на душевната цел? Какво искаше да каже Илариона и кого бе попитал? Той махна с ръка — един отива, друг се връща — а каква е душевната цел… Може и цел да няма никаква.

Жегъла събра сили и стана. Отби през царевицата, кочаните бяха малки и корави, откъсна един, обели шумата, отскубна келявата като бабешки мустаци брада, зърната бяха дребни, тъмножълти. Къде ти царевицата в Рисен, ама тая му бе по-мила, че нямаше кой да я обере. Чул бе, че житото го прибрали войници, нямало с какво да ги хранят, та докарали от Златаново, дори и птицефермата бяха пренесли, след като Зорка се пресели в Рисен. Стана му жал за земята, болката го сви отново, отново полето се залюля и баирите се заклатиха.

— Чакай! — извика високо Жегъла. — Чакай!

Беше умирал много пъти. Първият път, като подписа. Дотътра се до къщи, нахока жена си и се скри в обора. Легна в яслата и плака до безпаметство, а воловете го лижеха по врата като кучета, чудеха се какво прави стопанинът им в яслата. Блъска главата си Жегъла в измазания със спечен тор зид, блъска я, докато заслепен от безпомощна ярост и сълзи, утихна. Нещо в него щракна, прекърши се, като излезе от обора, бе сух като угаснала прегоряла главня. На другия ден закара воловете в стопанския обор, колата закара и браната и повече не ги погледна. Воловете измучаха след него, единият се сби с вола на Караманчо, остави му перница на ребрата. Жегъла видя раната, ще кърви, каза си той със задоволство, няма кой да я намаже с катран, нека да кърви. После го досрамя, върна се, намери катран и намаза перницата на Караманчовия вол, много ти знае добитъкът, че става кооперативен, какво е виновен добитъкът? Дъщерята беше ремсистка — зла, кльощава, недохранена. Гледаше го в упор, частник си ти, татко, душата ти е частна на тебе. Замахна той, ха да я шамароса, а тя се врътна, няма никога да забрави очите й. После си простиха, уж всичко си беше както по-рано, но му се отчужди. Е, задоми се, деца породи, сега единият й син следва в Съветския съюз, да следва, не е лошо.

Умирал човекът само един път! Ами! Много пъти бе умирал Жегъла: и когато махнаха синорите, и когато застреля със собствената си ръка Алишко, и когато изкореняваха крушата на Урушкия стубел. Хората умираха вечер за малко — докато се наспят, — а той умираше сутрин, когато другите възкръсваха за живота, излезли от небитието на обърканите, горещи сънища. Тръгваше на работа, гледаш го, като всички, че и повече от тях, а той си е жив мъртвец. Нека си вика Спас, че умирането започвало от главата, много здраве има Спас. Оттук започва, ей оттука, дето сега го свива, там нещо като щракне, труп си ти и повече от теб няма какво да се чака.

Жегъла се наведе над кладенчето. Лицето му израсна в бистрата студена вода. Водните мушици се стрялкаха по бузите му, дълбаеха бръчките му или се завираха в отворените му очи, а долу — камъчета, гладички, сивички. Небето паднало на дъното и ти самият си там, увиснал между тях, жълт, брадясал, веждите ти в прах, лицето отслабнало, очите хлътнали. Жегъла се засмя горчиво на образа си и се дръпна. Бяха го кръстили Жегъла, а името му беше Иван, пък жеглите ги правеха от най-здравото, най-жилавото дърво, че то дрянът и дърво не е. Потегли той, смушка воловете, намериха те браздите, стъпкаха тежко и бавно. Земята храсна, лемежът я разпори, засъска стърнището, запука. Отмятаха се тия късове сиво-кафява земя, тук-таме камък ще излезе. Жегъла ще напсува, ще спре и ще го запокити в нивата на съседа. Съседът ще спре, ще вдигне камъка и ще го запокити в нивата на Жегъла. После ще скочат, ще оставят плуговете, впряговете и ще се вкопчат, ще се счепкат на междата, кой бил изорал двайсе санти от чуждата земя? Ей, глупави сме били тогаз, заклати глава Жегъла, глупави! На ти сега земя, бол, цялата, няма кой да я изоре, семичката да ореже, мамула да прибере. Сега вече не я харесват нея, утре ще дойде Ликоманов, ще тръгнат с Горския да я мерят, ще се чудят какво да я правят, че не била рентабилна за днешното време и за днешния добив.

Болката го стегна пак, в слепоочията му заудряха малки и чести чукчета. Чакай, чакай! Стана, намери пътеката и понесе на гърба си всичко — и къщата, и кръстците, и немския плуг, и двата вола. Едва креташе, и започна да ги хвърля, един след друг, искаше да остане сам, цял живот бе искал, а те го яхнаха отново, не щяха да се делят от него.

Че той, човекът, се ражда само един път и само един път умира. Краката му сами намериха път, сами прекосиха пресъхналата река, а очите му показваха къде се е къпал като дете, къде е ловил мряна в подмолите, къде винтери е зареждал с кюспе. Нагази в ливадите, лъхна го на прегоряла люцерна, не бяха я окосили последния път. Дощя му се да изтича до къщи, да грабне косата и да захване — от единия край, че до другия. И захвана, косеше всяка стъпка, небето надвиснало от облаци, в гърба му потта се стича на струйки, в очите мъжделее, устата горчива. Окоси ливадата Жегъла, изскочи на баирчинката и Урушкия стубел се просна пред него чак до рътлините.

Въздъхна, болката го поотпусна малко, гърдите му поеха дълбоко познатия въздух. Бяха ожънали целия блок, стърнището се гънеше и слизаше надолу чак до дерето и Жегъла тръгна нататък, като се мъчеше да открие мястото на някогашната си нива. Сви наляво — тук трябваше да е била голямата нива на Курдовските. Не бе — дядовата Неделчева беше. Затича се надясно — стърнището съскаше под краката му. Наблизо излетяха гарги. Чу плясъка на крилете им, краткият отсечен грак вдигна главата му — о, боже, къде ще е била таз моя нива, че не мога да позная мястото. Там, при трансмисиите в Рисен, в облаците прах, когато си мислеше как ще се върне и ще потърси мястото, вече го беше намерил, а тука не можеше. Отново тръгна, отново застана на кръстопътя, отново махна на Шофьора да спре и като се качи в кабината на камиона, млъкна, защото си мислеше за мястото и за това, дали ще стигне навреме.

Затича се Жегъла нагоре и надолу по ожънатия блок, беше най-после сам. И гаргите бяха отлетели, и войниците си бяха отишли, и майка му Жейна отдавна я нямаше да му помогне как да открие някогашната си нива. Жегъла си я припомни — дребничка, с широко лице и кротки очи, сини като неговите, с тихи стъпки и едва чут глас — викаха й Тихата Жейна.

А крушата, къде беше крушата?

Жегъла се завъртя в кръг, и облаците по небето се завъртяха. И далечните дървета и храсти го наобиколиха. Понечи да тръгне и наведен, сякаш търсеше някакви следи, видя сянката си, после се захлупи върху нея. Преобърна се, разбра, че повече няма да стане, и затърси клоните на крушата над себе си. Тогава беше идвал с кучето си Алишко и знаеше много добре, че ще го заведе при Горския да му издумка един куршум в ухото, и отново бе почнал да умира — той вместо кучето. А крушата си беше още там, пуснала здраво корени в сърцето му. Изведнъж го обхвана страх, че не е намерил мястото, че ще умре в тоя ожънат блок и само гаргите ще го намерят, като се върнат да го изкълват. Стисна очи — не по очите, не по очите — повтори той, потта потече на струйки по гърба му, сякаш беше косил досега и захвърлил косата, виждаше цялата люцерна, легнала на намлии в краката му.

Отвори очи. Небето падна върху тях с облаците, с белотата и с далечните си, сини глъбини. Чу сърцето си, биеше слабо, на пресекулки, нейде в слепоочието му, после млъкна, обади се пак и майка му Жейна приседна и се наведе над него. Запя тя люлчината песен, вдигна го и закачи вълнената люлка на крушата, на най-долния, най-дебелия клон. Залюля го, занарежда тихо думите на песента и Жегъла, още невидял света, се заслуша. Ръцете му се отпуснаха, изтърваха писалката, с която беше подписал, изтърваха гърлото на Горския, каишката на Алишко, изтърваха дръжките на плуга и чувалите със зърното. Песента се превърна в тихо ручейче, което бликна от него и затърси път между напуканите бразди, покрай коравите бучки пръст.

Генерала го намери на другата сутрин. Докараха го в село с една каруца. Жегъла мина по същия път, по който си беше отишел, и като влезе през разтворения си вратник, не видя лозунга, който още висеше там.

„Защо?“

— Защо бе — вайкаше се Горския, изведнъж остарял и грохнал, — че какво ще прави на Урушкия стубел?

Спас мълчеше, Генерала триеше очите си. Баба Неделя доближи каруцата, надникна в лицето на мъртвия и рече:

— Как какво бе, Горски! Че майка му Жейна го роди там, на тяхната нива, под крушата. Усетил е той, че си отива, и рекъл да се върне, да не умира на чужда земя.

Генерала въздъхна. Горския понечи да каже нещо, но гласът му секна. Спас се окашля, премести очи от лицето на мъртвеца и огледа празната му къща. Баба Неделя изтри устата на Жегъла с черния си пош и каза:

— Че не стойте бре! Горски, я стопли вода да го окъпя.