Васил Попов
Корените (36)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Пролет

Баба Неделя се заслуша. Оттук, от чардака, се чуваше всичко. Кашлицата на Горския щеше да се обади след малко, а сега измяука Дачовата котка, останала без стопанин. В къщата на Сеиза дървоядите работеха и деня, и нощя. В тихи нощи баба Неделя чуваше и тях. А котлето? Вятърът полюшваше малкото калайдисано котле, забравено на една кука в градината на Жегъла. И жиците на телефона свиреха, тънко и нежно, точно покрай прозорците на баба Неделя, и мостът на дерето скърцаше, макар че никой не минаваше по него. Дачо го беше правил тоя мост, хубаво го бе измайсторил и много народ се изпровървя по него. Къде отиде тоя народ?

Баба Неделя чу тоя народ, сякаш се бе върнал отново да се разотиде по къщите, и козите чу, които обичаха да минават по Дачовия мост. Само оная жълтата се отбиваше и прецапваше дерето, въртоглава бе тя, все настрани се отбиваше и се делеше — башка света. Сашка я думаха, кожата й още виси на стобора на Недьо, а копитата и рогата ги дадоха за туткал, тогаз, когато събираха за туткал. А пастърмата? Дачо правеше хубава пастърма — за всичко го биваше тоя Дачо: и кютюци да нареже на резачката, и прасе да заколи, и мост-люлейник да построи и да го екове, и козя пастърма да наложи. Ами кой можеше да се обади по телефона, че тъй свиреха жиците?

Ето, пак припукаха. Тъничко, сякаш отдалеч, боязливо сякаш, едва да ги доловиш, ама пукат ли, пукат! Кой пука, викаш? Пъпките, кой! Утрото обливаше къщите в светлина, кръстът горе на църквата блесна, водата в дерето придоби синкав цвят. Небето се издигна, отхлупи градините. Ей сега щеше да задими земята, ще изскочи роса. Ще тръгнат пчели, тежки, отвикнали на летеж мухи ще полазят по джамовете, губерът мириса ще си пусне, тежкият стогодишен мирис, дето го бе сдържал през цялата зима. Под иконата петното на стената се разширяваше — беше изяло толкова сняг, изсмукало бе керемидите. Трябваше да го замаже пак с вар, да се ненаяде макар.

Горския се окашля, чу се плисък на вода. Плискаше се там на двора, сега щеше да изпие едно тежко кафе и да увисне под сайванта на баба Неделя. Като увисна, присвил очи, бръснат и изпорязан по бузите, с кожения си каскет на глава, тя го подхвана като всяка сутрин:

— Върви в Рисен бе, Горски, тука ще подивееш.

— Не ща. Тука ще си стоя.

— Седем ордена ти дадоха, Горски.

— Дадоха ми. Че какво?

— Ами толкоз джипки пращаха да те викат…

— Да пращат. Тука ще си стоя.

— Активен те произведоха, Горски.

— Не са ме произвели. Винаги съм си бил активен.

Ще помълчат, да смелят думите. И отново ще се обади баба Неделя, там от сандъка, дето е седнала с подбити като на котка крака.

— Щъркелът се върна, Горски, ей го на — съчки носи.

— Да носи. Това му е работата.

— Кому каквато е работата, Горски. Ама тяхната каква е, че пукат и припукват?

— Кой пука и припуква?

— Пъпките, кой! Да седнеш ей тука, да слушаш…

Горския се заслуша. Тъмното му, лъснато и изпорязано от бръсненето лице се изопна, бръчката между веждите заора чак в носа му. И него бе посинило утрото — синкав и лъснат той стоеше под сайванта с яке и фанела от черна груба вълна, панталонът изгубил цвят, обувките корави, отдавна невиждали боя, хванали земята. Синееше Горския и не знаеше, че утрото се прецежда и през него, че и неговата влага ще избие навън, както петното под иконата. Зимният сняг трябва да излезе наяве, чакането, прислушването, въздишките, и те трябва да излязат наяве, да излетят като тежки, зимни мухи, отвикнали на летеж. И човекът има пъпки — ей го на, и Горския е напъпил, ама не знае, че я днес, я утре и неговите пъпки ще започнат да пукат и припукват. И той ще се разлисти, млад е още, макар че и неговата четина побеля, а бръчката от ден на ден ставаше все по-дълбока и все повече подяждаше големия му, малко сплескан нос. Подхванали са го и него соковете, отдолу му припарва, в ръцете го сърби, а соковете си текат, не те питат партиец ли си, или не, ордени имаш ли, ще агитираш ли тая пролет, или тебе ще те агитират. Напират си те и те изпълват целия, да се разлистиш и ти, сянка да пуснеш, че човекът за къде е без сянка — стеблото му повяхва.

— Нищо не чувам — рече Горския и се намръщи.

— Как ще чуеш, като съмна.

— Съмна — повтори Горския, унесен изведнъж. — Нощес сънувах, бабо Недельо, че тегля една кола пълна със снопи. Теглих я, пустата, от Илаковия рът до моста и на моста спрях. Целият в пот…

— Много си я теглил, Горски, таз кола. Ами преднишком ли я тегли, или заднишком?

Горския се почеса по тила.

— Не помня.

— Ако си я теглил с ръце, значи си бил впрегнат.

— Не съм бил впрегнат, туй помня.

— По-добре да си бил впрегнат, Горски. Не е на хубаво таз кола, дето си я теглил заднишком. Ами що стана подир туй?

— Спрях, значи, на моста. Минаваха кози. Цялото стадо мина, и оная мина, Сашка, помниш ли я, бабо Недельо, дето кожата й още съхне на Недьовия стобор?

— Как да не я помня! И какво стана с козите?

— Че минаха те, отминаха, обръщам се — колата я няма. Събудих се аз, гледам тъмно, пустош наоколо, далеч по пътя моторетка хърхори. Проклети сънища, гаче беше наяве!

— Той всеки сън си има важност, Горски, и тоя ще измъти нещо. Той в съня си човекът ослепява, ама вижда по-добре изнапред.

— Аз в сънища не вярвам — рече Горския, като съжали, че се е размекнал пред бабата. Разтъпка се, бутна каскета си към очите и добави: — Че аз да вървя, викам.

— Ти върви, Горски, ами къде ще идеш?

Той не отвърна.

— Пак ще дойдат онез с джипката — добави баба Неделя.

— Да дойдат. Няма да ида в Рисен.

— Не знам, Горски — рече баба Неделя и въздъхна дълбоко. Въздишката изхвръкна от хлътналите й избелели пазви. — Едно време, като те повивах, ми се изплези. Ококори се и се изплези и аз рекох на майка ти — много има да си патиш от него.

— Е, чак пък съм се изплезил!

— Изплези се бе, Горски. Всички съм ви повявала. Един рита, друг реве, трети си очите трие. Йордан Бръснаря се роди с навирена пишка, какво ли не съм видяла аз, ама никой не ми се е изплезвал, никой!…

Тя изведнъж потъна някъде и Горския усети, че и разговорът потъва с нея заедно, че вече не го вижда и не го чува, и си тръгна да посрещне горе на пътя уредника на музеите от града, да тръгнат по къщите, обявени за архитектурни паметници. Че то вече само за паметници ставаме, рече си Горския, а каква беше таз кола със снопите — нито на сънища вярвам, нито на суеверия и бабини деветини. Замъчи се Горския да си спомни как беше теглил колата, заднишком или преднишком, и не усети кога изкачи баира.

Баба Неделя потъна в пролетта с дълги разпуснати коси и бяла до петите риза, вързана на шията с тънък ширит. Нозете й стъпваха леко върху омекналата и задимена земя. Над нея ниско летяха щъркели, а земята димеше, пара пускаше, въздухът гъст — баба Неделя го разсичаше с младото си, кораво тяло, а над нея ниско летяха тия щъркели, опнали криле, прибрали крака, а долу под хълмовете, край раззеленилите се върби чакаха жените, всичките в бели дълги ризи, всичките трудни, семето поникнало от архангеловденския сбор. И земята трудна, и тя кълни, дърветата се разлистят, обливат се в цвят, кърът — и той кипнал. Реката и тя набъбнала, кафява, кара плевак и тиня, ще ги разлее из ливадите, а те вече подали, мокри, на мляко дъхтят. Баба Неделя заобиколи жените, заобиколи селото, къра, излезе пак на хълмовете, а щъркелите подир нея, ниско полетели, опнали криле, крака прибрали. Че и жените тръгнаха след нея, да обиколят навред, да разведат берекета, навсякъде кракът им стъпки да настъпи, че мъжете ги няма — по чужбини и градини, — в село старците се пекат на слънце, бабите предат, а децата подскачат и ловят слънчеви снежинки. Минава жътва, вършитба минава, изорават и опърлят стърнищата, гроздето се налива, прасковите натежали, орехите капят. Тогаз започват да раждат и жените зимните си плодове, и изскача вече мъжката сила, изревава с пълен глас или на нивата, или пробожда топлата нощ с острия си писък, а младата майка първескиня вика малееееееее! — майка си вика, — и се освобождава от трудността. А щъркелите летят над селото, опнали криле, крака прибрали, отлитат и долитат, за да могат човешките очи да поглеждат нагоре и да очакват нещо оттам.

Баба Неделя мина покрай прясно разкопаните гробове на Стояна Иванов Стоянов, на Черна мъжа, и на Сеизовата Минка — бяха им извадили костите и ги бяха пренесли в Рисен, да ги заровят в новото гробище там, там да почиват. Всяка сутрин рано тя идваше тук, присядаше под някой престарял кипарис и гледаше кръстовете и пирамидките със звездички. И сега седна.

— Ралке — рече тя тихо.

— А?

— Съмна, Ралке.

— Съмна ли? Къде съмна?

— Ами навсякъде. Посиня и съмна. Пъпките почнаха да пукат.

— Пукат, а! Кога пукат?

— Кога, сега! И щъркелът дойде. И деня, и нощя носи съчки. Ами ти усещаш ли соковете, Ралке?

— Какви сокове?

Баба Неделя млъкна. През порутената каменна ограда на гробището селото я гледаше, огряно в слънце. Стана тя и възви покрай гроба на Сеиза. Видя изтънелия му прозрачен нос, спомни си яйчения вкус на баницата, дето Горския бе заръчал да наточат за цялото село тогава с късмети, парчето на Сеиза си спомни, дето не можеше да го кусне, а тя му отчупи парче и му го поднесе, а той хем дъвче, хем душа вече бере. Зъбите не го слушат, а очите още живи, сами ядат баницата и за късмета питат. Път, казва баба Неделя, път ти се пада, Сеиз, дълъг път — тъй е написано на хартишката и каквото е написано — това ще е, а Сеиза преглътна трохичката и май се усмихна. Понечи нещо да каже, очите му изведнъж станаха гълъбови, ноздрите му трепнаха, главата клюмна. От разтворената му виолетова уста потече бяла слюнка, като от новородено. Ами нали се бе раждал, нали тя го беше повявала. Разпови го, беше се напикал, пък Стана, майка му, още не се беше вдигнала, и го кълнеше, че се родил пиклив, и в клетвата им хем имаше яд, хем гордост майчина, че е родила мъжко и Игнат няма да се мръщи, като се върне от гурбет наесен. Извряка Сеиза, че се бе подсякъл, дупето му, като го разпови, розово, та червено. Баба Неделя го напудри с брашно, провери пъпа да не е гноясал; коремчето опипа — беше меко и редовно — и отново го пови. Е, ще пикае, пък като мине време, ще му заякнат бъбреците. Усмихна се тя и в зелените й очи се отрази това мъничко, розово личице, главичката още плешива, Сеиза тогаз още нямаше зъбки, че да яде новогодишна баница, и нос, за да подуши миризмата на света и се отвърне от него.

— Сеиз, Сеиз! — рече тя надвесена над него. — Пролет пукна!

— Пролетта! Ами ябълката?

— До няколко дни ще цъфне. Пъпките пукат вече, тъй припукват, че на очите припарва.

— Припарва, казваш?

— Припарва я. Ами ти, Сеиз, как си? Добре ли си?

— Добре съм, какво ми трябва. Ами земята как е?

— Земята дими, Сеиз, дими тя — пак ще ражда. Има още семе в нея. Ти бъди спокоен за земята.

— Спокоен съм. За нея съм спокоен.

Баба Неделя му пооправи кръста и тръгна сред другите, на всекиго да разкаже как е дошла пролетта, как дими земята, а утрото посинява селото и го облива в светлина, как за Горския вече сто пъти идват с джипката да го викат в Рисен, а той не скланя. За заместник го викат, а той — не. Тук съм почнал, вика, социализма, и тука ще го завърша. А бе ела бе, човек — придумват го, — в Рисен е пълно с ваши хора, искат те, пък и опитен си, сега хора опитни ни трябват, а той — не ще. А Спас къщите си гледа, седем са вече, само ги чисти и мие стъклата и дюшеметата, и магарето му, онова, казанлъшкото с голямата глава, и то е живо, чумата да го тръшне. Баба Неделя обясняваше дълго и подробно на всекиго, оправяше кръстовете и пирамидките, скубеше бурена сред цветята и не забравяше да каже на всекиго за пъпките и за щъркела, че и за оная кола, дето я теглил Горския от Илаковия рът чак до моста.

На връщане тя мина покрай къщата на Генерала и спря в сянката под прозореца. Отгоре се чуваха чести въздишки и тракане на пишеща машина. Един бял гълъб бе кацнал на перваза на прозореца, чистеше си перушината и слушаше машината и въздишките. А бе много се заслушва тоя бял гълъб, рече си баба Неделя, често го виждам на перваза. По едно време машината спря и Генерала се показа, наметнат със старата военна куртка без пагони. Отвори протката, тя изскърца весело с железните си панти. Генерала въздъхна и седна на високия дъсчен праг, прегърбен, побелял.

— Много въздишаш бе, Генерале — рече баба Неделя.

— Въздишам, бабо Недельо. Нещо ме стяга.

— Къде те стяга?

— Ей тук — посочи той врата си.

Тя се пресегна и го опипа с топла, черна ръка.

— Нищо ти няма, Генерале. От пролетта е туй стягане.

Знаеш ли — почнаха вече да пукат?

— Кой да пука?

— Пъпките, кой! Отзарана пукаха като полудели.

Генерала видя гълъба на перваза и се усмихна.

— И щъркелът дойде, Генерале.

— Дойде ли?

— Дойде я. И деня, и нощя съчки пренася. А ти колко листа вече изписа?

Генерала пак въздъхна, сведе глава:

— Досега общо четири хиляди осемстотин шейсет и три листа съм написал. И какво — нищо!

— Като е нищо — спри!

— Не мога, бабо Недельо. Сто пъти съм си казвал да спра, а не мога. Ставам и пак сядам при машината. Пиша едно, а друго излиза. Като го прочета, сам се чудя откъде е дошло.

— Че иди тогаз в Рисен бе, Генерале, може пък там да спреш.

— Няма да ида в Рисен. Какво да правя там?

— Какво! Другите какво правят? Къщи вдигат, ей на — и гробовете местят.

— Да ги местят, а аз ще си стоя тука. Докато съм жив, ще пиша, а после ще видим.

Той млъкна като дете пред горящите й зелени очи. И за нея беше писал толкова пъти. Уж за Втори армейски артилерийски полк започне, за маневрите край Хасково, за лейтенант Рогачев, дето го беше наказвал толкова пъти, а то излиза за баба Неделя, дето седнала с тримата космонавти и за луната си говори. Няма да стъпяте по месечината, нарежда им баба Неделя, ще стъпяме, отвръща й Валери Биковски — и на Венера, и на Марс ще стъпим, щом веднъж сме почнали, няма връщане, благодарим ти, бабо Недельо, за бялото сладко. Какво бяло сладко, удиви се Генерала и си спомни, че баба Неделя беше почерпила тримата космонавти с бяло сладко и ги беше закитила с китка за здраве.

От къде на къде, умисли се Генерала, отде ми е дошло на ума — кога пък баба Неделя ще вземе да се среща с тримата космонавти, да приказва с тях и на изпроводяк с китка да ги закити за здраве?

Баба Неделя го гледаше и без да знае какви мисли и съмнения го измъчват, се прислушваше дали и неговите пъпки вече не пукат. Пукаха — та ги чу и се усмихна, както се бе усмихнала на Горския сутринта, когато чу неговите, но не му каза. Ще се разлистиш и ти, Генерале, ще ти покарат листата, сянката ти и тя ще изскочи, че закъде е човекът без сянка — стеблото му повяхва. И соковете ти ще потекат, соковете не те питат дали си прост селянин, или Генерал, дали си жив, или мъртъв. И пишещата ти машина ще усети пролетта, и нея ще налетят соковете, както са потекли вече и в тоя бял гълъб, дето те е почел на твоя перваз да кацне да си чисти перушината, да слуша как ти трака машината и въздишките ти да слуша. Тя се върна пак нататък, далече назад, и разви Генерала, телцето му беше кокалесто и изпружено, все си стискаше коленцата и прилепваше ръчички. Нито рита, нито помръдва. Боцва го тя да се засмее с беззъбата си уста — боц! боц! — а той умислен, косицата му келява, главата му мека като подал пъпеш. За какво пък толкоз се е умислил, шепне тя на майка му Кера, а майка му пъшка, сърцето й думка. Туй, дето тъй се е изпънал, военен ще стане, Керо, офицерин. Все мирно стои, и в утробата ти нали тъй е стоял, мирно. Ами в тъй, вика Кера — Иван и Стефанка ритаха, туй дете не ритна нито веднъж, не го усетих. Не знам каква ще излезе тая, измърмори баба Неделя — хем за офицерин, хем умислен още отсега, не я разбирам аз тая работа.

И сега беше умислен, широките му рамене, наметнати с военната куртка, клюмнали, сякаш чувал има на гърба си. Закъде си тръгнал бе, Генерале, с тоз вълнен чувал? Къде си го понесъл? После баба Неделя забърза и задмина много напред, за да го види изпънат, утихнал, самата тя го изкъпала и преоблякла, сложила му чисти долни дрехи, парадната му униформа облякла, с всичките ордени и медали, подредила го сред цветята — красив, побелял, успокоен. Чувала го няма, гърбът му изпънат сред цветята… Но Генерала се върна, въздъхна пак и рече:

— После, бабо Недельо, хората могат и да ги прочетат.

— Какво да прочетат?

— Ами листовете. Нали ме питаш за тях. Пиша, пък все нещо може да съм казал.

Белият гълъб литна. Едно перо се разлюля в гъстия сив въздух, полетя плавно и безшумно кацна на рамото на Генерала. Той го взе нежно с два пръста и каза:

— Я! Бяло перо! Бяло перо от гълъба!

Стана, с перото в ръка се върна при машината и при листовете, да опише тоя разговор, пролетта да опише и белия гълъб, дето му беше подарил перото, за соковете и пъпките да напише, дето пукали и пригуквали тая сутрин и баба Неделя ги чула, а вместо това пак написа за Втори армейски артилерийски полк, за маневрите край Хасково и за лейтенант Рогачев, дето го беше наказал тогава.