Васил Попов
Корените (35)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Само трима от нас

Едно време тая маса беше за президиума, а сега щяха да насядат около нея само тримата. Зад тях на драпираното червено платно висяха старите рамкирани портрети — Маркс, Енгелс, Ленин и Димитров. Горския сам бършеше стъклата, а портретите наистина бяха стари, видели всичко в туй село и в целия тоя свят. Гледайте, неведнъж се беше обръщал към тях Горския, гледайте и проумявайте какво сме научили и как го строим тоя социализъм тука. Те гледаха и мълчаха. Някога събранията имаха по петнайсет-двайсет точки, свършваха призори и хората излизаха като пияни от облаците тютюнев дим. Горчиви гърла, възпалени очи — караха се за бригади, за квадратно-гнездова сеитба, за силаж и класови врагове, за натурално възнаграждение и битово разложение. Те гледаха и мълчаха. Нищо човешко не ми е чуждо, бе запомнил Горския думите на Маркс, добре де, ами ако запалят кооперативната слама, туй човешко ли ще е?

Маркс мълчеше. Беше си казал думата.

И сега мълчеше. А те бяха насядали около масата, ръцете им положени на поизбелялата червена покривка — Горския в средата, от двете му страни Генерала и Гунчев. В тишината се чуваше как Генерала остри молива, бавно, съсредоточено, наметнат с военната куртка без пагони, пет реда лентички за ордените над левия джоб. Лицето му широко, загоряло, масивният нос малко кривнат на една страна, устните бели, все ги облизва, лесно пресъхват. Гунчев бе забил очи в една точка, милозливите си пъстри женски очи, големите му лопатести ръце лежаха на покривката, единият нокът черен. Сила сме, все пак, мислеше си Горския, трима сме, ама сме сила.

Генерала подреди листата, написа с едри букви „Протокол“ и се окашля.

— Да почваме, другари — обади се Горския. — Откривам партийното събрание. И така, най-напред дневния ред. Да избираме бюро е излишно.

— Съвсем — рече Генерала.

— Излишно я — продължи Горския, — той Генерала си е протоколчик. Та предлагам една-единствена точка: обсъждане на положението.

— Горски, все таз точка ли ще обсъждаме бе — каза Гунчев.

— Гунчев, ти нямаш думата. Ако искаш, направи предложение по дневния ред. Имаш думата.

— За какво ми е думата. Не я ща. Аз само тъй.

— Някакви предложения по дневния ред? — запита Горския.

Гунчев премигна, Генерала държеше подострения молив готов, гълъбовите му очи чакаха.

— Няма — заключи Горския.

Няма ли? Как да няма? Долненци искаха две бригади, а имаха хора за една. Кой да бъде бригадир — Сеиза или Сарандето? Звеното на Графица повдигаше въпроса за натуралното — защо за едни тъй, а за други — онъй? Трябваше да определят и двама души за тракторни курсове. Единият си беше Иван Стоянов, а другият? Йордан Бръснаря не щеше, те двамата с Гунчев си бяха бригада, ударна, за най-тежката работа. На всеки участък, нали тъй, Гунчев? Тъй. Друга точка: борбата с религиозните предразсъдъци, а) Да се престане с тия борби около гнездото на щъркела на черковната камбанария, до кръста — дали клисарят е прав, дето гони щъркела, или бабичките — но спокойно, с убеждаване; б) Да се предприеме нещо за антирелигиозната пропаганда и движението на атеистите. Беседа с бабичките, но спокойно, с убеждаване; в) Бабичките не искат поп, искат сами да се опяват и погребват, сами да си метат черквата и свещи си купуват сами, от една бисквитена кутия. Да се обсъди въпросът с погребенията — дали кръстове, или червени пирамидки. Друга точка — положението на Спас. Ако продължава да говори срещу народната власт и кооперативния строй, да се вземат мерки. Какви мерки бе, Горски? Има мерки, щом главата му не увира. В края на краищата или тука има пролетарска диктатура, или няма! Точка трета: да се открият детските ясли. Точка двайсет и трета: да се закрият детските ясли. Имаме само едно дете. Димитър на Зорка и Недьо. Чакай бе, да не сбъркаме дневния ред — Зорка и Недьо имат синове и дъщери в града, внуци имат, а са решили да се съберат. Морално ли е? Да се обсъди на партийно събрание, макар че и двамата са безпартийни. Резолюция на партийното събрание: да се съберат, толкоз години в село не е имало сватба, а на синовете и дъщерите да се напише официално писмо, подписано от Горския. Винаги Зорка и Недьо са се разбирали, комшии са, техните ги зарязаха, ще дойдат веднъж на две-три години. Да се направи мъмрене на Жепето за клюки. Как ще му направим мъмрене на Жепето бе, Горски, че той не е партиен член? Нищо, че не е. Следваща точка: за училището, за даскала Димов и за училищния звънец, дето го бие по никое време и без никаква нужда (даскал Димов да върне земното кълбо, дето си го е прибрал вкъщи).

Точките се редяха в главата на Горския без дати и определен ред и това партийно събрание се разбърка с други партийни събрания от най-различни години. Гунчев и Генерала чакаха търпеливо. Най-поел е Горския се сепна и повтори:

— Няма. Генерале, запиши, че няма други предложения по дневния ред.

— Записах вече.

— Тогава да преминем към точка първа: обсъждане на положението. Кратко изложение ще направя аз.

Значи, започна Горския и говори един час и нещо за селото, за съзнанието, за бягствата, за Рисен, за Ликоманов, дето идваше през ден и подмамваше хората, че и него подмамвал — няма да ида, каза за стотен път Горския, и решение на окръжния има, и Ликоманов ме натиска да поема заместник-председателството на комплекса, може и да ме накажат, ама аз селото няма да напусна, докато в него има един човек, докато баба Неделя е жива.

— Че тя баба Неделя никога няма да умре бе, Горски — прекъсна го Гунчев. — Всички ни е повивала, и всички ни ще изкъпе и изпрати.

— Гунчев, потърпи да свърша изложението — рече Горския, — после ще ти дам думата за изказване. Дали баба Неделя ще умре, или няма да умре, това сега не е точка, ама ей го Спас, вече има седем къщи и както е тръгнало, цялото село ще мине в негови ръце, а вие бягате. — Той се окашля, разбрал, че е прекалил, защото Генерала и Гунчев го слушаха търпеливо, поне засега нямаха никакво намерение да бягат. — Тъй си е думата де…

Той говореше неща, които всички знаеха много добре. За Рисен, за комплекса и интеграцията — и за хоризонталната, и за вертикалната, за сливането на кооперативната и държавната собственост, разясни, че това е вторият етап, държавната и кооперативната земя се сливат и пак се запазват, ама не е там работата. Работата е там, че в нашето село вече не останаха хора, че земята пустее, че миналата година останаха неприбрани и гроздето, и ябълките, и памукът, и царевицата, че и Улаха напусна селото и намали населението с цели шестнайсет души и един в проект, че Жепето и жена му Мицка се изселиха в Рисен, а спирката я съкратиха поради неизползваемост и т.н., и т.н. После се върна на къщите, напомни, че те бяха строени навремето с чужда валута, че земята е бедна и винаги си е била бедна, но какво да сторим, като къщите си стоят, и училището ей стои, и стопанският двор, само дето хора няма и там е въпросът, как да задържим тези, които са тука, да не избягат, и не само това — ами да върнем и други.

— То други няма да върнем — обади се пак Гунчев, — най-много Илариона да намине пак насам, ама тя къщата му е пак в ръцете на Спаса, че и горница му взе втория път, петдесе лева.

— И за виенската гарнитура още двайсе — допълни Генерала.

— Генерале, ти по-добре записвай — намръщи се Горския. — Като свърша изложението, тогаз ще имате думата.

Генерала и Гунчев кимнаха. Като записваше изложението на Горския, Генерала неусетно бе започнал да вплита в протокола свои мисли и откъси от онова, което пишеше на машина вкъщи толкова години. Не разбра, че вмъква и вплита, само се учуди, че толкова леко и бързо пише на ръка.

— Добре де, вика Горския, земята, ама какво е виновна земята, че е бедна, тя винаги си е била бедна, нашите бащи и деди неслучайно са ходили на гурбет в чужбина, а тука са оставали само старците, жените и децата. И семичката е слаба, и царевицата, каза Горския, ама няма кой да ги обере. И ябълките в кооперативната градина останаха неприбрани: окапаха и изгниха, и лейтенант Рогачев беше в моя полк — втори армейски артилерийски — и много го наказвах аз, и на ония маневри край Хасково пак го наказах, а той един такъв дребничък, с лунички по лицето, ха да се разплаче. Викам му аз — кой номер ботуши носиш, а той — трийсет и осми, другарю полковник! Слушай, викам му, ти знаеш какво е офицерска чест и съд на честта, затуй да не те виждам разплакан. А аз ще те наказвам и занапред, докато не стегнеш взвода и самият ти не се стегнеш, както подобава, чу ли? Тъй вярно, чух, вика, другарю полковник. Значи, каза Горския, ако всеки избяга, няма да останат хора, а Босьо вече не ме поздравява, ще се срещнем ний на Дачовия мост-люлейник и ще се разминем. Знам си аз как го измъчват думите, как го мъчи тая пуста безсловесност, ама не му казах нищо, нито му викнах да се върне. Значи, хората бягат, продължи Горския, а ние нищо не правим. За какво вдигнахме тия двайсет и два стълба с луминесцентно осветление — за да светят на хората, да не се препъват вечер. Защо направихме навсякъде тротоари? Толкоз тротоари няма и в Златаново. Защо? За да не ходят хората в калта, да стъпят на чисто. Хората с главна буква, нали за тях е всичко? Едно време Маркс е казал, че нищо човешко не му е чуждо, а селото, питам аз, не е ли човешко?

Тук Горския се наведе и надникна в очите на Генерала и Гунчев.

— Чуждо ли е — продължи той, — че ще го напускаме и ходим в Рисен, парцели да ни дадат, къщи нови да вдигаме и така нататък?

А реката като придойде, продължаваше да записва Генерала, и замъква всичко: и камъни, и стобори, и хора, и добитък, и виновна ли е реката, питам аз? Можем ли да се сърдим на природата, на земята, че не ражда повече. Нали и торове й слагаме, и с химия я тъпчем — това е, толкоз пуща.

 

— И човекът е тъй, значи — продължаваше Горския, — никой повече да не напуска селото. Малко сме, но ще удържим.

Генерала продължаваше да записва и Горския, свършил вече, го погледна учудено. Гунчев не забеляза, че Горския е млъкнал и че Генерала продължава да пише. Той си мислеше за баба Ана, леля му, как затвори очи, как я пренесоха и заровиха, как баба Неделя я изкъпа, премени и оплака, как на гробището имаше два коса, дето цвърчаха през цялото време, и изведнъж му се пристори, че е съвсем малък, с матерени гащи и една презрамка, че тича по нивището и сяда да извади кокошия трън от петата си. И залезът се изпречи пред него, слънцето, дето потъваше бавно към Балкана и селото, изведнъж притъмня и стана хладно, а козите вече се катереха по оградата на дяда Коля Пенчов, макар че беше турил бодлив тел да не ядат листата на младите черници.

— Генерале — тежко рече Горския. — Мога ли да знам какво записваш?

Генерала се сепна и дръпна молива от листа.

— О — възкликна изненадан той, — че аз съм изписал всичките листа.

— Какво записваш питам?

— Че да прочета пък — вдигна рамене Генерала.

— Нали слушахме досега — обади се Гунчев, — какво ще го четеш, че да го слушаме пак?

Мъчеше се той да остави козите, но те не го оставяха и го поведоха към Барагана. Спряха точно пред градината на Илия Авджиев. Защо пък спряха точно там? Гунчев се чудеше защо, градина, като градина, Илия отдавна го няма, майка му умря, ама как тъй ще е умряла бре? Чакай, нещо май съм сбъркал, и Илия е тука, как тъй ще го няма?

— Добре, няма какво да четеш — реши Горския. — И пести листата, Генерале, малко сме и трябва да правим икономии. Туй не ти е у вас при машината, там листа — бол. Разгеле, колко листа вече си изписал, откак се върна в село?

— Четири хиляди и нещо — отвърна Генерала.

— Илия е тука — рече Гунчев.

— Кой Илия? — запита Горския.

— Авджиев.

— Гунчев, я не се занасяй — измърмори Горския. — Илия отдавна се премести в града. И стига сме се разсейвали. Така, сега имате дума за изказване по точката — обсъждане на положението.

— Че то си е същото — рече Гунчев. Козите стояха на същото място и Илия Авджиев си беше там.

— Гунчев — сопна се Горския. — Искам да ти напомня, че си на партийно събрание. Ако ще се изказваш, изказвай се!

— Туй да го записвам ли? — запита Генерала.

— Не — отсече Горския, — ще записваш само изказванията, и то само вкратце. — Стана, донесе нови листа и ги остави пред Генерала. — Гунчев, хайде започвай.

— А бе аз да започна, Горски, ама не е там работата.

— А къде е работата?

— И аз туй питам, къде е, а ти!… Викаш, да останем, ами я поглеж колко сме. Знаеш много добре, ний с Йордана Бръснаря от работа не се боим. Ей сега да речеш, идете и извадете трактора в Кожушко, тръгваме да го изваждаме.

— Гунчев, никой не е рекъл, че се боите. Остави трактора в Кожушко и давай по същество.

— То по същество, викаш, Горски — поде Гунчев, а очите му не се откъсваха от козите. Сякаш се бяха вкаменили тия кози там, пред градината на Илия Авджиев. — Викам си, едно време и кози имахме, и овце, стока много, а сега — една птицеферма е останала, само Зорка да я гледа с две ръце. Викаш, Горски — Гунчев сведе милозливите си женски очи, — да останем, а не виждаш, че май вече никой не остана. Само Босьо и Спас, и баба Неделя, че и ний тримата… а, още Жегъла, Зорка и Недьо, и малкия Димитър…

Че то ще подивее тука туй дете бе, Горски!

— Ти за детето не бери грижа. Има си то родители.

Генерала записваше. Пак се увлече и вмъкна в изказването на Гунчев още много неща — за Зорка и Недьо, за малкия Димитър, как се беше родил в оная нощ, как се бяха събрали всички в двойния двор, станал единичен, и как Дачо каза, че жените на тая възраст имали отровна кръв, и жена му се сопна, а Жепето бе говорил за втори коловоз. Някой пък поменуваше, че сънувал как го кълве кукумявка, май че Дачо беше пак, че не било на хубаво, а баба Неделя най-после се показа на чардака и рече: „Хай честито ви хора, роди се момче!“ И как го кръстиха на името на дядо Димитър Столетника, да носи селото на гърба си и да живее сто и една година като дяда Димитра и него да носи на гърба си, и как, ако се беше родило момиче, щяха да го кръстят на името на селото.

— А бе не бери грижа — възрази Гунчев, — ама жал ми е за него бе, Горски.

— Гунчев, аз питах ли те, като гласувахме дневния ред, имаш ли предложения за други точки? Защо не предложи да обсъдим малкия Димитър?

— Стига с тез точки. Тя работата не е в точките.

— А къде е? Кажи, в туй и туй е работата — тъй и тъй да направим, че хората да не бягат — тогаз ще видим къде е работата. Мероприятия предложи.

— Нищо не мога да предложа. — Гунчев се сви, женските му милозливи очи сякаш угаснаха. На покривкатаостанаха двете му лопатести ръце с разперени пръсти. — И аз съм объркан, Горски. Тръгвам към Горната махала, а се намирам в Долната. Ей ни, сега уж съм тука, пък все едно че съм на Барагана, пред градината на Илия Авджиев. Ей ги козите!

— Какви кози? — сепна се Генерала.

— Гунчев — тропна по масата Горския.

— Сигурно вече съм откачил — кротко промълви Гунчев, — какви ще са тез кози?

— Гунчев — Горския се намръщи, — ти си партиен член и нямаш право да откачаш. Ние носим отговорност и трябва да бъдем винаги в първите редици.

— Горски — намеси се и Генерала. — Остави човека бе, ами сигурно се е объркал. Ти не си ли се обърквал?

Горския въздъхна тежко. Как да признае, че и той се е обърквал, най-много от всички, че вече не знае кое е ден и кое нощ, ама той най-малко имаше право да се обърква. Той погледна Маркс на портрета и го попита тихо: ти не си ли се обърквал, и Маркс му прошушна нещо, което той не можа да чуе или разбере добре, само си спомни, че е човек и че нищо човешко не му е чуждо, а пък за миналото, дето казваше Маркс, нали трябва да се разделяме с миналото си със смях. Тук Горския възропта, никак не му беше до смях и никак не искаше да се разделя с миналото, а Генерала чакаше да отвърне на въпроса му, за да го запише в протокола.

— Не съм, Генерале — отвърна Горския.

Знаеше, че не му вярват. Познаваха се от деца и дори нямаше нужда нещо да говорят, нито да пишат тия протоколи. Можеха просто да седнат вън пред черницата и да мълчат и тогава щяха много по-добре да знаят за какво са говорили. Мислеха все за едни и същи неща, от години говореха всеки ден за тях, и сега повтаряха точките на предишното и бъдещото събрание, всъщност единствената точка в живота на тяхната партийна организация, която се състоеше само от трима членове, но трима — това е сила.

— Горски — каза Генерала, — всички много добре знаем какво е положението. И да го обсъждаме, и да не го обсъждаме — положението е тежко. Дойде оня миг, когато всеки от нас трябва да реши въпроса за себе си. Ти каза, че оставаш. Оставам и аз.

Той млъкна, за да запише изказването си в протокола.

— Генерале — понечи да каже нещо Горския, но Генерала му направи знак да почака.

— Не съм свършил — добави той, — да си запиша изказването по-напред, че после ще го забравя. Та — той вдигна очи и молив от листа — там е работата.

— Къде е работата? — запита Гунчев.

— В това всеки да остане тук — рече твърдо Горския.

— Там е работата. Ти, Гунчев, ще останеш ли, каквото и да се случи?

Гунчев не отвърна. Видя засмените очи на Йордан Бръснаря, чу гласа му. Бяха си говорили двамата и днеска, и снощи — все за Рисен. Добре де, рече си той, аз от жени нямам нужда, ама Йордан е побеснял да се маха. В Рисен живот имало, жени имало, работа имало. А като се махне Йордан, какво ще правя аз тука сам-самичък, трябва да млъкна като Босьо и да чакам да дойде някаква си птичка и да ми изпее някаква си думичка, а пък аз нужда от думи нямам. От друго имам нужда — от хора ли, от работа ли, не знам. Дето вика Жегъла — хем съм тука, хем ме няма, че и аз тъй. А Йордан ще се махне, знам го аз, и аз ще тръгна подире му, и всички си го знаят от по-добре най-добре. Че как да лъжа бе, хора, как сега да река на̀преко сърце и душа — оставам!

— Какво може да се случи бе, Горски?

— Всичко.

Гунчев не разбираше от всичко. Всичкото май беше в туй, дето хората избягаха, и тия ще избягат. Само Спас щеше да остане да обзавежда къщи, и Горския, че и Генерала… Тук Гунчев потръпна, за пръв път, обхванат от мисълта, че всъщност Горския е побъркан. Вдигна глава и се взря в дивите му фанатични очи. Побъркан е, повтори си той, само че не е от тия, дето си приказват сами и мислят, че са не знам кои си, и не знам що си, или дето се напикават като деца, ами от другите, онез, най-страшните, дето всичко искат да обърнат с краката нагоре, света дето искат да обърнат. Спомни си Гунчев как го приемаха в партията, как Горския говори за Карл Маркс и за капитала, за равенството и бъдещето, а Гунчев си мислеше само за земята. Като го попитаха накрая какво представлява комунизмът, той отвърна, без да се колебае:

— Ами че — работа!

— Е, Гунчев — обади се пак Генерала. — Казвай, ще оставаш ли, че да го запиша.

Гунчев се взря и в него, в дълбоките му гълъбови очи, дето всичко можеха да утаят, в ръката му, която чакаше с наново подострения молив, като ятаган над наведен врат, и отново потръпна от ужас. И Генерала беше побъркан, и Спас, и Босьо, и баба Неделя — всички бяха побъркани в туй село и можеха да останат, а Йордан щеше да се махне, и Жегъла, и Зорка и Недьо с малкия Димитър — те трябваше да идат при хората, при своите в Рисен, да намерят другата земя, другата работа и другото всичко. Той затвори очи, разбрал, че сега се прощава с изминалия си живот, с Барагана и Дъбравата, с Кожушко и Васьовото, с Урушкия стубел и Лъките, с всичките пренесени тук камъни и чували, с всичките вързани кръстци, с мотиката и лопатата, с леля си Ана, с целия свят. Стори му се, че вече е умрял, покрит с цветя, и над гроба му са се навели Горския и Генерала и питат ли, питат, а той не може да им отвърне. — Не мога — промълви Гунчев и сълзите закапаха от живите му очи.