Васил Попов
Корените (38)

(Хроника на едно село)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 6 гласа)
Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Безсловесност

Отдавна беше минало времето, когато Босьо бе проговорил и искаше да намери оная дума, дето казва всичко. След петдесет години мълчание за няколко месеца сама той изприказва всички думи, които бе чул дотогава, разпитва хората за това и онова и накрая млъкна. Никой не вярваше, че един ден птичката беше кацнала на тополата и му беше изпяла всичко, а това беше самата истина. Но хората не вярват на истината. Разправяй им лъжи, колкото си щеш, веднага вярват. „Истината вяра не хваща, бе казал едно време дядо Димитър Столетника, тъй както дюлята не хваща, ако й присадиш ябълка!“

Като избягаха хората по градовете, по строежите и в Рисен и в село останаха само няколко души, Босьо им обърна гръб. И на селото обърна гръб, макар че където и както да застанеше, винаги беше с лице към него — и деня, и нощя. Селото надзърташе и в сънищата му, уж не е село, нищо не се различава, нито къщи, нито дувари, а Босьо си знае, че е то — ей го Барагана, ей го Парцаля, ей го дерето — и ако другите мостове, на брой шест, не се виждаха, най-много се вижда Дачовият мост-люлейник, дето е най-жив от всички и изтръпва от човешките стъпки, изтръпва бе! Срещнаха се точно по средата на моста Босьо и Генерала, такива приятели бяха по-рано, пък сега ха да се разминат, сякаш се виждаха за първи път. Босьо, ще рече Генерала, очите му светли и уморени, под тях черни кръгове от писането, ние може да мълчим, ама сме си приятели, нали? Да, ще кимне Босьо, ама кимането не е дума, и да — то не е истинско да, както и селото не е истинско село, ако в него не живеят хора.

Как да обърнеш гръб на Генерала? Босьо си мислеше, че тия срещи май стават нощем и са сънища, а нощем му се струваше, че си е чист ден, още повече че напоследък Горския палеше двайсет и двата стълба с луминесцентното осветление. Е, как тогава да застанеш с гръб към селото?

Два дена вече кръжи тоя щъркел, и женската кръжи. Обиколи нейде към Горната махала, пак се върне и пак заобикаля край моя комин. Кога щъркел не е почевал да свие гнездо на него? Никога. Къщата ниска, коминът — лепени хлезги — а бе тоя щъркел май съм го виждал тъдява! Не е ли дядовият Димитров? Оня, черковният, той кръста си знае — навремето клисарят го гони, ама не можа да го прогони я умря, и селото се беше разделило на две, едните бяха за клисаря, а другите за щъркела, и щяха да се избият, а тоя е друг, ама кой ще е? Най-накрая кацна, поопипа с крака плочата, пък аз ха да го заговоря, да забравя безсловесността, видях, че плочата му хареса. А той поглежда, опипва ме и мене с очи, дали ще му харесам.

Как няма да му харесам, като щъркелът обича комин за гнездо там, дето лятно време не дими много, ама и да дими, то е от сухи дърва и плява, и плочата топли, и хора има под него, а сега хората, къде са хората, че тръгнал да подбира толкоз? И женската кацна, по-нисичка, по-нежна, клюнът й само подскача, нещо гълчи ли го, гали ли се — мож ли я разбра, женска работа. Че като полетяха към реката: съчки, кал, съчки, кал, за нищо време гнездото готово. Не минаха няколко дена, гледам нов щъркел нещо обикаля, ясно — коминът зает, гледай си, значи, работата. И нашият, изглежда, му каза, гледай си, значи, работата, ама оня пак обикаля, че се поскараха нещо, посдърпаха се, ама инат тоя, вторият щъркел, не съм знаел аз, че инатът и по щъркелите го има. Сега да се хвана, да изградя и втори комин за него, добре де, хлезга в дерето колкото щеш, кал колкото щеш, за един ден ще го вдигна, ами като нямам второ огнище? Добре де, ами ако подир туй дойде и трети щъркел, ама работа, знаеш!

Босьо измете пред къщи, няколко пъти си чука главата пред ниската стряха. Щъркелът обикаля, а лястовичките вече налитат. Освен Босьовата лястовичка, Иваничка, дето си идеше с мъжа всяка пролет и си правеше гнездото точно над вратата между двете греди, дойдоха още шест — всяка с мъжа си — и си заеха местата покрай гредите на стряхата, като че ли някой ги беше разпределил вътре в една седмица. Като измете пред къщи, Босьо вдигна глава и пак я чукна в стряхата и се замисли, че когато бе започнал да мете, нямаше още гнезда и той беше мел вътре в една седмица като насън. То в съня една седмица трае колкото да кажеш: „Брей!“ Обърках се, рече си той, Към себе си никак не можеше да бъде безсловесен, че кога съм спал, като съм мел през всичкото това време. Погледна часовника с жълтата вратичка, беше му го оставил на тръгване Американеца за спомен, навиваше го по навик, преди да си легне. Часовникът беше с два жълти ключа, дето се закачаха отвътре на вратичката, единият за голямата пружина, а другият — за музиката. Босьо навиваше по навик и двете, защото сутрин обичаше да слуша музиката — „Тирани, чудо ще направим“, — измайсторена с медени звънчета.

Петелът с портокалената перушина много се дразнеше от тая музика и все поглеждаше към часовника през отворената врата. Много му се искаше да го изкълве. И петте бели кокошки се заслушаха — петелът ги ревнуваше от всичко, — а сега и лястовичките започнаха да се заслушват в „Тирани, чудо ще направим“. Дали защото тъй бе тръгнало вече, не знам, ама отнейде долетяха и гълъби, кой ги беше подмамил, нали и те са безсловесни, ама знаеш ли? И гълъбите взеха, че останаха, и Босьо им скова гълъбарник от едно сапунено сандъче и го окачи на тополата. А там, на тополата, да не приказваме, вече имаше две червеноперки, една сипка, да не броим врабчетата — те врабчетата дом нямат и са като циганите — ама надушат ли ядене или сеир, там са.

И това стана вътре в тая седмица, а Босьо си мислеше, че на всичко вече е обърнал гръб. Че как да обърнеш гръб на птичките?

Ей го Спас занича. Обърнал гръб, Босьо кове нещо, а около него излитат и долитат лястовички, гълъби прехвръкват и гугукат под стряхата, около краката му подскачат врабчета, червеноперки и пепелявки чъркат по клоните на черницата, прехвръкват от място на място, а в дъното на двора, при струпаните изсъхнали липи, петелът с портокалената перушина гълчи петте бели кокошки. Над всички отгоре щъркелите от комина тракат с клюнове.

— Босьо! — извика Спас. — Босьо бе!

Босьо вдигна глава, чукна я в ниската стряха, излезе, подвил гръб, и се изправи. Спас беше наметнат със зеленото палто, а на краката му черен брич и червени корави ботуши.

— Какво има, Спасе? — щеше да каже Босьо, ако не беше безсловесен.

— Нищо — рече Спас. — Нали сме комшии, рекох да намина, да надникна — жив ли си.

— Жив съм — щеше да му отвърне Босьо, — нали виждаш!

— А бе виждам, ама какви са тия птици около тебе? То в село хора не останаха, а ти птици си хванал да развъждаш.

— Те сами се развъждат, Спасе — щеше да му каже Босьо, ако не беше безсловесен. — Музиката ли харесаха, не знам, ама и на тях без хора им е чоглаво, съклет ги хваща. По-рано само лястовичката Иваничка идеше с мъжа си, а сега имам още цели шест чифта.

— При мене не идат — рече Спас, — сигур се плашат от телевизора или от радиото. Ха, щях да забравя, тая сутрин пак са излетели трима в космоса.

— Да летят — щеше да рече Босьо, — аз нито телевизия гледам, нито слушам радио.

— Пак са излетели тая сутрин — повтори Спас. — В космоса са излетели.

Босьо мълчеше. Спас поклати глава и си тръгна, зеленото палто го отнесе и ботушите, червените, го отнесоха. Да излитат бе, Спасе, каза си Босьо след него, защо да не излитат в космоса, нали трябва да видят какво има в него. Ей на, и аз уж съм тука, при тия птички, пък очите ми и те излитат. Снощи си лягам, ха да заспя, а очите ми ги няма, тръгнали за някъде, летят. Чудя се аз, уж очи човешки, а летят, сякаш крила са им поникнали. И в Рисен ходиха, дето нашите нови къщи дигат, и големите блокове видяха, дето били по петнайсе хиляди декара единия, блоковете са си блокове, лъжа няма, и къщите са си къщи. И в града отлетяха, дето синове и внуци имам, пък не се сещат много за мене, че съм мълчал. Добре де, мълчал съм, ама като се сетят, и пишат — тъй и тъй, тате, прати оня бут от прасето и ако имаш някоя кокошчица, прати, че тия, бойлеровите, не ги бива, а малкият е нещо анемичен, докторите казаха, че трябвало да яде силна храна и естествена при туй. Та ходиха, Спасе, очите ми на синове и на внуци да се нагледат и като се нагледаха и наситиха, се върнаха пак. Лежа си аз, лежа, а те разправят, могат ли очите човешки да се нагледат? Какво ли не са видели. В Рисен Стояна Иванов го погребали за втори път след двайсе години, а баба Черна ходела всеки ден на новия гроб и само с него говорела. Я ми кажи ти, Спасе, може ли с мъртвия да се говори като с жив и какво прави баба Неделя на нашето гробище всяка заран, кажи ми, ти и от телевизия отбираш, и от космос, и от космонавти, кажи, като слънцето още не се е показало, а тя вече с мъртвите хортува? Като не ме хваща сън, и аз ще ида, ще се притуля зад кипарисите, ще я заслушам, а косите ми се изправят нагоре, ама подир туй свикнах и вече не се изправяха нагоре — а тя хортува, хортува, разправя на умрелите кое как е в село, за Рисен им разказва, за тебе, за Горския, за оная джипка, дето Ликоманов идва през ден, през два Горския да кандърдисва за заместник, за Генерала и за какво ли не. Добре де, аз съм безсловесен и съм жив и ти дойде да ме видиш жив ли съм, а мъртвите са си мъртви, значи и те са си безсловесни, защо тогаз баба Неделя им разправя всичко? Те ушите на мъртвите вече уши не са, ама отде да знаеш, може и да чуват. Знае ли някой, че да разправи! Значи приказва си баба Неделя, а те я слушат.

Добре де, тогаз можеш ли разбра кой слуша и кой не, нали едно време, като проговорих и ви обикалях всичките за оная работа да питам, дето птичката ми я изпя на един дъх и всичко ми разказа за целия живот и за целия свят, а вие ми се смеехте и за улав ме смятахте, и пръсти въртяхте ей тъй след мене, тогаз защо и ти си приказваш сам, нали те слушам вечер, като мина покрай вас. Седнал си ти на виенския стол, дето на два пъти го купува с цялата гарнитура от Илариона, пушиш си турско цигаре, само чалма на главата ти липсва, и хортуваш. С кого хортуваш бе, Спасе, като си словесен? С телевизията или радиото, или с онез тримата космонавти, дето пак са излетели, или хортуваш с баща си, дето ти беше завещал само оня, острия нож? Като те затваряха, и двата пъти ти го кри в пезула на оградата, и старата шапка на баща си кри, оная, мазната, дето е само мас и прах, ама за тебе има цена и затуй сега си я окачил на стената като портрет. Нали и часовникът е вещ мъртва, пък навиеш ли го, и той „Тирани, чудо ще направим“ запява, значи и часовникът не е съвсем безсловесен, и той иска някому нещо да каже, да се изприкаже и попее, докато му се извие пружината, че и на него не му се седи сам-саменичък, само да цъка и да показва колко е часът?

Колко било часът? Като че ли е много важно колко е часът? Ами я да те питам аз, Спасе, да ми кажеш — оня ден часовникът показваше пет и двайсе, а пък аз съм посред нощ на война. Немците бумкат, котата трепери. Добре де, аз съм на война, значи, а очите ми, хвърковатите, не са при мене, ами тука долетели. И очите тогаз мислеха за земята, напечена оная ми ти земя, ще се разпукне, а аз съм си запушил ушите от артилерията, каската ме похлупила — уж съм там, в Унгарията, а очите ми обхождат нивата на Кожушко, стриват като пръсти бучка пръст — миришат я бе, земята кипнала!

Петелът с портокалената перушина изпя първи петли и Босьо се надигна. Значи не мога да мълча, рече си той, като търкаше очи и се чудеше кога са долетели и са се върнали при него. Уж съм спал, пък думите си текат, приказват със Спаса, като че ли е много важно колко е часът и дали Спас е буден и дали е тука. Вчера мълчах, както винаги, а той си говореше сам и сам си отговаряше вместо мене, а сега аз говоря с него и от негово име сам си отговарям. Че каква ще е тя тогаз, безсловесността, щом и насън, и наяве търся човека и си говоря сам? По-рано селото беше пълно с хора и гад — да мълчиш, лесно, а сега за какво да мълча, като думите ме мъчат повече и хич не ме питат словесен ли съм, или безсловесен.

Ботьо стана, пристъпи навън, като настъпваше в тъмното връзките на долните си гащи. Горе на комина пръхна крило, щъркелът не спеше. Петелът с портокаловата перушина изхърхори откъм липите, да се обади, че е там, а нощта беше синкавобяла. Горския пак беше запалил стълбовете на луминесцентното осветление. Босьо се облече и обу, плисна малко вода на очите си, да ги поосвежи, след като се бяха върнали отново при него след дългия нощен полет. Наостри Босьо сетива, ноздрите му поеха синкаво-бялата нощ — не миришеше на тор, на животни, на вечерен къщен дим. Миришеше на луминесцентно осветление и стълбове, на тротоари миришеше и на самота. Едва тая нощ усети Босьо самотата с всичките си сетива и с ноздрите си, и с ушите си я чу, че и самотата си имаше едни големи барабани и си ги биеше като барабаните на 16-а Плевенска дивизия, и фанфари си имаше самотата и си ги надуваше тъй, че чак ушите ти запищяваха.

На кого тогава да обърне гръб?

Босьо остави птичия свят да спи и будува в къщата си и излезе, разбрал, че птиците бяха дошли чак от Африка, за да го намерят, а той не можеше да намери своята единствена птичка. Тя му беше обърнала гръб още тогава и вече никога нямаше да се върне. Никога! Повтори си той наум и наяве тая дума, която никога не беше вярвал и разбирал.

Никога?

Босьо тръгна по тротоарите, дето Горския бе поискал да направят, за да не газели хората в калта. Те бяха сухи и чисти, вятърът бе смел и последната прашинка от тях. Светлината на луминесцентните тела се пръскаше в нощта, и изваждаше от нея синкавобели пусти плевници и прашни къщи, запуснати асми и обрасли в трева пътеки. Тежки и неми, синкавобели изникваха залостените вратници и заключените порти. На плевника на Йордана Бръснаря още висяха откъм пътя двете жеглести ритли, отдавна забравили какво е това снопи и вършитба. По-надолу се появи будката за разлепване на афиши, все още съвсем нова и бяла — тъй и щеше да си остане само с разлепения афиш за „Океан“ от Щейн, а зад нея като нарисуван изскочи над дерето Дачовият мост-люлейник.

Дачовата котка му пресече пътя и се шмугна под вратника, да провери дали не са се върнали стопаните. Ами! Прозорците бяха тъмни, без пердета, само с нявгашните решетки, отдавна небоядисвани и хванали ръжда. Баба Неделя пак беше седнала върху сандъка на сайванта с подвити като на котка крака. За миг сред синкавобялата светлина Босьо зърна огненозеленото сияние на очите й. Кога спеше тая баба Неделя, или за нея тоя дълъг живот беше един безкраен сън и нищо повече, или самата тя си беше един чист сън?

Какъв сън ще съм аз бе, Босьо, щеше да се обади баба Неделя, ако го беше чула и ако той беше проговорил, че кой те е повивал бре, кой изкъпа майка ти, баща ти, брат ти, дето умря от туберкулоза, не оня, другия, дето беше готвач по параходите, кой ги изкъпа и изпрати, а? Но тя не го беше чула и не беше казала нищо и Босьо продължи като насън покрай къщата на Горския. Видя, че прозорецът му свети, и се сети, че пак е отворил да чете по никое време „Държавата и революцията“, дето я беше чел най-малко хиляда пъти.

Като спря пред бабината Минина къща, дадена за ползване на Улаха и домочадието му с всичките стаи, а те спяха в една, да им било по-топло и уютно и да си били заедно шестнайсет души с последното улахинче и едно в проект, Босьо спря и се замисли. Защо Улаха бе заминал с Улахинката и домочадието си? Къща му дадоха, помощ от стопанството получаваше, работа имаше? Те, циганите, наистина са като врабчетата, само че врабчетата никой не ги е признавал за малцинство и нито работа им е давал, нито къщи, нито надбавки за децата, нито имат представител в Народното събрание, а Улаха от какво можеше да се оплаче? Един ден и той се бе вдигнал заедно с кранлето, с родовия шатър и с домочадието. Горския го заплаши, обвини го в неблагодарност и Улаха се разплака, понечи да му целува ръка: не мога, вика, бай Горски, като няма хора, сватби като няма, и децата ще подивеят.

Най-после Босьо стигна до къщата на Генерала. И без да види светлината, знаеше, че не спи. Отдалече чу потракването на пишещата машина и се запита: ако знаеше да пише и имаше пишеща машина, дали нямаше и той като Генерала вече да е надхвърлил едно четири хиляди листа, че и повече. Седна Босьо на пейката отпред, прибра колене и тури ръце върху тях, а над главата му машината дълбаеше ли, дълбаеше безсловесността, къртеше думи и ги ковеше по листовете. Добре де, не се ли свършиха тез пусти думи, няма ли най-подир Генерала да стане, да въздъхне и да рече:

— Свърших. Край!

Машината млъкна, но Босьо знаеше много добре, че Генерала не е казал: „Свърших. Край!“, нито някога щеше да го каже, ами просто малко му се е схванал гърбът и иска да се поразкърши и да въздъхне няколко пъти. Чу въздишката му и я поде — в синкавобялата лумннесцентна нощ отекнаха две човешки въздишки. Пристъпи Босьо, отвори вратата, сега не бяха на Дачовия мост-люлейник, че да се разминат. А защо идвам, се запита той, като изкачваше дървените стъпала и ги чуваше как изскърцват, и вече знаеше защо отива при стария си приятел не с гръб, а с лице.

— Влез, Босьо — рече Генерала, без да се учуди.

Покани го да седне и той седна на миндера до пирамидата с пушките, покрити с брезент, и до голямата гилза, спомен от Втори армейски артилерийски полк. Наметнат с военната куртка без пагони, с бяла риза без яка, побелял и с дълбоки сенки под светлите питащи очи, Генерала се усмихна. Очите му поовлажняха и станаха още по-светли.

— Как са птиците, Босьо? — запита Генерала.

Босьо кимна, че са много добре и че птиците са си птици, те са си заедно и винаги могат да прелетят и намерят човешки покрив и човешки комин, за да си свият гнездо. Кимна и за сивоперките, и за червеноперките, и за сипките, и за врабчетата, които са като циганите, и за гълъбите, и за щъркелите, и за гривеците, пристигнали оня ден, и за петела с портокалената перушина и петте бели кокошки, и за часовника. Като че ли е важно колко е часът, кимна Босьо, когато хора няма, а песента „Тирани, чудо ще направим“ трябва птиците да я слушат и да я наизустяват.

Генерала разбра всичко, усмивката му угасна.

— Ех, Босьо — въздъхна той и поде с мек, отдавна забравил генералските нотки глас, — няма никога да забравя оная наша среща в лозята, когато се намерихме на пътеката. Ти носеше големия бъкел да го напълниш с вода, а аз седях на камъка и гледах заспалите под ореха жени. Помниш ли?

Босьо кимна.

— Всеки ден си мисля за тебе — продължи Генерала — и все те включвам в това, което пиша. Уж си обърнат с гръб към мене, пък все виждам лицето ти, и целия те виждам, и всичките думи, дето ги таиш, чувам, и все пиша за тебе, и все не мога да свърша, да кажа нещо особено. Тъкмо сега написах пак за тебе. Искаш ли да ти го прочета?

Босьо кимна пак.

Генерала взе няколко листа от купчината и като си тури очилата, зачете:

„Тогава го наказах с три дена арест — Генерала повдигна очи и поясни, — туй е за лейтенант Рогачев, дето го наказах тогава, а сега идва за тебе — и не ми говори той, както някога, когато млъкна отново, след като разбра, че не може да намери оная дума, дето казвала всичко, и аз го попитах коя е тая дума, а Босьо каза, че не знае. Много ми се ще да попитам някой ден баба Неделя дали тя не знае тая дума, ама нищо няма да излезе от тая работа, защото баба Неделя не се занимава с думи, а с раждане и смърт. Може би затуй и Босьо, след като разпитваше всички, нея не посмя да я запита. Какво да му кажа — гледам го, че се мъчи, и се разминахме ние с него на Дачовия мост — уж приятели, пък сме някак си с гръб един към друг, а нали и двамата търсим — той едничката дума с мълчание, а аз едничкото мълчание с думи. Че си мисля аз, че словото си е мълчание, както и мълчанието си е слово, и много ми се иска да ида при Босьо, да го откъсна за малко от птиците и да му кажа тия неща, но знам, че ще го объркам, защото никога не мога да разделя сегашното от миналото и миналото от бъдещето и описвам хем действителни случки от моя живот и разсъждения, хем други, дето никога не са били и може би няма никога да бъдат.

Може би затуй понякога ми се струва, че има нещо неясно в нашия живот и в самото му естество — някой път денят ми прилича на нощ, а нощта на ден, а друг път ми иде наум дали не сънувам това, дето е наяве, а явето какво е тогаз? И макар да си имаме часовници и календари — числа, денонощия, дни, месеци и години, — времето не се мери с тях и мигар не е просто един миг, а може да е и цяла вечност, както тогава, когато жените спяха под ореха и аз гледах и ми се искаше никога да не се събудят, нито аз да помръдна от камъка, нито Босьо да си тръгне с празния бъкел. И не е въпросът за ония светлинни години, дето в космоса там се изравнявали — там за времето и пространството или за онова обратно време, а какво ще е туй обратно време? Като че ли времето не си е обратно винаги щом се обърнеш назад или напред? Ами че аз чукнах седемдесет и третата, а още съм си онова малко момче, дето яде бой за едни матерени гащи, като ми ги купиха и аз ги съдрах на сливата. Ами че кога е свършвала и може ли да свърши оная битка с жандармерията на полковник Манчев на Дяволския зъбер, дето имахме само седем пушки и деветдесет и три патрона. И като че ли хората, дето избягаха от село, не са си тук, всеки в къщата и в двора си — ей, виждам ги как минават, как се връщат от къра, и по къра ги виждам, като изляза да се поразходя малко и си проясня главата, и Босьо — и него виждам винаги. И да не говоря за него, той си е тук и винаги ще си остане тук…“

— Генерале — обади се с действителния си глас Босьо.

— А! — сепна се Генерала. — Ти пак ли проговори?

Босьо се изчерви, сведе очи към големите си ръце, не можа да си намери коленете, да ги положи върху тях.

— Не съм — измънка той, — не съм и все едно че не съм проговарял, ама искам да ти кажа нещо, Генерале.

— Кажи, Босьо.

— Знаеш ли. — Босьо не вдигаше глава, сякаш бе извършил нещо срамно и не смееше да погледне приятеля си в очите. — Знаеш ли, Генерале, като имаше хора, можех да мълча и да бъда безсловесен, а сега не мога.

— Че проговори отново. Тогава защо мълчиш?

— Не мога, Генерале, защо само да хабя думите?

— Е, тогава какво мислиш да правиш?

Босьо вдигна глава, видя пирамидата с пушките, покрити с брезент, гилзата от Втори армейски артилерийски полк, снимките по стените, военните трофеи, купчините от изписаните и неизписаните листа от двете страни на масата, видя долапа, дето Генерала държеше всичките си униформи, затворническите дрехи, партизанското яке и вкоравените обувки.

— Ще ида в Рисен, Генерале — отрони той. — Може да съм безсловесен, може да мълча, ама да съм сред хората. Виках си, ще обърна гръб на всички: и на Спаса, и на Горския, и на баба Неделя, и на тебе, и на селото, пък…

— Значи ще бягаш! — извика Генерала и в гласа му, забравен от дълги години, пак отекнаха генералските нотки.

Босьо не каза нито дума повече.

На сутринта Генерала влезе в Босьови и не го намери. Вратата беше отворена. Стаичката беше постлана с черга, възглавниците бели, натъпкани със слама до спукване. До Иконата бяха закачени калпакът от астраганена кожа и бастунът с извита нагоре остра като шип дръжка на Босьовия брат, дето бил готвач по параходите. Над главата на Генерала се разхвърчаха лястовички. Цвърчаха и излитаха навън или се връщаха под стряхата. По дворчето са разхождаше важно петелът с портокалената перушина и зад него, — изкривили любопитно шии, заничаха петте бели кокошки.

Долетя гривек. На тополата църкаха сивоперки. Щъркелът чистеше крилото си на комина и потракваше с клюн. Разбра Генерала, че Босьо е заминал и е оставил къщата си на птиците. За малко не се спъна в трикракото столче, оставено насред стаичката. От удара ли, от навитата ли пружина той запя бавната и тържествена мелодия на „Тирани, чудо ще направим“. Босьо беше понечил да го вземе или го беше забравил, или нарочно го беше оставил там, на трикракото столче. Генерала въздъхна и се заслуша в мелодията на песента, без да погледне колко е часът. Като че ли беше много важно колко е часът!