Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (22)

Двадесета глава
Намерен

А сега ще разкажа за най-необикновеното нещо от цялата тази изключителна история, което доказва какви чудновати неща могат да се случват понякога.

Вървях спокойно по брега на един поток, започващ от оазиса и забързал в далечината, докато биваше, жадно погълнат от пясъците на пустинята. Намирах се на малко разстояние пред другите двама, когато внезапно спрях и взех да трия очите си от почуда. Разположена сред най-чаровно място, на двадесетина ярда пред мен се издигаше приветлива колиба, построена малко или много на принципа на кафърските колиби — от трева и ракитови пръти, само че с напълно нормална врата вместо дупка.

— От къде на къде има колиба тук? — помислих си.

В този миг вратата се отвори и оттам изскочи един бял човек, облечен в кожи и с необикновено дълга черна брада. Помислих, че съм слънчасал. Това беше невъзможно. Нямаше кой да дойде до това място, пито пък да се засели тук. Гледах го с изненада. Същото правеше и непознатият човек. Точно в този момент сър Хенри и Гуд се приближиха.

— Погледнете, приятели — казах, — това бял човек ли е или аз съм полудял?

Сър Хенри и Гуд погледнаха, накъдето им сочех. Тогава неочаквано белият човек нададе силен вик и бързо закуца към нас. Когато приближи, той получи някакъв припадък.

С внезапен скок сър Хенри се озова над него.

— Велики Боже! — извика той. — Та това е брат ми Джордж!

Привлечен от шума, от колибата се подаде друг човек, облечен също в кожи, но с пушка в ръка и затича към нас. Като ме видя, той също нададе вик.

— Макумазан! — извика той. — Не ме ли познаваш, баас? Аз съм Джим, ловецът. Аз загубих бележката, дето ми даде да я предам на господаря си. Ние сме тук почти цели две години.

Човекът се хвърли в краката ми и започна да се търкаля и плаче от радост.

— Ах, ти, негоднико — извиках. — Заслужаваш жив да те одерат!

Междувременно човекът с черната брада се посъвзе. Той се изправи и двамата със сър Хенри сърдечно си стиснаха ръцете. От вълнение не можеха да говорят. За каквото и да се бяха карали в миналото (подозирах, че имаше замесена жена, въпреки че никога не попитах), сега всичко изглеждаше забравено.

— Мой мили, стари братко — продума най-после сър Хенри. — Мислех, че си умрял. Ходих чак до Соломоновата планина да те търся, а те намирам сред пустинята като някой стар лешояд.

— Приблизително преди две години аз също се опитах да отида до Соломоновата планина — отговори Джордж с неуверения глас на човек, имал малко случаи да използува езика си напоследък, — Но когато стигнах дотук, един камък падна върху крака ми и го счупи. Затова не можах нито да отида напред, нито да се върна назад.

Приближих се към тях.

— Как сте, мистър Невил — попитах аз. — Помните ли ме?

— Не е ли това Куотърмейн? А, ето също и Гуд. Почакайте малко, приятели, пак ми се завива свят. Всичко е така необикновено, особено когато човек е престанал да се надява… Всичко е така хубаво…

Тази вечер около лагерния огън Джордж Къртис ни разправи своите приключения. Те бяха почти толкова, колкото нашите. Накратко състояха се в следното. Преди около две години той тръгнал от краала на Ситанда с намерение да достигне планината. За бележката, която бях изпратил по Джим, той научи едва сега, защото Джим я беше загубил. Но като действувал съобразно сведенията, които получил от туземците, той не се отправил към Гръдта на Савската царица, а към стълбовидната пътека на планината, по която ние слязохме. Този път беше много по-добър от онзи, начертан върху плана на стария дон да Силвестра. Той и Джим претърпели големи лишения в пустинята, но най-сетне спипали оазиса, където ужасното нещастие сполетяло Джордж Къртис. В деня на пристигането им Джордж седнал да си почине край потока. На брега, непосредствено зад него, Джим се опитвал да извади меда от едно гнездо на пчели без жила, каквито често се срещат в пустинята. В старанието си той несъзнателно бутнал един голям камък, който паднал върху десния крак на Джордж Къртис и страхотно го смачкал. От този ден Джордж така окуцял, че било невъзможно нито да продължи напред, нито да се върне назад. Предпочел спокойно да дочака смъртта си в оазиса, отколкото да загине в пустинята.

По отношение на храната не се чувствували зле. Имали и добър запас от муниции. Нощно време оазисът често бил посещаван от големи стада дивеч, които идвали тук, подгонени от жаждата. Двамата използували пушките си или ловели животните в ями. Месото използували за храна, а кожите за облекло, след като дрехите им се износили.

— И така — завърши той, — ние живяхме почти цели две години като втори Робинзон Крузо и неговия Петкан. Надявахме се, че някои туземци ще минат оттук и ще ни помогнат да си отидем. Но такива не дойдоха. Миналата нощ решихме аз да остана, а Джим да се опита да стигне до краала на Ситанда и да потърси помощ. Той щеше да тръгне утре, но аз не се надявах да го видя някога отново. А сега от всички хора по земята, вие, именно вие, за които предполагах, че отдавна сте ме забравили и спокойно си живеете в старата Англия, се озовахте случайно тук и ме намерихте, където най-малко очаквахте. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи, и най-милостивото, разбира се.

После сър Хенри му разказа най-главното от нашите приключения. Така останахме да седим до късно през нощта край огъня.

— Боже мой! — възкликна Джордж Къртис, когато му показах някои от диамантите — Добре поне, че освен моята безценна личност сте получили и нещо друго в замяна на преживяните страдания.

Сър Хенри се засмя:

— Те принадлежат на Куотърмейн и на Гуд. Това беше част от уговорката: те да си поделят всичките богатства, ако намерим такива.

Тази забележка ме накара да се замисля. След като разговарях с Гуд, казах на сър Хенри, че единодушното ни желание е той да вземе едната трета от диамантите. Ако той откаже, тогава неговата част ще предадем на брат му, който беше изстрадал много повече от нас в опита си да се добере до тях.

Най-после успяхме да получим съгласието му за това разпределение, но Джордж Къртис узна за него много по-късно.

И сега на това място смятам, че се налага да привърша моя разказ. Пътуването ни назад през пустинята към краала на Ситанда беше много трудно. Непрестанно, трябваше да подкрепяме Джордж Къртис, чийто десен крак беше в много лошо състояние. Да описвам подробностите ще бъде само повторение на преживяното през първото ни пресичане на пясъчната пустош.

В Ситанда намерихме пушките си и другите оставени от нас неща и добро състояние, въпреки че старият туземец беше много разочарован, като ни видя живи и здрави. Шест месеца по-късно ние се озовахме в моя малък дом в Берея, близо до Дърбан, където понастоящем пиша и тази история. Тук се сбогувах с тези, които ме бяха придружили през най-необикновеното пътешествие в целия ми живот.

Тъкмо написах последната дума, когато забелязах, че по алеята с портокаловите дървета се задава един кафър, втъкнал в една разцепена пръчка писмо от пощата.

Писмото беше от сър Хенри. Предавам съдържанието му изцяло, защото то ясно говори само за себе си:

Брейли хол, Йоркшир

Драги Куотърмейн,

 

Преди известно време ти изпратих няколко реда, аз да ти кажа, че ние тримата, Джордж, Гуд и аз, достигнахме Англия благополучно. Слязохме от парахода в Саутхамптън и оттам — в града. Трябваше да видиш какво конте стана Гуд още на другия ден. Гладко избръснат, с нов монокъл, костюмът му прилепнал по тялото и т.н., и т.н. Отидохме заедно в парка, където срещнах някои познати и веднага им разказах за неговите „красиви бели крака“.

Той побесня, още повече че историята се появи в едно модно списание.

Но да говоря по същество. Гуд и аз отнесохме диамантите за оценка на Стрийтър, както се бяхме уговорили. Просто се страхувам да ти съобщя оценката им. Това е нещо огромно. Те казват, разбира се, че малко яли много оценката е приблизителна, защото не им е известно да са били пускани на пазара подобни камъни в такива количества. Стана ясно, че с изключение на един-два от най-големите, всичките са забележително прозрачни и са равностойни на най-хубавите бразилски диаманти. Попитах ги дали биха искали да ги купят, но те отговориха, че това е извън възможностите им. Препоръчаха ни да ги продаваме постепенно, защото се страхуват, че ще наводним пазара. Предложиха ни сто и осемдесет хиляди за една малка част от тях.

Ти трябва да дойдеш у дома, Куотърмейн, и да се погрижиш за тези неща, още повече че настояваш да направиш този великолепен жест и да подариш третата част, която не принадлежи на мен, на моя брат Джордж. Колкото за Гуд, той не е гуд^[1]. Цялото му време е ангажирано с бръснене и други подобни неща, свързани с напразното разкрасяване на външността. Но мисля, че той все още скърби за Фулата. Той даже ми повери, че откакто се е върнал в къщи, не е видял друга жена, която да се сравнява с нея нито по отношение на фигурата, нито по красота на лицето.

Аз искам да се завърнеш у дома, мой мили стари приятелю, и да си купиш място някъде наблизо. Ти вече приключи с професията си, притежаваш куп пари, а наблизо до нас се продава едно място, което чудесно ще ти подхожда. Върни се. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Можеш да довършиш описанието на приключенията си на борда на кораба. Ние отказахме да разкажем историята, докато тя не бъде написана от теб, защото се страхуваме, че няма да ни повярват. Ако тръгнеш веднага след получаването на писмото ми, ще бъдеш тук за Коледа. Каня те да ми гостуваш по този случай. Гуд също ще дойде, ще дойде и Джордж, а също и твоят син Хари. (Това е примамка за теб.) Бях го поканил по-рано на лов за цяла седмица и той ми се хареса. Има хладнокръвна ръка. Простреля ме в крака; после извади сачмите и изтъкна преимуществото при всеки лов да се кани студент по медицина.

Довиждане, старче. Няма какво повече да кажа, но зная, че ще дойдеш.

 

Твой искрен приятел

Хенри Къртис

 

П. П. Бивните на големия слон, който уби Кива, са изложени сега тук в хола над бизонските рога, които ти ми подари. Изглеждат великолепно. Брадвата, с която отсякох главата на Туала, е забита над работната ми маса. Смятам, че ще бъде хубаво да се бяхме опитали да донесем и ризниците.

 

Х. К.

Днес е вторник. Един параход тръгва в петък и наистина мисля, че трябва да се вслушам в думите на Къртис и да отпътувам за Англия. Дори и да сторя това само за да видя моя син Хари и да се погрижа за отпечатването на тази история. Тази задача не бих желал да поверя на никого другиго…