Серия
Капитан Блъд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captain Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 54 гласа)
Допълнителни корекции
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (януари 2003)

Източник: http://bezmonitor.com

Няколко „избягали“ от скенера страници продиктува Мирела.

Хартиената книга предостави Мито Павлов.

 

Издание:

Рафаел Сабатини

КАПИТАН БЛЪД

роман I том

Преведе от английски Александър Хрусанов

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

Английска. Четвърто издание. Дадена за набор м. XI, 1986 г. Подписана за печат м. XII.1986 г. Излязла от печат м. 111.1987 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 18,5, Издателски коли 18.5. УИК 19,72. Цена 2.40 лева

Издателство „Отечество“, София, пл. „Славейков“, 1 ДП „Георги Димитров“, София, бул. „Ленин“, 117

c/o Jusautor, Sofia

 

RAFAEL SABATINI CAPTAIN BLOOD Pan Books Ltd. London 1961


Глава I
ПРАТЕНИКЪТ

Питър Блъд, бакалавър по медицина, притежаващ още няколко занаята в допълнение, пушеше лула и се занимаваше с мушкатите, поставени в сандъчета върху перваза на неговия прозорец на улица „Уотър Лейн“ в градчето Бриджуотър.

От един насрещен прозорец го наблюдаваха строги, неодобрителни погледи, но той не ги забелязваше. Вниманието на мистър Блъд беше поделено между задачата, с която се бе заел, и човешкия поток в тясната уличка под него; поток, който за втори път през този ден се изливаше по посока на Кясъл Фийлд, където в ранните часове на следобеда капеланът на херцога, Фергюсон, бе държал проповед с повече призиви към бунт, отколкото молитви към бога.

Възбудените, безпорядъчни групи бяха съставени предимно от мъже със зелени клончета на шапките и смешни оръжия в ръце. Вярно е, че някои носеха на рамо ловджийски пушки и тук-там се размахваше сабя, но повечето бяха въоръжени с тояги, а болшинството влачеха огромни пики, изработени от коси — страшни за окото, но неудобни за ръцете. Сред тези случайни войници имаше тъкачи, пивовари, дърводелци, ковачи, зидари, каменоделци, обущари и представители на всички други мирни занаяти. Подобно на Тонтън, Бриджуотър щедро бе отдал своето мъжко население в служба на незаконородения херцог[1] и ако някой, чиито сили и възраст му позволяваха да носи оръжие, се откажеше да вземе участие, той сам се заклеймяваше като страхливец или католик.

И въпреки това Питър Блъд, който не само беше годен да носи оръжие, но беше и добре обучен и изкусен в употребата му, и който съвсем не беше страхливец и се обявяваше за католик само когато му беше изгодно, през тази топла юлска вечер се грижеше за мушкатите си и пушеше лула с такова безразличие, сякаш наоколо не ставаше нищо необикновено. Той направи и нещо друго. Подхвърли след обхванатите от военна треска запалянковци един стих от Хораций — поет, в чието творчество се бе влюбил отрано.

— Quo, quo, sceiesti, ruitis?[2]

И сега може би отгатвате защо горещата и безстрашна кръв, наследена по майчина линия от странствуващите мъже на Съмърсетшир, оставаше спокойна сред разгара на фанатизираното въстание, защо неспокойният дух, отблъснал го навремето от академичната кариера, която неговият баща искаше да му наложи, оставаше спокоен сред безредието. Сега разбирате как гледаше на тези мъже, които се събираха под знамената на свободата, знамена, извезани от девиците на Тонтън, момичетата от пансионите на мис Блейк и мисис Мъсгроув, които — както се пее в баладите — бяха разкъсали копринените си фусти, за да съшият знамена за армията на крал Монмът. Презрително подхвърленият след тях стих, докато те трополяха по калдъръма на уличката, разкриваше мислите му. За него те представляваха глупци, обхванати от фанатизъм, които се бяха втурнали към собствената си гибел.

Всъщност той знаеше твърде много за същия този Монмът и за красивата мургава жена, която го бе родила, за да бъде заблуден от легендата за законните претенции на херцога, в името на които бе вдигнато знамето на въстанието. Беше прочел нелепата прокламация, разпространена в Бриджуотър по същия начин, по който бе разпространена в Тонтън и по други места; в нея се твърдеше, че „след смъртта на нашия върховен господар Чарлз II[3] правото върху короната на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия заедно с доминионите и териториите, които им принадлежат, се пада по закон на най-прославения и благороден принц Джеймз, херцог на Монмът, син и законен наследник на Чарлз II“.

Това изявление го беше разсмяло, както и следващото съобщение, че „Джеймз, херцогът на Йорк[4], най-напред е наредил да бъде отровен покойният крал и веднага след това е завзел незаконно престола“.

Блъд не знаеше коя от двете лъжи беше по-голяма. Защото една трета от живота си бе прекарал в Холандия, а там същият този Джеймз Скот, който се провъзгласяваше за Джеймз II, по божия милост крал и т. н., за първи път бе видял белия свят преди тридесет и шест години и Блъд беше запознат с историята, която се разправяше за истинските родители на претендента. Монмът се провъзгласяваше за крал на Англия, но не само че не беше законен син на Чарлз Стюарт по силата на някакъв таен брак между него и Люси Уолтър, а може би не беше незаконен син на покойния крал. Краят на тези нелепи претенции можеше да бъде само нещастие и гибел. Кой можеше да се надява, че Англия ще преглътне някога такава дързост? И заради него, за да подкрепят фантастичните му претенции, тези глупци от западните провинции, поведени от няколко въоръжени виги[5], бяха подмамени да вдигнат въстание!

— Quo, quo, scelesti, ruitis?

Изсмя се и въздъхна едновременно, но смехът преобладаваше, защото мистър Блъд не им съчувствуваше, както повечето самостоятелни хора, а той беше твърде самостоятелен и такъв го беше направила враждебната околна среда. На негово място друг, по-мекосърдечен човек, с неговото въображение и познания, би могъл да намери достатъчно причини за скръб при вида на тези ревностни, прости протестанти, тръгнали като овце към кланица. Придружени от жените и дъщерите си, от стари майки и любимите девойки, те отиваха към сборното място Кясъл Фийлд, поддържани от заблуждението, че ще се борят в защита на Правото, Свободата и Религията. Блъд знаеше, както и целият Бриджуотър, и то от няколко часа вече, че намерението на Монмът е да влезе в бой през тази нощ. Херцогът трябваше да нападне с изненада кралската армия под командуването на Февършам, разположена на лагер в Седжмур. Мистър Блъд мислеше за твърде вероятно лорд Февърщам да е също така добре осведомен по този въпрос и ако това му предположение не беше вярно, то поне имаше причини да мисли така. Нямаше основание да предполага, че кралският главнокомандуващ не познава своята професия.

Мистър Блъд изтърси пепелта от лулата си и се отдръпна, за да затвори прозореца. При това погледът му се спря на отсрещната страна на уличката и най-после срещна враждебните очи, които го наблюдаваха. Гледаха го два чифта очи и те принадлежаха на двете мили, сантиментални девици, сестрите Пит, които не отстъпваха никому в Бриджуотър в обожанието на красавеца Монмът.

Мистър Блъд се усмихна и кимна с глава, защото беше в приятелски отношения с младите дами и дори едната от тях за известно време му беше пациентка. Но в отговор на поздрава той получи студен, презрителен поглед. Усмивката на тънките му устни доби по-неприятен оттенък. Знаеше причината на тази враждебност: през последната седмица, откакто Монмът бе завъртял главите на жените от всички възрасти, тя се увеличаваше с всеки изминал ден. Разбираше, че сестрите Пит го осъждат, защото е млад и силен мъж с военен опит и би могъл да бъде полезен на справедливото дело, а в тази решителна вечер той спокойно пушеше лулата си и се занимаваше с мушкатите, докато храбрите мъже се събираха около защитника на протестантите и предлагаха кръвта си, за да го възкачат на престола.

Ако мистър Блъд би склонил да разисква този въпрос с младите дами, той би могъл да изтъкне, че се е наситил на скитане и приключения и че сега има намерение да се отдаде на кариерата, за която още от младини е бил предназначен и подготвен от своето образование; че е лекар, а не войник: че е лечител, а не убиец. Но знаеше какво щяха да му отговорят — че е редно всеки мъж на място да вдигне оръжие в защита на такава справедлива кауза. Щяха да му посочат за пример собствения си племенник Джереми, моряк по професия, капитан на търговски кораб — за нещастие на младия човек, хвърлил котва по това време в залива на Бриджуотър, — щяха да изтъкнат, че той е напуснал кормилото на кораба и е грабнал мускета в защита на справедливостта. Но мистър Блъд не обичаше да спори. Както казах вече, той беше самостоятелен човек.

Затвори прозореца, дръпна завесата и се обърна към уютната, осветена от свещи стая и масата, която мисис Барлоу, неговата икономка, постилаше за вечеря. На нея той каза мислите си:

— Изпаднал съм в немилост пред вкиснатите девици от отсрещната къща.

Имаше приятен, вибриращ глас с металическа нотка, смекчавана от ирландския акцент, който не бе загубил въпреки всичките си странствувания. В този глас се отразяваше целият му характер, глас, който можеше да ласкае гальовно или да командува и да кара другите да му се подчиняват. Той беше висок и строен, мургав като циганин, с изненадващо сини за тъмното му лице очи и прави, черни вежди. Неговият поглед притежаваше извънредна проницателност и високомерие, което подхождаше на правилния нос и на решителните му устни. Въпреки че беше облечен в черно, както подобаваше на професията му, неговото облекло беше елегантно и издаваше любов към дрехите, присъща по-скоро на предишния авантюрист, отколкото на сегашното му положение. Връхната дреха беше от фин камлот[6], обшита със сребро, а маншетите и жабото около врата бяха от брабантска дантела. Пищната черна перука беше щателно накъдрена като перуката на някой благородник от Уайтхол[7].

Когато го видите и разберете неговата истинска същност, ясно изявена във външността му, вие бихте се изкушили да се запитате докога такъв човек би се задоволил да живее в това тихо ъгълче, където преди шест месеца го бе довела случайността. Докога би продължил да се занимава с професията, придобита, преди да започне самостоятелен живот. Трудно е да се повярва, когато се познава неговата предишна и последваща история, но ако съдбата не му бе изиграла една от своите шеги, твърде възможно би било той да бе продължил мирното съществувание на лекар в този малък рай на Съмърсетшир. Твърде възможно, но не и вероятно.

Блъд беше син на ирландски лекар и на жена от Съмърсетшир, в чиито вени бе текла скитническата кръв на Форбишерови, и може би това беше причината за известна буйност, проявена в ранните му години. Тази буйност бе разтревожила сериозно неговия баща, изключително миролюбив човек за ирландския си произход. Той още отрано бе решил, че момчето му ще тръгне по неговите стъпки, и Питър Блъд, който учеше бързо и беше странно жаден за знания, зарадва баща си, като на двадесетгодишна възраст получи степента бакалавър по медицинските науки в дъблинския „Тринити колидж“[8]. Баща му надживя това радостно събитие само с три месеца. Майка му бе починала няколко години преди това. Така Питър Блъд получи в наследство неколкостотин фунта и се отправи да поразгледа света и да даде воля на неспокойния си дух. Поредица от любопитни случайности го бе завела на служба при холандците, които по онова време бяха във война с Франция, а влечението към морето го накара да го избере за поле на тази си служба. Има предимството да служи като офицер под командуването на известния Де Ройтер[9] и се би в средиземноморското сражение, при което великият холандски адмирал загуби живота си.

Действията му след подписването на Нимегсиския[10] мир са неизвестни. Знаем, че е прекарал две години в един испански затвор, но не ни е известно как е успял да попадне там. Може би това го е подтикнало след освобождаването си да предложи своята сабя на Франция и да участвува в боевете против окупираните от испанците територии в Холандия. Навършвайки най-после тридесет и две години, със задоволена жажда за приключения и с разклатено здраве вследствие на рана, за която не е била положена необходимата грижа, той бе обзет ненадейно от мъка по родината си. Качи се на един кораб в Наш с намерението да отиде в Ирландия. Но неблагоприятното време закара кораба в залива на Бриджуотър. Здравето на Блъд се бе влошило по време на пътуването и той реши да слезе на брега, още повече, че това беше родното място на майка му.

И така през месец януари на 1685 година той пристигна в Бриджуотър с приблизително същото състояние, с каквото бе тръгнал от Дъблин преди единадесет години.

Хареса мястото, където здравето му така бързо се възстанови, смяташе вече, че е изживял достатъчно приключения през живота си, и затова реши да се установи там и най-после да се заеме с професията на лекар, от която бе избягал с толкова малко полза за себе си.

Това е неговата история или по-важната й част, която завършва с нощта на битката при Седжмур, шест месеца след пристигането му в Бриджуотър.

Понеже смяташе, че предстоящите събития не са негова работа — както беше в действителност — и понеже изпитваше безразличие към възбудата, обхванала Бриджуотър през тази нощ, мистър Блъд затвори уши за шума на улицата и си легна рано. Беше заспал спокойно доста време преди единадесет, в който час, както знаете, Монмът заедно с бунтовниците тръгна по пътя за Бристол, за да обходи блатата, простиращи се между него и кралската армия. Знаете също, че неговото числено превъзходство — уравновесено може би от стегнатостта на редовните войски на противника — и предимствата от внезапното нападение върху една повече или по-малко заспала армия бяха загубени поради грешки и лошо ръководство, преди още да се стигне до сблъскването с Февършам.

Армиите се срещнаха към два часа след полунощ. Мистър Блъд проспа спокойно далечния тътен на оръдията и се събуди от мирния си сън едва в четири часа, когато слънцето изгряваше, за да разпръсне и последните остатъци от мъгла над бойното поле.

Блъд се изправи в кревата, отърка съня от очите си и дойде на себе си. По вратата на къщата му се сипеха удари и някакъв глас викаше несвързано. Този шум именно го бе събудил. Предполагайки, че става дума за някой спешен случай на раждане, той грабна халата и чехлите си и слезе долу. На стълбищната площадка се сблъска с мисис Барлоу, която току-що бе станала. Тя беше обхваната от паника и имаше съвсем неугледен вид. Блъд я успокои и отиде да отвори вратата.

Там, в златистата светлина на изгряващото слънце, стояха задъхан млад мъж и кон, от който се вдигаше пара. Изцапан с прах и кал, с раздрани дрехи, с висящ на парцали ляв ръкав на куртката, младият мъж отвори уста да каже нещо, но дълго стоя, без да проговори.

В този момент мистър Блъд позна в него младия капитан Джереми Пит, племенника на отсрещните девици, същия, който бе увлечен от общия ентусиазъм във водовъртежа на въстанието. Улицата се събуждаше от шумната поява на моряка; започнаха да се отварят врати и капаци на прозорци, от които се подаваха загрижени и озадачени глави.

— Почакайте — каза мистър Блъд. — Прибързаността никога не ускорява работите.

Но момъкът с подивял поглед не обърна внимание на съвета. Задъхан, той се впусна в обяснения, като се прекъсваше.

— Лорд Гилдой — каза той задъхано. — Ранен е тежко… във фермата Оглторп, до реката. Занесох го там… и… и ме изпрати за вас. Да тръгваме! Да тръгваме!

Той понечи да хване доктора и да го помъкне насила, както си беше по халат и чехли. Но Блъд избягна протегнатата ръка.

— Ще дойда, разбира се — каза той.

Блъд беше объркан. Гилдой бе много приятелски настроен към него и го бе покровителствувал от момента на настаняването му в града. Мистър Блъд искаше да му се отплати по някакъв начин и беше огорчен от представилия се случай, защото знаеше твърде добре, че младият, непредпазлив благородник е деен агент на херцог Монмът.

— Ще дойда, разбира се. Но най-напред ми позволете да си взема малко дрехи и някои други неща, от които може да стане нужда.

— Няма време за губене…

— По-спокойно. Няма да загубя много време. Повтарям ви, че се стига по-бързо, когато се върви бавно. Влезте… седнете… — Той отвори вратата на гостната.

Младият Пит отказа поканата с махване на ръка.

— Ще почакам тука. Побързайте, за бога!

Мистър Блъд отиде да се облече и да вземе чантичката с инструменти.

Въпросите за точния характер на раняването на лорд Гилдой можеха да почакат, докато тръгнат на път. Обу ботушите си и в същото време даде нареждания на мисис Барлоу за през деня, включително и за един обед, който не му беше съдено да изяде.

Когато излезе отново, следван по петите от мисис Барлоу, която каканижеше като разтревожена кокошка, той намери младия Пит притиснат от тълпа полуоблечени граждани — предимно жени, — побързали да дойдат за новини от бойното поле. Не беше трудно да се разбере какви бяха новините от плача и стенанията, които огласяха утринния въздух.

Щом видя доктора облечен, с ботуши на краката и чантичка с инструменти под мишница, пратеникът се освободи от притискащите го хора, отърси се от умората и двете плачливи лели, увиснали върху него, хвана юздата на коня и го възседна.

— Да тръгваме, сър — извика той. — Качете се зад мене.

Без да губи излишно време за приказки, мистър Блъд изпълни казаното и Пит пришпори коня. Тълпата им даде път. И така върху гърба на двойно натоварения кон, като се държеше за поясока на спътника си, Питър Блъд започна своята одисея. Пит, когото Блъд считаше за пратеник на ранения благородник, се оказа всъщност пратеник на съдбата.

Бележки

[1] Става въпрос за Джеймз Монмът, най-стария от незаконородените синове на Чарлз II (1649–1685).

[2] Quo, quo, scelesti, ruitis? (лат.) — Къде, къде сте се устремили, о, безумци?

[3] Чарлз II — син на Чарлз I, заемал английския престол по време на Реставрацията от 1660 до 1685 г.

[4] Джеймз, херцог на Йорк — брат на Чарлз II, заема английския престол от 1685 до 1688 г.

[5] Виги — английска политическа партия, предшественици на либералната партия.

[6] Камлот — тънък плат от камилска вълна.

[7] Уайтхол — бивш кралски дворец, сега резиденция на английското правителство.

[8] Тринити колидж — университет, известен с медицинския си факултет.

[9] Де Ройтер — прочут холандски адмирал (1607–1676).

[10] Нимеген — град в Холандия, където в 1678–1679 година са били подписани мирните договори, увенчали войната на Франция с Холандия, Испания, Австрия, Швеция и Дания.