Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (8)

Шеста глава
Вода! Вода!

След около два часа се събудих. Часът беше четири. Щом първата потребност от сън беше задоволена, мъчителната жажда, от която страдах, се възобнови. Не можех да спя повече. Сънувах, че се къпя в един скоклив поток със зелени брегове, обрасли с дървета, а се събудих и се намерих в тази безводна пустиня. Тормозеха ме и думите на Умбопа, че ако не намерим вода, гибелта ни е сигурна. Седнах и разтърках изцапаното си лице със сухите си издраскани ръце. Устните и клепачите ми се бяха залепили и едва след като ги разтърках, с усилие успях да ги отворя. Зората не беше далеч, но нямаше и помен от свежестта, която се чувствува призори. Въздухът беше тежък, изпълнен с черен мрак, който не мога да опиша. Другите още спяха. Скоро стана достатъчно светло, за да се чете. Извадих малко джобно издание на „Легендите на Инголдсби“, което носех със себе си, й зачетох „Реймският гарван“. Когато стигнах до мястото, където се казва:

Едно малко хубаво момченце държеше

златна гравирана кана с вода така кристалночиста,

каквато е само водата течаща между Реймс и Намур…

аз буквално мляснах с напуканите си устни или по-право се опитах да млясна. Самата мисъл за тази чиста вода ме подлудяваше. И самият кардинал да се беше изправил със свещената си книга и свещ в ръка сред звъна на камбаните, пак щях да се спусна и изпия водата, даже и да беше изпълнена със сапунена пяна, предназначена за умиване ръцете на папата; да, дори и да знаех, че проклятието на цялата католическа църква ще се изсипе върху ми, пак щях да го извърша. Склонен съм да мисля, че главата ми е била замаяна от жажда, изтощение и глад, защото продължих да си представям изненадата на кардинала, на придружаващото го малко хубаво момченце и на реймския гарван, като видят как един почернял ловец на слонове с кафени очи и щръкнала коса се навежда внезапно, пъха мръсното си лице и изпива до капка светената вода. Идеята толкова ми хареса, че аз се разсмях високо или по-скоро се изкисках и събудих всички останали. Те започнаха да търкат лицата си, силейки се да отлепят устните и клепачите си.

Щом всички се събудиха, започнахме да обсъждаме сериозното си положение. Нямахме нито капка вода. Обърнахме шишетата си за вода и напразно облизвахме гърлата им. Те бяха съвършено сухи. Гуд извади бутилката ракия и жадно я погледна, но сър Хенри веднага му я отне. Поемането на алкохол можеше само да ускори края.

— Ако не намерим вода, ще умрем — каза той.

— Ако можем да се доверим на картата на стария дои, водата трябва да е някъде около нас — обадих се аз. Но никой не се ободри от моята забележка. Ясно беше, че не може да се разчита на картата. Постепенно се развиделяваше. Ние седяхме, вгледани безнадеждно един в друг. По едно време забелязах, че хотентотът Вентфьогел се изправи и започна да се разхожда наоколо, вперил очи в земята. Внезапно той спря като закован, промълви някакво възклицание и посочи към земята.

— Какво има? — възкликнахме всички едновременно и се изправихме. Приближихме мястото, което той сочеше.

— Да допуснем, че това е твърде прясна следа от газела — казах аз. — Какво от това?

— Газелите не ходят далече от водата — отговори той на холандски.

— Разбира се — окуражих се аз. — Забравих. Слава богу, така е. Откритието вля нова струя живот у нас. Интересно е, че когато се намира в отчаяно положение, човек се хваща за най-слабата надежда и се чувствува почти щастлив. В непрогледната нощ и единствената звезда е добре дошла.

Междувременно Вентфьогел вдигна чиния си нос, душейки горещия въздух като стара импала, почувствувала опасността. Скоро той пак проговори:

— Подушвам вода.

Ние просто затържествувахме. Известен беше чудноватият инстинкт, притежаван от тези хора, израсли в пустинята.

В този момент слънцето се показа в цялото си великолепие и разкри пред изумените ни очи такава грандиозна гледка, че забравихме даже жаждата си.

На не повече от четиридесет или петдесет мили пред нас блесна посребрена, осветена от ранните слънчеви лъчи, гръдта на Савската царица. На стотици мили от двете й страни се простираше самата планина Сулиман. Сега, когато се опитвам да опиша необикновеното величие и красота на гледката, думите сякаш ми липсват. Безсилен съм пред спомена. Точно пред нас се издигаха две огромни планини, които, вярвам, нямаха равни на себе си в Африка или някъде другаде по света. Всяка от тях беше най-малко петнадесет хиляди стъпки висока. Те се съединяваха с отвесна скална маса и се извисяваха в тържествена белота направо към небето. Издигащи се като стълбове на гигантски двери, тези две планини имаха напълно формата на женска гръд. Основата им се издигаше изящно от равнината и отдалече изглеждаше напълно кръгла и гладка. И на върха на всяка от тях се открояваш голяма кръгла могилка, покрита със сняг, която отговаряше точно на зърното на женската гръд. Съединяваше ги каменна стена, висока около хиляда стъпки и спускаща се отвесно. От двете им страни, докъдето стигаше окото, се виждаха същите отвесни скали. Само тук-таме личаха плоски върхове, напомнящи много известния връх на Кейптаун Между другото тази геологическа формация е често явление в Африка.

Но не е по силите ми да опиша цялото великолепие на гледката. Имаше нещо толкова несравнимо тържествено и величаво в тези две огромни вулкана (без съмнение това бяха угаснали вулкани), че ние просто не можехме да си поемем дъх. За известно време утринната светлина си поигра по снега и по заоблените контури под него, а сетне, сякаш за да скрият царствената гледка от любопитните ни очи, се появиха странни мъгли и облаци. Те бързо се сгъстиха дотолкова, че скоро прекрасните форми едва можеха да се различат през пухкавата им обвивка. Наистина, както по-сетне се уверихме, те често биваха обвити в такива ефирни мъгли, поради които вероятно не ги бяхме забелязали по-рано.

Едва планините се скриха в облачните си наметала и въпросът за изгарящата ни жажда изникна отново пред нас.

Вентфьогел хубаво беше казал, че подушва вода, но накъдето да погледнахме, не можехме да открием и следа от такава. Докъдето стигаше погледът ни, нямаше нищо друго освен сух горещ пясък храсти кару. Заобиколихме могилката, обходихме нетърпеливо и другата й страна, но напразно. Нямаше нито капка вода. Не се виждаш ни котловинка, ни блато или изворче.

— Ти си глупак — казах гневно на Вентфьогел. — Няма никаква вода.

Но той продължаваше да души със смешния си чип нос.

— Подушвам я, баас — отговори той. — Чувствувам я във въздуха.

— Разбира се — казах аз, — няма съмнение, че в облаците има вода и вероятно след някой и друг месец тя ще се изсипе отгоре и ще измие костите ни.

Сър Хенри поглади замислено брадата си.

— Може би тя е на върха на могилката — предположи той.

— Глупости — отговори Гуд. — Къде се е чуло да има вода на върха на могила.

— Да се изкачим и проверим — намесих се аз. Без всякаква надежда ние се закатерихме по пясъчните склонове на могилата. Умбопа водеше. Внезапно той се спря като вкаменен.

— Нанзиа маизи^[1] — силно извика той.

Спуснахме се към него и наистина в една дълбока вдлъбнатина самия връх на пясъчната могила имаше локва с вода. За съществованието й на такова необичайно място не се и запитахме, нито се поколебахме пред черния й и непривлекателен вид. Това беше вода или по-точно течност, наподобяваща вода, и това беше достатъчно за нас. След миг всички лежахме по корем и смучехме неприятната течно с такава наслада, като че беше нектар, достоен за боговете. Господи само как пихме! След като утолихме жаждата си, смъкнахме дрехите си и се потопихме в локвата, за да може изсушената от слънцето ни кожа да погълне влага. Читателю, ти, който завъртваш крана и избираш „топла“ или „студена“ от големия невидим резервоар, не можеш и да си представиш какво голямо блаженство ни достави тази локва с блудкавата и топла вода.

От водата излязохме наистина освежени и изгладнели и се нахвърлихме върху билтонга, като се нахранихме до насита. През последните двадесет и четири часа не се бяхме докосвали до него. Изпушихме по лула тютюн и легнахме до благословената локва под сянката на надвисналия бряг. Спахме до обяд.

През целия този ден почивахме край водата. Благодаряхме на съдбата си, че имахме късмет да я намерим, макар че беше толкова лоша. Не пропуснахме, разбира се, да си спомним с благодарност и за стария дон да Силвестра, който така точно я беше отбелязал върху парчето плат от дрехата си. Най-чудно ни се видя как тази вода продължаваше да съществува толкова дълго време. Единственото обяснение беше предположението, че тя се подхранваше от някой поток, течащ дълбоко под пясъка.

Когато луната изгря, пихме отново до насита, напълнихме шишетата си за вода и тръгнахме пак, но с далеч по-добър дух. През нощта преминахме близо двадесет и пет мили. Излишно е да споменавам, че не намерихме повече вода. Щастието обаче ни съпътствуваше и на следващия ден, макар и за кратко, можахме да се подслоним на сянка зад едни мравуняци. Когато слънцето се издигна и поразчисти загадъчните мъгли, съзряхме планината Сулиман да извисява царствената си гръд само на около двадесет мили от нас. Тя изглеждаше по-величествена отпреди. Със стъмването поехме отново. Но да разкажа накратко. Следващата сутрин на разсъмване се намерихме в подножието на лявата гръд на Савската царица, към която неотклонно се бяхме стремили. Водата ни междувременно отново се привърши и ние жестоко страдахме от жажда, но не виждахме начин да облекчим страданията си, преди да достигнем снежната линия, издигаща се високо-високо над нас. Починахме час или два и подтиквани от мъчителната жажда, поехме нагоре. В ужасната горещина се изкачвахме с усилие по склоновете от лава. Оказа се, че цялото огромно подножие на планината се състоеше от лава, изригнала преди много векове.

Към единадесет часа се почувствувахме напълно изтощени, направо казано, дори много зле. Спечената лава, по която се изкачвахме, беше доста гладка в сравнение с други места, за които бях чувал. Например лавата на остров Възнесение. Все пак лавата беше достатъчно грапава, за да ни се подбият краката. Болката от подбитите ни крака, прибавена към другите страдания, съвсем ни довърши. На няколкостотин ярда по-нагоре видяхме няколко големи издатини от лава и се отправихме към тях с намерение да се подслоним под сянката им. Какво беше учудването ни (доколкото можехме още да се учудваме), когато при пристигането ни открихме наблизо едно малко плато, покрито с гъста зеленина. Сигурно там лавата се беше разпаднала и с течение на времето образувалата се почва е поела пренесените от птиците семена. Но ние не проявихме голям интерес към тази зеленина, защото не може да се живее с трева като Навуходоносор^[2]. Това предполага известно благоволение на провидението и подходящи храносмилателни органи. Така че ние седнахме под скалите и заохкахме. Аз искрено се разкайвах, загдето се бях включил в тази безнадеждна експедиция.

По едно време видях Умбопа, куцайки, да се запътва към зеленината. За голяма моя изненада видях след няколко минути този необичайно въздържан човек да танцува и крещи като ненормален, размахвайки нещо зелено. Всички забързахме към него, колкото ни позволяваха изнурените крайници, с надеждата, че Умбопа е открил вода.

— Какво има, Умбопа, сине на глупак? — извиках на зулуски.

— Това е храна и вода, Макумазан! — и той отново размаха зеленото нещо.

Учуден видях в ръцете му диня. Попаднали бяхме на диви дини, хиляди, и то напълно узрели.

— Дини! — изревах на Гуд, който стоеше до мен. В следващия миг той вече беше забил изкуствените си зъби в една от тях.

Вероятно всеки от нас изяде по около шест дини, преди да се наситим, и въпреки че вкусът им не беше особено приятен, съмнявам се дали някога нещо повече ми се е усладило.

За съжаление дините не са много хранителни. След като утолихме жаждата си, сложихме известно количество да се изстудява. Разрязахме ги по на две и ги поставяхме на горещото слънце, за да се изстудят чрез изпарение. Тогава усетихме ужасен глад. Имахме още малко билтонг, но стомасите ни не го понасяха вече. Пък трябваше и да го пестим, защото не знаехме кога щяхме да намерим храна. И в този момент се случи нещо чудесно. Като погледнах към пустинята, видях ято от около десет големи птици да лети право към нас.

— Скит, баас, скит (стреляй, господарю, стреляй) — пошепна хотентотът, като се хвърли по очи. Всички го последваха. Установих, че ятото се състоеше от дропли и че щеше да премине на около петдесет ярда над главите ни. Грабнах една уинчестърка и задебнах. Когато птиците дойдоха почти над главите ни, скочих на крака. Дроплите ме забелязаха и се събраха накуп, както и бях предполагал. Незабавно стрелях два пъти в най-гъстата част на ятото. За голям късмет улучих една дропла, която падна. Тя тежеше може би около двадесет фунта. След половин час върху накладения огън от сухи динени стъбла се печеше птицата. Нахранихме се така, както не бяхме яли от цяла седмица. От нея останаха само костите и човката й. Почувствувахме се малко по-добре.

Същата нощ продължихме пътя си на лунна светлина. Взехме със себе си толкова дини, колкото можехме да носим. С изкачването ни по-нагоре въздухът ставаше все по-хладен и по-хладен, което беше голямо облекчение за нас. Според пресмятанията ни, призори бяхме на около дванадесет мили далеч от снежната линия. Тук намерихме още дини, така че не се страхувахме от жажда. При това скоро щяхме да имаме сняг в изобилие. Склонът обаче сега беше станал много стръмен и напредването ставаше бавно. Не повече от миля на час. Тази нощ изядохме и последния залък билтонг. След дроплата не бяхме видели живо същество, нито бяхме зърнали някакво изворче или поток. Това ни се стори доста странно, тъй като би трябвало снегът над нас понякога да се топи. Но както по-късно открихме, по някаква необяснима причина всичките потоци се стичаха от северната страна на планината.

Започнахме да се страхуваме, че няма да намерим храна. Бяхме избегнали смъртта от жажда, но може би сега щяхме да умрем от глад. Случилото се през следващите три нещастни дни може най-хубаво да бъде предадено, като го пренеса от джобното си тефтерче, където го записвах на времето.

21 май. Тръгнахме в 11 часа преди обяд. Въздухът беше достатъчно студен, за да пътуваме през деня. Носехме няколко дини. Целия ден се катерихме, без да открием повече дини. Сигурно по-нагоре не вирееха. Не срещнахме и никакъв дивеч. При залез спряхме да нощуваме. Не бяхме се хранили вече много часове. През нощта страдахме от студ.

22 май. Призори тръгнахме отново. Чувствувахме се много слаби и отпаднали. През целия ден изминахме само пет мили. На някои места намерихме сняг, който ядохме. Нищо друго. През нощта лагерувахме на края на голямо плато. Беше още по-студено. Всички пихме по малко ракия и се сгушихме заедно, всеки завит в одеялото си, за да се топлим. Ужасно страдаме от глад и изтощение. Мислех, че Вентфьогел няма да оживее тази нощ.

23 май. Щом слънцето се издигна и затопли малко крайниците ни, отново се закатерихме. Намирахме се в страхотно състояние и се боях, че ако не открием храна, това ще бъде последното ни пътуване. Оставаше още малко ракия. Гуд, сър Хенри и Умбопа се държаха чудесно, но Вентфьогел беше много зле. Като повечето хотентоти, той не понася студа. Болките от глада не са много силни, но имам чувството, като че ли стомахът ми се е втвърдил. Другите потвърдиха същото. Достигнахме билото на отвесната верига или стената от лава, която съединяваше двете планини. Гледката е величествена. Зад нас чезне в хоризонта безкрайната блестяща пустиня, а над нас миля след миля ни очаква гладък, твърд сняг. Почти е равно, със съвсем слаб наклон нагоре към центъра, където се издига върхът на планината. Той се издига около четири хиляди стъпки нагоре в небето. Обиколката му изглежда да е няколко мили. Никакво живо същество наоколо. Господи, помогни ни! Страхувам се, че часът ни е ударил.

Сега ще оставя дневника, отчасти защото не е много интересно да се чете и отчасти защото това, което следва, изисква може би едно по-точно описание.

През целия този ден (23 май) ние се катерехме бавно по снежния наклон. От време на време лягахме, за да си починем. Поглъщайки околността с гладните си очи, натоварени и влачещи изморените си крака по ослепителната бяла повърхност, ние представлявахме странна групичка от мъченици. Но колкото и да се взирахме, не виждахме нищо за ядене. Този ден не извървяхме повече от седем мили. Точно преди залез се озовахме под върха на лявата гръд на Савската царица, издигащ се хиляди стъпки над нас. Огромна гладка могила от вледенен сняг. Въпреки окаяното си състояние не можехме да; не се възхитим на чудната картина, изглеждаща още по-красива под багрите на залязващото слънце. Те оцветяваха тук-таме снега кървавочервено и увенчаваха с блестяща диадема издигащия се над нас купол.

Неочаквано Гуд произнесе:

— Мисля, че сме някъде наблизо до пещерата, за която старият джентълмен е писал.

— Да — казах, — ако въобще съществува такава пещера.

— Недей, Куотърмейн — изпъшка сър Хенри, — не говори така. Аз вярвам на този дон. Спомни си за водата. Сигурно скоро ще намерим мястото.

— Не го ли намерим, преди да се стъмни, можем да се смятаме за покойници. Само това мога да кажа — беше моят утешителен отговор.

Следващите десетина минути обикаляхме наоколо. Умбопа вървеше до мен увит в одеялото си, пристегнат силно с кожения си колан, за да намали глада си. Талията му изглеждаше като на момиче. Внезапно той ме дръпна за ръката.

— Виж! — каза той и посочи към започващия склон на върха.

Погледнах нататък и на около двеста ярда от нас открих нещо като дупка в снега.

— Ето пещерата — каза Умбопа.

Нетърпеливо се завлачихме натам. Като стигнахме, се уверихме, че тази дупка беше наистина вход на пещера. Без съмнение същата, за която беше писал да Силвестра. Едва достигнахме убежището и слънцето се скри неочаквано бързо. Всичко потъна в мрак. На тази географска ширина здрачът трае много кратко. Вмъкнахме се в пещерата, която ни се стори не много голяма. Сгушихме се един до друг, за да се топлим, пийнахме, каквото беше останало от ракията, едва по глътка за всеки, и се постарахме да забравим болките в съня си. Но студът беше твърде голям, за да заспим. Убеден съм, че на тези места термометърът не е показвал по-малко от четиринадесет или петнадесет градуса под нулата. Какво означаваше това за нас, омаломощени от трудностите, изтощени от горещината на пустинята и липсата на храна, читателят по-добре може да си представи, отколкото аз мога да опиша. Достатъчно е да кажа, че никога не съм се чувствувал по-близко до смъртта, както тогава. Часове наред седяхме така през тази черна нощ и чувствувахме как мразът обикаля около нас и ни захапва ту по ръцете, ту по краката, ту по лицето. Напразно се гушехме все по-близо и по-близо. Нямаше топлина в изнурените ни гладни тела. Само от време на време някой от нас изпадаше в къса неспокойна дрямка. По-дълго не можехме да спим. Може би това беше за добро. Съмнявам се дали, ако заспяхме, щяхме да се събудим. Мисля, че само силата на волята ни запази живи.

Малко преди разсъмване чух хотентота Вентфьогел, чиито зъби тракаха през цялата нощ като кастанети, да изпуска дълбока въздишка. Зъбите му изведнъж престанаха да тракат. Тогава не се размислих, предполагайки, че е заспал. Но гърбът му опрян на моя, постепенно ставаше все по-студен и по-студен, докато накрая го чувствувах като лед.

Най-после започна да просветлява и бързи златни лъчи се стрелнаха върху снега. Великолепното слънце се издигна над стената от лава и огря премръзналите ни тела, както и мъртвия, студен като камък Вентфьогел. Разбрах защо гърбът му беше станал така леден.

Нещастникът вероятно беше умрял, когато го чух да въздиша, а сега вече се беше втвърдил. Безкрайно потресени, ние се отстранихме от трупа и го оставихме да седи сам, обгърнал с ръце прибраните си колене. Странно е наистина как всички изпитваме ужас пред мъртвец.

Слънцето вече изливаше студените си лъчи (защото тук те бяха студени) право във входа на пещерата. По едно време чух някой да възкликва ужасено и извърнах главата си към дъното на пещерата.

Ето какво видях. В дъното на пещерата, дълга около двадесет стъпки, седеше друга фигура. Главата беше клюмнала върху гърдите, а дългите ръце висяха надолу. Вгледах се и видях, че това беше също умрял човек и при това бял.

Другите също го видяха, но гледката се оказа непосилна за разстроените ни нерви. Един по един се заизмъквахме от пещерата, колкото бързо можеха да ни носят полуизмръзналите ни нозе.