Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (7)

Пета глава
Навлизането ни в пустинята

Бяхме убили девет слона. Два дни се бавихме за изваждането на бивните и пренасянето им до лагера. Там внимателна ги зарихме в пясъка под едно голямо дърво, което се виждаше от няколко мили разстояние наоколо. Количеството слонова кост беше огромно. Пресметнах, че всеки зъб трябва да тежеше средно между четиридесет и петдесет фунта. Доколкото можахме да преценим, бивните на грамадния слон, който уби горкия Кива, трябва да тежаха сто и седемдесет фунта чифта.

Кива, или това, което беше останало от него, погребахме в един напуснат мравуняк. По зулуски обичай сложихме и един нож, за да се защищава с него по пътя си към по-добрия свят. На третия ден отново тръгнахме с надеждата;, че един ден пак ще се върнем да изровим закопаната слонова кост. В предвидения срок след дълго и уморително пътуване и след много приключения, които нямам време да описвам подробно, стигнахме краала на Ситанда, разположен до реката Луканга. Оттук започваше нашата истинска експедиция. Много добре си спомням пристигането на това място. Вдясно беше разпръснато туземно селище с няколко каменни постройки за добитъка. Близо до водата имаше малко обработена земя. Там туземците отглеждаха оскъдния си запас от зърнени растения. По-нататък се простираше вълнообразната „велда“, покрита с висока трева, из която се скитаха стада от дребен дивеч. Вляво лежеше пустинята. Краалът на Ситанда беше крайният пункт на плодородната страна и трудно можеше да се каже на какво се дължеше тази рязка промяна в характера на почвата. Но контрастът беше наистина поразителен. Точно под нашия лагер течеше малък поток, на отвъдната страна на който се издигаше каменист склон. По същия този склон преди двадесет години бях видял да се връща пълзешком горкият Силвестър след безуспешния си опит да достигне Соломоновите рудници. Оттатък каменистия склон се простираше безводната пустиня, покрита на места с храстите кару.

Беше вечер, когато разположихме нашия лагер. Голямата огнена топка на слънцето потъваше в пустинята, заливайки с многоцветния си спектър цялото необятно пространство. Оставихме Гуд да надзирава построяването на малкия ни лагер, а ние със сър Хенри се изкачихме до върха на отсрещния склон и отправихме поглед към пустинята. Въздухът беше много чист и далече, много далече можах да различа слабите синкави очертания на снежните върхове на голямата планина Сулиман.

— Ето там — посочих аз — е стената, преграждаща пътя за Соломоновите рудници: Господ знае дали някога ще се изкачим по нея.

— Моят брат сигурно е там. И щом е там, аз трябва по някакъв начин да стигна до него — отговори сър Хенри със спокойната увереност в гласа, присъща за истинския мъж.

— Дано да е така — въздъхнах аз и се обърнах, за да се върнем в лагера. Тогава забелязах, че не бяхме сами. Зад нас, също втренчил жаден поглед към далечните върхове, стоеше едрият зулус Умбопа Като видя, че го забелязах, зулусът заговори, обръщайки се към сър Хенри, към когото се беше привързал.

— Онази ли е земята, където искате да отидете, Инкубу? (Туземна дума, означаваща слон, така кафрите наричаха сър Хенри.) — Попита той, като посочи планината с широкия си асегай.

Запитах го остро как може да се обръща към господаря си така фамилиарно. Няма нищо лошо туземците да се наричат с прякори помежду си, но не е прилично да се обръщат към някого с разни езически наименования. Човекът тихо се засмя, което ме ядоса.

— Откъде знаеш ти, че аз не съм равен на Инкози, на когото служа? Положително моят господар е от благороден произход. Това личи от ръста и осанката му; а може би и аз съм също от голям род, кой знае? О, Макумазан, бъди мой език и преведи думите ми на Инкубу моя господар, защото аз искам да говоря с него, а и с теб.

Бях ядосан на Умбопа. Не бях свикнал кафрите да ми говорят така, но все пак думите му ми направиха впечатление, а бях и любопитен да чуя какво ще ни каже. Преведох думите му, като изразих същевременно и мнение, че той е нескромен човек и самомнението му е възмутително.

— Да, Умбопа — отговори сър Хенри. — Искам да отида в онази страна.

— Пустинята е голяма и там няма вода; планинските върхове са високи и покрити със сняг и никой не знае какво има зад тях, там, където залязва слънцето; как ще отидеш там, Инкубу, и за какво отиваш?

Преведох и тези думи.

— Кажи му — отговори сър Хенри, — че отивам там, защото зная, че един човек от моята кръв, моят брат, е отишъл там преди мен и аз трябва да го намеря.

— Говориш истината, Инкубу. Един човек, когото срещнах из пътя, ми каза, че преди две години някакъв човек тръгнал през пустинята към онези планини. С него бил слугата му ловец. Но те не са се върнали.

— Откъде знаеш, че това е бил брат ми? — попита сър Хенри.

— Не, това не зная. Но когато попитах човека как е изглеждал този мъж, каза ми, че имал вашите очи и черна брада. Каза също, че слугата му се казвал Джим, бил ловец от Бечуана и се обличал с дрехи.

— Няма съмнение, че е бил брат ви — възкликнах аз. — Добре познавам Джим.

Сър Хенри кимна.

— Сигурен бях в това — каза той. — Когато Джордж си наумеше нещо, той винаги го правеше. Такъв си беше от малък. Ако е решил да премине през Сулимановата планина, той е преминал, освен ако му се е случило някакво нещастие. Ето защо трябва да го потърсим от другата страна на планината.

Умбопа разбираше английски, въпреки че рядко проговаряше на него.

— Много е далече, Инкубу — каза той и аз преведох забележката му.

— Наистина — съгласи се сър Хенри. — Далече е. Но няма разстояние на земята, което човек да не може да премине, ако иска. Няма нищо, Умбопа, което човек да не може да направи. Няма планини, които да не може да изкачи, няма пустини, които да не може да прекоси. Важното е обичта му да го води и да не държи на живота си. Да е готов да се пожертвува, ако такава е волята на провидението.

Преведох думите му.

— Велики думи, татко мой — отговори зулусът. (Винаги наричах Умбопа зулус, макар че той не беше точно такъв.) — Големи и горди думи, достойни да излязат от устата на един мъж. Ти си прав, мой татко Инкубу. Послушай! Какво е животът? Перце или тревичка, отвени тук и там; понякога се размножават, понякога умират. Но ако семето е добро и здраво, то може да пропътува част от пътя, който си е предначертало. Хубаво е да вървиш по пътя си и да се бориш с вятъра. Всеки човек трябва да умре. В най-лошия случай той може да умре малко по-рано. Аз ще дойда с теб през пустинята и планината, освен ако случайно не падна по пътя, татко мой.

Той спря за малко, а сетне продължи в един от онези изблици на красноречие, тъй характерни за зулусите и които по мое мнение показват, че не са лишени от поетично чувство и интелектуални способности.

— Какво е животът? Кажете ми, о, бели хора, които сте мъдри, които познавате тайните на света, и света на звездите, и света около тях, и този, който лежи над тях; които изпращате думите си отдалеч без звук; кажете ми, бели хора, тайната на нашия живот — къде отива той и откъде идва? Вие не можете да ми отговорите. Вие не знаете. Но чуйте. Аз ще отговоря. Ние идваме от мрака и отиваме в мрака. Като птица, отнесена от бурята в нощта, ние се лутаме в небитието. За миг крилете ни се виждат на светлината на огъня и… отново изчезваме в небитието. Животът е нищо. Животът е всичко. Това е ръката, с която държим настрана смъртта. Това е светулката, която свети през нощта и угасва през деня; това е топлият дъх на воловете през зимата; това е малката сянка върху тревата, която се стопява на залеза.

— Странен човек си ти — забеляза сър Хенри, когато зулусът млъкна.

Умбопа се засмя.

— Аз мисля, че ние с тебе много си приличаме, Инкубу. Може би и аз търся брат си отвъд планината.

Погледнах го подозрително.

— Какво искаш да кажеш? Какво знаеш за планината? — попитах аз.

— Малко. Много малко. Там има една тайнствена страна. Страна, изпълнена с чародейство и красота; страна на храбри мъже, високи дървета, буйни потоци, снежни планини и един голям бял път. Чувал съм за всичко това. Но каква е ползата да говорим? Става тъмно. Комуто е писано да живее, ще види.

Отново го погледнах с недоумение. Човекът знаеше твърде много.

— Не трябва да се страхувате от мен, Макумазан — каза той, тълкувайки погледа ми. — Аз не копая другиму гроб. Аз не върша заговори. Ако някога прекосим онази планина, зад която слънцето залязва, ще ви разправя каквото знам. Но горе на планината дебне смъртта. Бъдете умни и се върнете обратно. Идете да ловите слонове. Аз казах. И без да прибави дума повече, той вдигна копието си за поздрав и тръгна назад към лагера, където по-късно го заварихме да почиства една пушка като другите кафри.

— Чудноват човек — забеляза сър Хенри.

— Да — отговорих аз. — Чудноват! Но понякога държането му не ми харесва. Той знае нещо, а не иска да говори. Предполагам, че няма смисъл да се занимаваме с него. И без това сме потеглили на необикновено пътешествие, така че един тайнствен зулус в повече не е от голямо значение в случая.

На следния ден започнахме приготовленията си за отпътуването. Разбира се, невъзможно беше да мъкнем с нас тежките пушки за слонове и другите оръжия. Ето защо освободихме носачите и се договорихме с един стар туземец, който живееше наблизо, да се грижи за нещата ни до нашето завръщане. Сърцето ме болеше при мисълта, че оставям оръжията ни на милостта на този стар крадец, на този дивак, чиито очи виждах да се плъзгат лакомо по тях. Затова взех известни предпазни мерки.

Първо заредих всички пушки и му казах, че ако ги докосне, ще изгърмят. Той веднага реши да провери, и то с моята осемкалибрена пушка. Тя наистина изгърмя и продупчи един от воловете му, които в момента се прибираха в краала. При това от удара на пушката самият той се преметна презглава. Изправи се доста уплашен и съвсем не беше зарадван от загубата на вола, който впоследствие нахалникът ме накара да заплатя. Но вече нищо не можеше да го накара да се докосне до нашето оръжие.

— Вдигни тези живи дяволи там горе под навеса — каза той. — Нека стоят далече, че иначе всички ни ще избият.

След това го заплаших, че ако липсва нещо от нещата ни, ще убия и него, и хората му с магия; а ако умрем и той обсеби нещата ни, ще му се явявам като дух и ще го преследвам; ще подлудя стадото му й млякото на животните ще стане кисело и изобщо животът му ще стане черен; освен това ще заповядвам дяволите от пушките да излязат и да си поговорят с него по начин, който няма да му се хареса. Въобще дадох му добре да разбере какво го очаква, ако не устои на обещанието си. Тогава той ми се закле, че ще се грижи за нещата ни така, като че ли в тях е духът на баща му. Този стар кафър беше голям подлец, но много суеверен.

Като се разпоредихме с излишното имущество, подготвихме нещата, които ние петимата — сър Хенри, Гуд, аз, Умбопа и хотентотът Вентфьогел, щяхме да носим със себе си по-нататък. Вещите бяха малко, но колкото и да се мъчихме, не можахме да смъкнем тежестта им под петдесет фунта^[1] на човек. Ето какво взехме със себе си:

Трите пушки „Експрес“ и двеста патрона.

Двете автоматични уинчестърки (за Умбопа и за Вентфьогел) с двеста патрона за тях.

Трите револвера марка „Колт“ и шестдесет патрона.

Пет бутилки за вода, всяка от по четиридесет пинти^[2].

Пет одеяла.

Двадесет и пет фунта билтонг (месо от дивеч, изсушено на слънце).

Десет фунта най-хубави мъниста за подаръци.

Колекция от лекарства, включително една унция^[3] хинин и един или два малки хирургически инструмента.

Ножовете си, различни дреболии, като компас, кибрит, джобен филтър, тютюн, лопатка, бутилка ракия и дрехите, които бяха на нас.

Това беше цялото ни имущество. Наистина малко за такова приключение, но не смеехме да рискуваме да носим повече. Товарът ни беше достатъчно тежък за човек, който ще пътува през горещата пустиня. По тези места всяка допълнителна унция е от значение. Но колкото и да се стараехме, не успяхме да намалим теглото на багажа си. Нямаше нищо излишно.

С много усилия и след обещанието ми да подаря по един хубав ловджийски нож на всеки, успях да убедя трима туземци от селото да дойдат с нас до първата спирка, отстояща на двадесет мили. Всеки от тях трябваше да носи по една голяма кратуна, съдържаща по един галон^[4] вода. Целта ми беше да можем да напълним отново нашите съдове след пътуването ни през първата нощ, защото бяхме решили да тръгнем по хладно през нощта. На туземците казах, че отиваме на лов за щрауси, с каквито пустинята изобилствуваше. Те бръщолевеха, свиваха рамене и говореха, че сме луди, че ще загинем от жажда, което, трябва да призная, изглеждаше много правдоподобно. Но силното им желание да притежават ножовете, които бяха почти непознато богатство на това място, ги накара да се съгласят. Вероятно решиха, че нашата съдба не е тяхна работа.

Целия следващ ден спахме и почивахме. По залез-слънце се навечеряхме с прясно говеждо, което поляхме с чай, последния чай за доста дълго време, както Гуд тъжно отбеляза. След това приключихме с приготовленията си, седнахме да изчакаме изгряването на луната. Към девет часа луната показа светлия си лик и заля местността със сребърна светлина. Тя хвърли вълшебното си очарование върху необятната пустиня пред нас, която изглеждаше така величествено спокойна и непозната за човека, както обсипания със звезди свод. Станахме и след няколко минути бяхме готови за път. Нещо обаче бяхме поразколебани. Човешката природа е склонна към колебание, когато трябва да предприеме решителни стъпки. Ние, тримата бели мъже, стояхме един до друг. Умбопа с асегай в ръка, преметнал пушка през рамо, стоеше на няколко крачки пред нас, вперил поглед в пустинята. Вентфьогел и тримата наети туземци с пълни кратуни вода се бяха струпали зад нас.

Сър Хенри каза с дълбокия си плътен глас:

— Господа, потегляме на най-необикновеното пътешествие, което може да се предприеме на този свят. Съмнително е дали ще успеем. Но ние сме трима, които ще стоят докрай един до друг и в добро, и в зло. А сега, преди да тръгнем, нека за момент се помолим на всевишния, който определя съдбата на хората и който векове наред чертае нашия път. Нека му се помолим да ни води съгласно волята си.

И като сне шапката си, той закри лицето си с ръце за минута-две и ние с Гуд го последвахме.

Не мога да кажа, че съм много вярващ човек. Малцина ловци са такива. Колкото за сър Хенри, никога не бях го чувал преди да говори така. Оттогава и от един случай по-късно се убедих, че дълбоко в сърцето си той е много религиозен. Гуд също е набожен, макар че е склонен да ругае. И все пак мисля, че с изключение на още един-единствен път не съм се молил по-искрено в живота си, както през тази единствена минута. От това се почувствувах по-щастлив. Бъдещето ни беше съвсем неизвестно, а смятам, че именно страхът пред неизвестното издига човека по-близо до създателя му.

— А сега, напред! — каза сър Хенри.

И ние потеглихме.

Нямахме нищо, от което да се ръководим, освен далечните върхове и картата на стария Хосе да Силвестра. И като се вземеше предвид, че картата беше начертана от ръката на един умиращ и немощен човек върху късче плат преди три столетия, то не можеше много да се разчита на нея. Но при нашето положение единствената ни надежда за успех зависеше от нея. Ако не успеехме да намерим блатото със смрадливата вода, което според стария дон беше отбелязано в средата на пустинята, на около шестдесет мили от краала на Ситанда, и на същото разстояние от планината, ние по всяка вероятност трябваше да загинем от жажда. А, според мен, вероятността да го намерим сред морето от пясък и храсти кару беше невероятно малка. Даже да се предположеше, че да Силвестра го беше отбелязал правилно, какво можеше да попречи за пресушаването му от слънцето още преди много години, затлачването му от дивеча или засипването му от пясъците.

Напредвахме мълчаливо като сенки в нощта, газейки дълбокия пясък. Храстите кару се заплитаха в краката и забавяха вървежа ни, а пясъкът пълнеше обущата ни и ловните ботуши на Гуд. Всяка миля се налагаше да спираме и да ги изтърсваме. Нощта беше сравнително хладна, въпреки че въздухът беше задушен и почти плътен. Все пак се придвижвахме добре. Безмълвието на пустинята ни действуваше потискащо. Гуд пръв реагира на това и започна да си подсвирва „Момичето, което оставих у дома“, но мелодията му звучеше печално в необятното пространство и той скоро се отказа. Не след дълго обаче се случи малко произшествие, което първоначално ни уплаши, а после разсмя. Гуд вървеше напред и носеше компаса, с който като бивш моряк прекрасно си служеше. Ние го следвахме спокойно, когато изведнъж извика и изчезна от погледа ни. Веднага се вдигна голям шум, примесен с тропота на бягащи животни. На слабата светлина успяхме да различим мъглявите очертания на галопиращи животни, изчезващи из пясъчните вълни. Туземците хвърлиха товара си, готови да побегнат, но се опомниха, разбраха, че няма накъде, паднаха по очи и завикаха, че това е самият дявол. Сър Хенри и аз стояхме в недоумение. Изумлението ни беше още по-голямо, когато разпознахме Гуд да се носи в галоп върху гърба на един кон по посока на планината и да вика като луд. В следващия миг той хвърли оръжието си и го чухме да пада тежко на земята. Тогава разбрах какво се беше случило. В тъмнината се бяхме натъкнали на спящи куагги^[5]. Гуд просто паднал на гърба на едно от тях и уплашеното животно веднага се впуснало в бяг заедно с него. Извиках на другите, че всичко е наред, и изтичах към Гуд, страхувайки се да не би да се е наранил. За голямо мое облекчение го заварих да седи върху пясъка със здраво закрепен монокъл на окото си, разтреперан и доста уплашен, но не и наранен.

Продължихме пътя си без друго приключение до след един часа, когато направихме почивка. Пихме малко вода, но не много, защото водата беше скъпоценност. Починахме около половин час и продължихме отново.

Вървяхме напред и все напред, докато най-сетне изтокът порозовя като страните на срамежлива девойка. Сетне се появиха първите светли лъчи. Те скоро се позлатиха и по тях утрото се спусна над пустинята. Звездите побледняха и ставаха все по-бледи, докато изчезнаха съвсем. Златната луна стана восъчнобледа и планинските вериги ясно изпъкнаха на болнавия й лик, както скулите на умиращ човек. Тогава в надпревара полетяха стрелите на величествената светлина. Те преминаха над безбрежната шир, пронизваха и подпалваха мъгливите воали над пясъците, докато накрая пустинята затрептя в златен блясък. Настъпи ден.

Въпреки че много ни се искаше да починем, ние не спряхме. Знаехме, че щом слънцето изцяло се покаже, щеше да стане толкова горещо, че нямаше да можем да вървим по-нататък. Час по-късно пред нас се показаха скали, до които се довлякохме. За наш късмет под една от скалите имаше килим от мек пясък. Мястото предлагаше великодушна закрила от горещината. Ние се промъкнахме под скалата, пихме малко вода, изядохме по парче билтонг, легнахме и скоро потънахме в сън.

Събудих се около три часа следобед. Видях носачите да се приготвят за връщане. Те сякаш се бяха наситили на пустинята и никакъв брой ножове не можеше да ги изкуши да направят и крачка по-нататък. Пихме вода до насита и напълнихме отново празните си съдове от кратуните, които носачите носеха със себе си, след което туземците тръгнаха назад към дома си.

В четири и половина часа ние също потеглихме. Чувствувахме се много самотни и изоставени. С изключение на няколкото щрауса, върху обширното пясъчно пространство нямаше друго живо същество. Очевидно пустинята беше твърде суха дори и за животните. Като не се вземат предвид една или две полуумрели кобри, не срещнахме дори и влечуги. Едно отвратително насекомо обаче изобилствуваше и това беше обикновената домашна муха. Мухите връхлитаха върху ни не [поединично, а на „батальони“, както мисля, че се казва в Стария завет. Домашната муха е много особено същество. Където и да отидеш, ще го намериш. И така трябва да е било, откакто свят светува. Веднъж видях една вкаменена муха в средата на кехлибар. Казаха ми, че е отпреди половин милион години, а тя изглеждаше точно като своите потомци днес. Ето защо не се съмнявам, че и последният човек да умре на земята, мухата ще продължава да бръмчи наоколо му и да търси удобен миг да се настани на носа му, ако това би се случило през лятото.

След залез-слънце почакахме изгряването на луната. В десет часа ликът й се показа величествен и красив както винаги. Към два часа след полунощ починахме още веднъж и продължихме уморено да се влачим напред в нощта, докато най-сетне дългоочакваното слънце сложи край на усилията ни. Пихме малко вода, хвърлихме се напълно изтощени върху пясъка и веднага заспахме. Нямаше нужда от часовой; нямаше от кого или от какво да се страхуваме в тази обширна необитаема пустош. Единствените наши неприятели бяха горещината, жаждата и мухите. Но винаги бих предпочел да имам за неприятел човек или животно, отколкото тази съзаклятническа троица. Този път не бяхме щастливи да се подслоним под някоя скала, която да ни предпази от блясъка на слънцето. По тази причина към седем часа се събудихме с чувството, като че ли сме бифтеци на скара. Буквално бяхме опечени. Жарещото слънце като че беше изсмукало всичката ни кръв. Седнахме, без да можем да си поемем дъх.

— Пфу — извиках аз и замахнах към орляка мухи, които нахално кръжаха над главата ми. Горещината не им пречеше.

— Ама че работа! — каза сър Хенри.

— Да, горещо е — каза Гуд.

Наистина беше горещо, а нямаше къде да се подслоним. Накъдето и да погледнехме, не се виждаше нито скала, нито дърво, нищо друго освен ослепителната светлина на нажежения въздух, който трептеше над повърхността на пустинята, също както върху нагорещената до червено печка.

— Какво да правим? — попита сър Хенри. — Не можем да издържим дълго така.

Спогледахме се безпомощно един друг.

— Сетих се — каза Гуд. — Да изкопаем дупка и да се пъхнем: в нея, като се закрием с клони от храстите кару.

Идеята не беше много обнадеждаваща, но все пак беше нещо. Така че ние се хванахме на работа. С ръце и с помощта на лопата, която носехме със себе си, за около час успяхме да изкопаем дупка около десет стъпки дълга, дванадесет широка и две стъпки дълбока. С ловджийските си ножове отрязахме доста от ниските храсти и като се вмъкнахме в дупката, закрихме се с тях. Само Вентфьогел, който беше хотентот и не страдаше от слънцето, остана навън. До известна степен си осигурихме прикритие от палещите слънчеви лъчи, обаче горещината в този своеобразен гроб не подлежи на описание. „Черната дупка“ в Калкута сигурно е била рай в сравнение с нашата. И досега не мога да се начудя как оживяхме през този ден. Лежахме и едва дишахме. От време на време само наквасвахме устните си от оскъдния запас вода. Ако се бяхме поддали на желанието си, сигурно още първите два часа щяхме да изчерпим всичката вода. За да не допуснем подобно безразсъдство, наложихме си най-строг режим. Съзнавахме добре, че щом водата ни се свърши, и ние ще загинем по най-мъчителен начин.

Но всичко има край, стига да го доживееш. Най-после този злощастен ден започна да клони към залез. Късно следобед решихме, че не можем да издържим повече. По-добре беше да умрем на път, отколкото да умрем от горещина и жажда в тази ужасна дупка. След като пийнахме по малко вода от бързо изчерпващия се запас, загрят вече до температурата на човешката кръв, ние се повлякохме нататък.

Всичко бяхме изминали около петдесет мили от пустинята. Ако читателят се справи с грубото копие и превода от картата на стария дон да Силвестра, той ще види, че ширината на пустинята е отбелязана четиридесет левги, а „блатото с лоша вода“ е разположено в средата. Четиридесет левги правят сто и двадесет мили, което означаваше, че отстояхме на около дванадесет или петнадесет мили далеч от водата, ако тя действително съществуваше.

През целия следобед се движехме бавно и мъчително напред, едва извървявайки по миля и половина на час. По залез-слънце починахме отново, пихме малко вода и легнахме да поспим, докато изгрее луната.

Преди да легнем, Умбопа ни посочи неясното очертание на малка могилка върху плоскостта на пустинята, отдалечена около осем мили от нас. Тя изглеждаше голяма колкото мравуняк и преди да заспя, дълго се питах какво ли може да представлява.

С изгряването на луната тръгнахме отново. Чувствувахме се ужасно отпаднали. Страдахме от жажда и от възпаление на кожата вследствие горещината. Който не е изпитвал тези мъки, не може да си представи какво изживяхме. Не вървяхме, а се влачехме, като от време на време падахме от изтощение. Принудихме се да почиваме всеки час. Едва имахме сили да говорим. Дотогава Гуд все бъбреше и се шегуваше, защото по природа си беше веселяк. Но сега като че и последната шега го беше напуснала.

Към два часа, напълно изтощени физически и душевно, стигнахте подножието на чудноватата могилка или пясъчното възвишение, което на пръв поглед изглеждаше като гигантски мравуняк. Около сто стъпки високо, то заемаше пространство от почти два акра.

Спряхме се и не можейки да устоим на непоносимата жажда, погълнахме последните капки вода. Падна ни се по половин пинта на човек, а всеки, един от нас можеше да изпие по цял галон.

Изнемощели, легнахме на земята. Малко преди да заспя, чух Умбопа да казва на зулуски:

— Ако не намерим вода, утре, още преди да изгрее луната, ще бъдем мъртви.

Въпреки горещината потреперих. Представата за такава ужасна смърт не беше приятна. Но даже и тя не можа да ме задържи буден.