Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 23 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California


Въведение

23 декември

 

„Току-що погребах момчето си, моето хубаво момче, с което толкова се гордеех, и сърцето ми е сломено. Много е тежко да имаш само един син и да го загубиш, но такава е Волята Божия. Кой съм аз, та да се оплаквам? Великото колело на Съдбата се търкаля неумолимо и смачква всички ни подред, някои по-рано, други по-късно — не е важно кога, накрая то премазва всички ни. Ние не се прекланяме пред него, както бедните индианци; ние се мятаме насам-натам — молим за милост, но без полза, черната Съдба продължава да трещи и в даден момент ни превръща в прах.

Горкият Хари, да си отиде толкова рано! Точно когато животът се разкриваше пред него. Той се справяше тъй добре в болницата, беше взел последните си изпити с отличие и аз се гордеех с това, мисля, много повече от самия него. А после се наложи да отиде в онази болница за едра шарка. Той ми писа, че не се страхувал от едрата шарка и искал да набере опит; а сега болестта го уби и аз, стар, посивял и съсухрен, останах да го оплаквам, без да има кой да ме утеши. А можех да го спася — имах пари, достатъчно и за двама ни, и много повече от достатъчно — рудниците на цар Соломон ми ги донесоха; но казах: «Не, нека момчето само спечели хляба си, остави го да се труди, за да може да се радва на почивката.» Но почивката дойде при него преди труда. О, момчето ми, момчето ми!

Приличам на онзи библейски мъж, който натрупал много блага и построил житници[1] — блага за моето момче и житници, за да ги съхранявам; но ето че душата му му бе отнета и аз останах самотен. Защо не взеха моята душа вместо тази на момчето ми!

Погребахме го днес следобед под сянката на сивата и стара черковна кула в селото, където се намира къщата ми. Беше мрачен декемврийски следобед с небе, натежало от сняг, но валеше малко. Ковчегът бе положен до гроба. Няколко големи снежинки кацнаха отгоре. Те изглеждаха много бели върху черния плат. Яви се известно затруднение при спускането на ковчега в гроба — необходимите въжета бяха забравени, затова ние се отдръпнахме назад и зачакахме мълчаливо, наблюдавайки как големите снежинки нежно падат една по една като небесно благодеяние и се превръщат в сълзи върху покрова на Хари. Но това не беше всичко. Една червеношийка дойде, кацна храбро върху ковчега и запя. И тогава, боя се, не издържах повече, а също и сър Хенри Къртис, макар да е корав мъж; колкото до капитан Гуд, видях, че и той се обърна настрани — въпреки собствената си злочестина не можех да не забележа.“

Горното, подписано „Алън Куотърмейн“, е откъс от дневника ми, писан преди повече от две години. Преписах го тук, защото смятам, че е най-подходящото начало за историята, която възнамерявам да напиша, ако Господ ме пощади, за да я довърша. Ако не — е, това няма значение. Този откъс бе написан на седем хиляди мили от мястото, където сега лежа болен и пиша бавно, а едно хубаво момиче стои до мен и пропъжда с ветрило мухите от внушителното ми лице. Хари е там, а аз съм тук и все пак, без да ща, чувствувам, че не съм далеч от Хари.

Когато бях в Англия, живеех в една много хубава къща — поне аз я наричам такава, като я сравнявам със стандарта на къщите, с които бях привикнал през целия си живот в Африка. Тя е на не повече от петстотин ярда[2] от старата черква, където почива Хари, и където се върнах след погребението и хапнах малко, защото няма смисъл да се гладува дори когато човек току-що е погребал всичките си земни надежди. Не можах да ям и много скоро започнах да крача или по-скоро да куцукам — тъй като останах завинаги куц от ухапването на лъва — нагоре-надолу, нагоре-надолу по дъбовия под на вестибюла (защото в моята къща в Англия има вестибюл). На четирите стени на вестибюла бяха накачени много чифтове рога — общо около сто, чиито притежатели аз лично бях застрелял. Те са красиви екземпляри, тъй като никога не задържам рога, които не са съвършени, освен понякога заради спомените, свързани с тях. Над широката камина в центъра на стаята беше оставено празно място. На него (тях окачил всичките си пушки. Някои имах от четиридесет години — стари пушки, които се пълнят от дулото и които днес никой не би погледнал. Една от тях беше за слонове, с римпи — ивици зелена кожа — върху приклада и спусъка, такава, каквато обикновено са притежавали холандците, които я наричат „рьор“. Бурът, от когото я купих преди много години, ми беше казал, че пушката е била използувана от баща му в битката при Кървавата река, след като Динджаан връхлетял в Натал и заклал шестстотин мъже, жени и деца. Тогава бурите нарекли мястото на клането „Уинен“ или „Място на плача“; и така се нарича то до ден-днешен и ще бъде наричано завинаги. Много са слоновете, които застрелях с тази стара пушка. На нея винаги й трябваше цяла шепа черен барут и куршум от три унции, а риташе назад като самия дявол.

И така аз крачех нагоре-надолу вперил поглед в пушките и в рогата; които те бяха донесли; и както крачех, усетих непреодолимо желание да се махна от това място, където живеех лениво и бездейно, да се върна в пустошта, където прекарах живота си, където срещнах милата си съпруга, където бе роден бедният Хари и където ми се бяха случили толкова много добри и лоши, и незначителни неща. Копнежът по дивото ме налегна; не можех повече да понасям това място; исках да отида и да умра, както бях живял, между дивите животни и туземците. Да, докато крачех, зажадувах да видя как лунната светлина струи сребристобяла върху дивите велди[3] и тайнственото море от храсти, да видя редиците на дивеча, който се спуска по склоновете към водата. Казват, че господствуващата страст у човека е най-силна при смъртта, а моето сърце беше мъртво тази нощ. Но независимо от нещастието ми, никой мъж, живял живота, който аз бях водил в продължение на четиридесет години, не би могъл да се затвори безнаказано в тази превзета английска страна с нейните подстригани живи плетове и обработени полета, с нейните неестествено официални обноски и добре облечени тълпи. Той започва да копнее — ах, как копнее той — за острия дъх на пустинния въздух; мечтае да види зулуските войски, връхлитащи върху врага, както прибоя върху скалите; и в сърцето му се надига бунт срещу строгите ограничения на цивилизования живот.

Ах, тази цивилизация! До какво се свежда тя? Цели четиридесет години бях прекарал между туземците, изучавайки тях и живота им, а сега от няколко години живеех тук, в Англия, и както ми е присъщо, глупаво се стараех да изучавам живота на белите. И какво открих? Някаква голяма пропаст ли? Не, само една толкова малка пропаст, че мисълта на обикновения човек лесно може да я прескочи. Твърдя, че какъвто е туземецът, такъв е и белият човек. Само че последният е по-находчив и гъвкав. Туземецът пък, какъвто го познавам, е освободен до голяма степен от алчността, която разяжда като рак сърцето на белия човек. Това е потискащо заключение, но във всичко съществено дивакът и рожбата на цивилизацията са еднакви. Смея да кажа, че когато една добре възпитана дама прочете настоящото, тя ще се надсмее над твърденията на стария глупав ловец, като си представи своята черна, украсена с мъниста сестра, ще се надсмее и свръхизисканият културен безделник, подхождащ научно към вечерята в своя клуб, чиято стойност би поддържала едно гладуващо семейство цяла седмица. И все пак, моя любезна млада госпожо, какво представляват тези красиви неща около вашата шия? Те имат голяма родствена прилика (особено когато носите тази ниско деколтирана рокля) с мънистата на дивачката. Вашето влечение да се въртите под звуците на разни тръби и барабани, вашата слабост към пудри и помади, начинът по който се подчинявате на богатия воин, който ви е превзел чрез женитбата, и бързината, с която вашият вкус избира украсените с пера шапки — всички тези неща внушават някакво родство. Помнете, че в основните принципи на природата си вие сте почти еднакви. А що се отнася до вас, сър, който също се надсмивате, нека само някой мъж дойде и ви удари по лицето, докато се любувате на великолепната си вечеря, и тогава ще видим колко от дивака има и у вас.

Така бих могъл да продължавам до безкрай, но каква полза? Цивилизацията е само посребрено дивачество. Празнословие е тя и като северното сияние идва само за да угасне и остави небето още по-тъмно от преди. Тя е израсла като дървото от почвата на варварщината и вярвам, че рано или късно като дърво ще падне отново на земята, както е паднала египетската цивилизация, елинската и римската цивилизация и както са паднали много други, за които светът е изгубил сметка. Не искам обаче да смятате, че осъждам нашите съвременни институции, които представляват събрания опит на човечеството и го прилагат за доброто на всички. Разбира се, те имат големи преимущества — болниците например — но моля, спомнете си, че ние създаваме болните хора, които ги пълнят. В една дива страна те не съществуват. Освен това би изникнал въпросът: колко от тези придобивки се дължат на християнството, взето отделно от цивилизацията? И така, везната се люлее и историята продължава — тук печалба, там загуба, докато средното аритметично на природата зачеркне и двете, а общият сбор образува един от коефициентите в това могъщо уравнение, при което резултатът ще бъде равен на неизвестната величина на нейната цел.

Няма да се извинявам за това отклонение, още повече, че това е въведение, което всички младежи и онези, които не обичат да мислят (а това е лош навик), естествено ще прескочат. Струва ми се, че е, твърде желателно да се опитваме понякога да опознаем границите на нашата природа, за да не бъдем погубени от гордостта, че притежаваме знания. Човешкият ум е почти безграничен и се разтяга като ластик, но човешката природа е като железен обръч. Можеш да го обикаляш, можеш да го излъскаш доста, можеш да го посплескаш от едната страна, от което само ще се издуе от другата, но докато светът съществува и човекът е човек, никога няма да можеш да увеличиш неговия обхват. Човешката природа е единственото неизменяемо нещо, установено като звездите и по-трайно от планините, неизменно като пътя на вечността. Тя е божият калейдоскоп и малките парченца цветно стъкло, които представляват нашите страсти, надежди, страхове, радости и стремежи към добро и зло и какво ли не още, се въртят в могъщата му ръка така сигурно, както сигурно тя насочва звездите да образуват непрекъснато нови съзвездия и съчетания. Но съставните елементи остават завинаги същите и малките цветни стъкълца никога няма да се увеличат или намалят дори с едно-единствено късче.

Като така, да предположим, че в името на спора разделим себе си на двадесет части — деветнадесет дивашки и една цивилизована. Трябва да разгледаме тези именно деветнадесет дивашки части от нашата природа, ако искаме действително да опознаем себе си, а не двадесетата, която макар толкова незначителна, в действителност се разпростира върху другите деветнадесет и ги прави да изглеждат напълно различни от това, което са, също както ваксата за ботушите или политурата за масата. И точно на тези деветнадесет груби и устойчиви дивашки части разчитаме ние в критични моменти, а не на излъсканата и несъществена двадесета част. Цивилизацията трябваше да изтрие сълзите ни, но ние пак плачем и не можем да се утешим. Войнствеността е несъвместима с нея и все пак ние се бием за огнище и дом, за чест или просто за слава и даже се хвалим с удара си. И така нататък за всичко.

Затова, когато сърцето е наранено, а главата смирено сведена в прахта, цивилизацията ни изменя напълно. Назад, назад се връщаме ние и като малки деца лягаме на огромната гръд на природата с надеждата, че тя може да ни утеши й да ни накара да забравим или поне да премахне жилото на спомена. Кой в голямата си скръб не е изпитал желанието да се вгледа във външните черти на всемирната майка, да лежи в планината и наблюдава как облаците се движат по небето, да слуша как вълците се разбиват с гръм о брега и да остави жалкия си задъхан живот да се смеси за малко с нейния; да почувствува бавните удари на вечното й сърце, да забрави грижите си и да бъде погълнат от нейната огромна, незабележимо движеща се енергия, от тази, в която ние съществуваме, от която сме произлезли и с която отново ще се слеем, която ни е дала рождение и в определения ден ще ни погълне отново.

И така, унесен в мъката си, аз крачех нагоре-надолу по дъбовия под на вестибюла в къщата си, там, в Йоркшир, и жадувах да се хвърля още веднъж в обятията на Природата. Не природата, която вие познавате, природата, която се открива в добре поддържаните гори или се усмихва от житните ниви, а природата, каквато е била, когато е било завършено сътворението, все още неосквернена от отпадъците на борещото се, изнемогващо човечество. Да отида пак там, при дивите животни, да се върна в страната, чиято история никой не знае, пак при туземците, които обичам, въпреки че някои от тях са почти така безмилостни, както политическата икономия. Там може би ще успея да се науча да мисля за горкия Хари, погребан в черковния двор, без да чувствувам, че сърцето ми ще се пръсне.

А сега слагам край на това себично слово и повече няма да чуете нито дума. Но ако вие, чиито очи случайно попаднат един ден върху моите записани мисли, сте стигнали до тук, моля ви, бъдете упорити и продължете, защото това, което ще ви разкажа, не е безинтересно и досега никога не е било разказвано, нито някога ще бъде разказано отново.

Бележки

[1] Евангелие от Лука, 12:18. — Б.ред.

[2] Мярка за дължина = 91,4 см. — Б.пр.

[3] Велда — южноафриканска степ. — Б.пр.