Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (9)

Седма глава
Соломоновият път

Когато излязохме от пещерата, ние се спряхме. Чувствувахме се някак неловко.

— Аз ще се върна — каза сър Хенри.

— Защо? — запита Гуд.

— Дойде ми на ум, че това… може да е моят брат.

Предположението му ни накара отново да влезем в пещерата, за да проверим.

Очите ни, отслабнали от ослепителното слънце и блясъка на снега, не можеха отначало да пробият мрака на пещерата. Скоро обаче свикнахме с полутъмнината и приближихме мъртвото тяло.

Сър Хенри коленичи и се вгледа в лицето.

— Слава богу — каза той, като въздъхна с облекчение. — Не е брат ми.

Тогава пристъпих и аз. Трупът беше на висок мъж на средна възраст с орлов нос, посивяла коса и дълги черни мустаци. Кожата беше съвършено жълта и плътно опъната върху костите. Облеклото му, с изключение на това, което изглежда беше остатъци от вълнените чорапи, беше изчезнало и подобното на скелет тяло беше голо. На врата му висеше разпятие от пожълтяла слонова кост. Трупът, беше замръзнал и вкочанен.

— Кой ли може да е това? — казах аз.

— Не можеш ли да отгатнеш? — попита Гуд.

Поклатих глава.

— Та кой друг, ако не старият дон Хосе да Силвестра?

— Невъзможно! Той е умрял преди триста години.

— А какво би могло да му попречи да проседи триста години на този студ, бих искал да зная? — попита Гуд. — Стига само въздухът да е достатъчно студен, месото и кръвта ще се запазят пресни вовеки веков като новозеландско овнешко. А, ей богу, тука е достатъчно студено. Слънцето никога не прониква вътре и никакво животно не ще се добере дотук, за да го разкъса. Без съмнение неговият слуга, за когото споменава на картата, го е съблякъл и оставил. Не е било по силите му да го зарови. Погледни — продължи той, като се наведе и вдигна една странна на вид кост, чийто край беше източен в остър връх. — Ето и костта, която е използувал, за да нарисува картата.

Стояхме изумени пред тази необикновена и, както ни се струваше, свръхестествена гледка, забравили за миг собствените си нещастия.

— Гледайте — каза сър Хенри. — Ето откъде е взел мастилото — и той посочи една малка рана на ръката на мъртвия. — Виждал ли е някой нещо подобно?

Нямаше повече съмнение, че това е да Силвестра.

Признавам си, обхвана ме ужас. Там седеше той, умрелият човек, чиито указания, написани преди десет поколения, ни бяха довели до това място. В ръката си държах грубото перо, с което той ги беше написал, а на врата му висеше разпятието, което умиращите му устни бяха целували. Гледах го и въображението ми възстанови цялата картина на умиращия от студ и глад пътешественик. Сред ужасната самота на собствената си смърт той със сетни сили се мъчи да остави на света голямата тайна, която беше открил. Струваше ми се даже, че в рязко изрязаните му черти можах да доловя прилика с чертите на моя беден приятел Силвестър, неговия потомък, който беше умрял в ръцете ми преди двадесет години. Но това може би беше само фантазия. Във всеки случай там седеше той, едно тъжно предупреждение за съдбата на онези, които се опитват да надникнат в неизвестното. И там вероятно ще седи през вековете, белязан с величавия печат на смъртта, за да стряска очите на скитници като нас, ако някога отново смутят неговата самота. Гледката беше пряко силите ни и както бяхме изтощени от глад и студ, просто ни довърши.

— Да вървим — каза сър Хенри с нисък глас. — Не, стойте! Нека му дадем другар — и като вдигна мъртвото тяло на хотентота Вентфьогел, той го постави близо до стария дон. После се наведе и с рязко движение скъса изгнилия синджир на разпятието около врата на стария португалец. Пръстите му бяха съвсем измръзнали, за да се опита да го откопчае. Вярвам, че той все още го пази. Аз взех перото и сега то лежи пред мен, докато пиша, а понякога подписвам името си с него.

След като оставихме гордия бял човек от един отдавна минал век заедно с клетия хотентот да продължат безмълвното си бдение в царството на вечните снегове, ние се измъкнахме от пещерата на благодатното слънце и поехме пътя си. Всеки мълчаливо се питаше колко ли часа ни деляха от момента, в който щяхме да застанем до тях.

Като изминахме около половин миля, дойдохме до края на платото, защото върхът на планината не се издигаше точно в центъра й, както изглеждаше, когато го гледахме от пустинята. Какво лежеше под нас, не можахме да видим, защото пейзажът беше обвит във воали от утринна мъгла. Не след дълго обаче горните пластове на мъглата се поразсеяха и откриха на около петстотин ярда под нас, на края на дългия снежен наклон, ивица зелена трева, през която тичаше поток. Но това не беше всичко. До потока, препичайки се на сутрешното слънце, стояха или лежаха десет-петнадесет едри антилопи. От това разстояние не можеше да се види точно какви бяха.

Гледката ни изпълни с невъобразима радост. Това беше храна, и то в изобилие. Само ако можехме да я достигнем! Но въпросът беше по какъв начин да се доберем до нея. Животните отстояха на цели петстотин ярда, твърде далеч за точен изстрел, и то изстрел, от който зависеше животът ни.

Бързо обмислихме дали да се опитаме да ги издебнем, но накрая неохотно се отказахме. Първо, вятърът не беше благоприятен, а второ, колкото и внимателни да бяхме, сигурно щяха да ни забележат на фона на ослепителния сняг, който трябваше да прекосим.

— Е, добре, ще трябва да се опитаме оттук — каза сър Хенри. — С кое, Куотърмейн, с автоматичните пушки или с винтовките?

Въпросът беше сериозен. Автоматичните уинчестърки, от които имахме две — Умбопа носеше както своята, така и тази на горкия Вентфьогел, — биеха на хиляда ярда, докато винтовките само на триста и петдесет ярда. Да улучиш с тях далечната цел, беше чиста случайност. От друга страна, вероятността да повалят дивеч беше много по-голяма, тъй като те стреляха с взривни куршуми. Това беше трудна работа, но аз реших, че трябва да рискуваме и да използуваме винтовките.

— Нека всеки от нас се прицели в животното срещу него. Мерете се право в рамото или малко по-горе — казах аз. — А ти, Умбопа, ще дадеш знак, за да стреляме едновременно.

Настъпи пауза, през която всеки от нас се мъчеше да се прицели така, както трябва да се прицели човек, чийто живот зависи от изстрела.

— Огън! — извика Умбопа на зулуски и почти в същия миг трите пушки оглушително изгърмяха. Три облака дим увиснаха за миг пред нас и стотина отгласа се разнесоха над безмълвните снегове. Скоро димът се разсея и откри — радост! — един едър самец, който лежеше по гръб и яростно риташе в предсмъртна агония. Нададохме победоносни викове. Бяхме спасени! Нямаше да умрем от глад. Изтощени и залитащи, ние се сринахме надолу по снежния склон и след десетина минути, още топли, сърцето и черният дроб на животното лежаха пред нас. Но сега се появи нова трудност. Нямахме гориво и не можехме да стъкнем огън, за да ги опечем. Унило се спогледахме.

— Умиращите от глад не трябва да бъдат претенциозни — каза Гуд. — Ще ядем сурово месо.

Нямаше друг изход от затруднението и мъчителният глад направи предложението по-малко отвратително, отколкото би изглеждало при други обстоятелства. Взехме сърцето и черния дроб и ги заровихме за няколко минути в една купчина сняг, за да ги изстудим. Измихме ги в леденостудената вода на потока и най-после ги изядохме лакомо. Това звучи доста ужасно, но честно да си кажа, никога не съм вкусвал нещо толкова хубаво, колкото онова сурово месо. След четвърт час се превърнахме в други хора. Силите ни се възвърнаха, отслабналите ни сърца отново затуптяха и кръвта започна да тече по жилите ни. Но съзнавайки, че прехранването може да има пагубни резултати за изгладнелите ни стомаси, ние се въздържахме да ядем много и спряхме, докато още бяхме гладни.

— Слава богу — каза сър Хенри. — Това животно спаси живота ни. Какво е то, Куотърмейн?

Изправих се и отидох да разгледам антилопата, защото не бях сигурен от кой вид е. На ръст тя не отстъпваше на магаре. Имаше големи закривени рога, кафява кожа с бледочервени ивици и дебела козина. Не бях виждал подобна порода антилопи. Тя беше нова за мен. После разбрах, че обитателите на тази удивителна страна наричаха този вид „инко“. Той се срещаше рядко, и то само на голяма височина, където друг дивеч не живее. Животното беше улучено точно в плешката, но не можеше, разбира се, да се открие чий куршум го беше свалил. Вярвам, че Гуд, като имаше предвид чудесния си изстрел по жирафата, тайно си приписваше и тоя изстрел. Не спорихме по въпроса.

Бяхме толкова заети да задоволим гладните си стомаси, че досега не бяхме намерили време да се огледаме. Но след като изпратихме Умбопа да отреже от най-хубавото месо толкова, колкото бихме могли да носим със себе си, започнахме да разглеждаме околността. Часът беше вече осем. Мъглата се беше вдигнала, като че слънцето я беше изсмукало, и това ни позволяваше да обхванем с поглед картината пред себе си. Не зная как да опиша великолепната панорама, която се разкри пред възхитените ни погледи. Никога не бях виждал нещо подобно и предполагам, че няма и да видя.

Отзад и над нас се извисяваше снежната гръд на Савската царица, а долу на около петстотин стъпки под мястото, където стояхме, се разстилаше левга след левга красива просторна земя. Откъм нас тъмнееха гъсти ивици великолепни гори, а по-нататък голяма река извиваше своя сребърен път. Наляво се простираха обширни вълнообразни степи и пасбища, върху които забелязахме безбройни стада от дивеч или добитък — от това разстояние не можехме да установим точно кое от двете. В далечината степите бяха обкръжени със стена от сини планини. Надясно местността беше по-малко планинска. Самотни хълмове се издигаха из нея, заобиколени от обработена земя, по която ясно виждахме групи от куполообразни колиби. Долината лежеше пред нас като на длан. Реки като сребърни змии проблясваха из нея. Върхове, подобни на алпийските, увенчани с дивни корони от сняг, се издигаха в тържествено великолепие. И върху всичко това се разливаше радост на слънчева светлина и се чувствуваше дълбокият дъх на щастливата природа.

Две странни неща ни удивиха. Първо, че склонът пред нас лежеше най-малко пет хиляди стъпки по-високо от пустинята, която бяхме преминали, и второ, че всичките реки течаха от юг на север. От горчив опит знаехме, че на южната страна на огромната планинска верига, върху която стояхме, въобще нямаше вода, докато от северната страна течаха много потоци. Те вероятно се вливаха в голямата река, която се извиваше все по-надалеч, докато изчезваше от погледа ни.

Стояхме и мълчаливо съзерцавахме чудната гледка. Най-сетне сър Хенри проговори.

— Няма ли нещо на картата за Големия път на цар Соломон?

Кимнах, като очите ми все още съзерцаваха далечината.

— Погледни, ето го къде е — и той посочи малко надясно.

Гуд и аз погледнахме нататък и видяхме един широк път да се извива надолу към полето. Не го бяхме забелязали отначало, защото в полето той се скриваше зад хълмиста местност. Не казахме нищо. Поне не много. Започнахме да губим способността си да се радваме. Някак си не изглеждаше особено неестествено, че открихме един римски път в тази странна земя. Просто приехме факта. Това беше всичко.

— Хм — каза Гуд, — той трябва да преминава доста наблизо, ако свием надясно. Не е ли по-добре да тръгнем?

Това беше добро предложение и веднага щом измихме лицата и ръцете си в потока, тръгнахме надясно. Вървяхме около миля по огромни камъни и пресичахме ивици сняг, докато внезапно, след като се изкачихме върху малко възвишение, видяхме пътя да лежи под нозете ни. Това беше великолепен път, изсечен в здравата скала, най-малко петдесет стъпки широк и очевидно добре поддържан. Но най-странното беше, че той като че започваше под краката ни. Слязохме и застанахме върху него. На около стотина крачки зад нас, по посока на Гръдта на Савската царица, пътят изчезваше, а цялата повърхност на планината беше осеяна с огромни камъни, изпъстрени с петна от сняг.

— Какво мислиш за това, Куотърмейн? — попита сър Хенри.

Поклатих глава, не ми идваше нищо на ум.

— Отгатнах — обади се Гуд. — Без съмнение шосето е преминавало планинската верига и пустинята от другата страна, но пясъкът на пустинята го е засипал, а над нас то е било унищожено от разтопената лава на вулканично изригване.

Това предположение беше правдоподобно. Във всеки случай ние го приехме и продължихме да слизаме надолу по планината. Слизането ни по величественото шосе с пълни стомаси беше съвсем различно от изкачването ни по планината, когато почти умирахме от студ и глад. Действително, ако не беше тъжният спомен за нещастната съдба на горкия Вентфьогел и за онази зловеща пещера, където той остана в компанията на стария дои, ние щяхме да бъдем просто щастливи, забравили страха от неизвестните опасности, които ни очакваха. С всяка миля, която извървявахме, въздухът ставаше все по-мек и по-благоуханен и земята пред нас блестеше с, все по-лъчезарна красота. Колкото до самия път, не бях виждал такова инженерна творба, макар сър Хенри да твърдеше, че големият път над Сент Готар приличал много на него. Никоя пречка не е била достатъчно голяма за строителя на древния свят, който го беше проектирал: На едно място стигнахме до огромно дефиле, около триста стъпки широко и най-малко стотина дълбоко. Обширната пропаст беше запълнена с огромни обработени каменни блокове, в чийто долен край бяха изсечени сводове за оттичане на водата. Върху тях пътят преминаваше величествено нататък. На друго място той беше изсечен на зигзаг над пропаст, дълбока петстотин стъпки, а на трето се промушваше точно през основата на планински хребет по тунел, дълъг около тридесет ярда или повече.

Забелязахме, че стените на тунела бяха покрити със странни скулптури, повечето на воини, управляващи колесници. Един барелеф, извънредно красив, представляваше цяла битка, а в далечината се виждаше конвой пленници.

— Хм — каза сър Хенри, след като разгледа тези древни творби, — шосето може да се нарича Соломоновия път, но моето скромно мнение е, че египтяните са били тука много време преди да дойдат Соломоновите хора. Ако това не е египетско изкуство, мога само да кажа, че то много му прилича.

По пладне вече бяхме слезли достатъчно надолу, за да стигнем пояса на горите. Отначало срещахме разпръснати храсти, които постепенно растяха все по-нагъсто и по-нагъсто, докато шосето заизвива из безкрайни горички от сребристи дървета, подобни на тези, които бях виждал по склоновете на Тейбъл маунтън в Кейптаун. Освен в Кейп не бях ги срещал другаде през време на моите странствувания и тяхната поява тук много ме изненада.

— О — възкликна Гуд, като с очевидно задоволство оглеждаше дърветата и блестящите им листа. — Тук има купища дърва. Хайде да спрем и сготвим обяд. Аз почти смлях онова сурово месо.

Никой не възрази. Отклонихме се от шосето и се отправихме към един поток, който бълбукаше недалеч. Скоро накладохме хубав огън от сухи клони. Като отрязахме доста големи парчета от месото на инко, което носехме със себе си, ние го опекохме набучено на остри пръчки, както правят кафрите, и го изядохме с удоволствие. След като се нахранихме до насита, запалихме лулите си и се отдадохме на наслада, която след прекараните трудности изглеждаше почти божествена.

Потокът, чиито брегове бяха гъсто обрасли с огромна папрат, напръскана тук-таме с перести туфи от див аспарагус, ромонеше весело; до нас. Мекият въздух шумолеше из листата на сребристите дървета, гълъби гугукаха наоколо и птици с ярки пера проблясваха като живи скъпоценности от клон на клон… Като че ли бяхме в приказния свят на рая.

Очарованието на мястото, спомените за опасностите, които оставихме зад нас, и съзнанието, че бяхме достигнали най-сетне обетованата земя, като че ни омагьосаха. Сър Хенри и Умбопа седяха и с нисък глас разговаряха на смес от завален английски и още по-завален зулуски, а аз лежах с полуотворени очи върху благоуханно папратово легло и ги наблюдавах. Скоро се сетих за Гуд и се огледах да видя какво прави. Видях го да седи на брега на потока, в който се беше окъпал. Той беше облякъл само фланелената си риза и тъй като вродените му навици за извънредна спретнатост се бяха възобновили, беше дълбоко зает с най-подробен тоалет. Беше изпрал яката си, основно изтупал панталоните, палтото и жилетката си и сега ги сгъваше прилежно, като същевременно тъжно поклащаше глава над безбройните съдрани места — естествена последица от ужасното ни пътешествие.

После той свали ботушите си, изчетка ги с китка папрат и ги намаза с парче тлъстина от месото на инкото, която грижливо беше скътал за тази цел, докато те придобиха сравнително сносен вид. Като ги разгледа критично през монокъла си, той ги обу и започна нова операция. От една чантичка, която носеше със себе си, извади джобно гребенче с малко огледалце и се огледа в него. Очевидно огледът не го задоволи, защото започна да се реши много грижливо. После отново се огледа, за да види ефекта, но той все още не беше задоволителен. Опипа лицето си, върху което беше поникнала десетдневна брада. „Надявам се — помислих си, — че няма да се опита да се обръсне.“ Но той стори именно това. Като взе парчето тлъстина, с което беше намазал ботушите си, той го изми внимателно в потока. После бръкна отново в чантичката и извади оттам джобна безопасна самобръсначка — от тези, които обикновено се ползуват при пътуване по море. Тогава енергично натърка лицето и брадата си с тлъстината и започна. Но този процес очевидно беше твърде болезнен, защото той така пухтеше и охкаше, че аз се присвивах от сподавен смях, наблюдавайки как се бори с четинестата си брада. Беше толкова смешно да гледаш как човек се мъчи да се обръсне с парче тлъстина на такова място и при такива обстоятелства!

Най-после той успя да обръсне по-голямата част от космите от дясната страна на лицето и брадата си, когато изведнъж видях една светкавица да прелита над главата му. Гуд скочи с цветисто проклятие (ако не държеше безопасна самобръсначка, той сигурно щеше да си пререже гърлото). Скочих и аз, без да проклинам, и ето какво видях. На не повече от двадесет стъпки от мене и на десетина стъпки от Гуд стояха група мъже. Те бяха много високи на ръст, с меден цвят на кожата. Някои от тях бяха наметнати с леопардови кожи, а на главите им се развяваха разкошни украшения от черни пера. Това беше всичко, което забелязах в момента. Пред тях стоеше младеж на около седемнадесет години с все още вдигната ръка и наведено напред тяло в позата на копиехвъргач, от някоя гръцка статуя. Сигурно светкавицата беше причинена от оръжието, което той беше хвърлил.

Видях как от групата излезе един мъж с осанка на стар воин, улови младежа за рамото и му каза нещо. После те тръгнаха към нас.

В това време сър Хенри, Гуд и Умбопа грабнаха пушките си и ги насочиха заплашително срещу им. Групата туземци продължаваше да върви към нас. Мина ми през ума, че вероятно не знаеха какво е пушка, иначе нямаше да се отнасят така пренебрежително.

— Свалете пушките — извиках на останалите. Съзнавах, че единственият шанс за спасение се криеше в разбирателството. Те се подчиниха. Аз пристъпих напред и се обърнах към възрастния мъж, който беше възпрял младежа.

— Привет! — казах на зулуски, като не знаех какъв език да използувам. За мое учудване бях разбран.

— Привет! — отговори мъжът наистина не на съвсем същия език, но на диалект толкова близък до него, че нито Умбопа, нито аз се затруднихме да го разберем. Както открихме по-късно, езикът, който тези хора говореха, беше старинна форма на зулуския. Приличаше на него дотолкова, доколкото английският език на Чосър^[1] прилича на английския от деветнадесетия век.

— Откъде идвате? — продължи старият воин. — Какви сте и защо лицата на тримата от вас са бели, а лицето на четвъртия е като лицата на синовете на нашите майки? — и той посочи към Умбопа.

Погледнах към Умбопа и се убедих, че имаше право. Умбопа имаше лицето на хората пред нас, а също и тяхното едро телосложение. Но нямах време да разсъждавам върху това обстоятелство.

— Ние сме чужденци и идваме с мир — отговорих аз, говорейки много бавно, за да ме разбере, — а този човек е наш слуга.

— Ти лъжеш — възрази старият воин. — Никой не може да дойде през планината, където всичко живо умира. Но какво значение има твоята лъжа? Ако сте чужденци, трябва да умрете, защото чужденци нямат право да живеят в страната на кукуаните. Такъв е кралският закон. Пригответе се да умрете, о, чужденци.

Да си призная, бях доста объркан, особено като видях ръцете на някои от мъжете да се плъзват по бедрата им, на всяко едно от които висеше нещо прилично на голям и тежък нож.

— Какво казва тоя нахал? — попита Гуд.

— Той казва, че ще ни убият — отвърнах мрачно.

— О, боже! — изпъшка Гуд и както винаги, когато беше в затруднение, хвана изкуствените си зъби, дръпна горната челюст надолу, а после я пусна да се върне на мястото си с трясък. Това беше най-удачното движение! В следната секунда величествената група кукуани нададе едновременен вик на ужас и се отдръпна няколко ярда назад.

— Какво става? — попитах с недоумение.

— Зъбите му — пошепна сър Хенри възбудено. — Той ги изплаши. Извади ги, Гуд, извади ги от устата си.

Гуд послуша и ловко плъзна комплекта челюсти в ръкава на фланелената си риза.

В следната секунда любопитството надделя над страха и мъжете отново се приближиха към нас. Сега очевидно бяха забравили любезните си намерения да ни прережат гърлата.

— Кажете, о, чужденци — попита старият мъж тържествено, — как може зъбите на този човек (той сочеше Гуд, който нямаше нищо на себе си освен фланелената си риза и беше само наполовина привършил бръсненето си), чието тяло е облечено, а краката му са голи, който е с брада на едната страна на бледото си лице, а на другата — няма, и който има на едното си око още едно блестящо и прозрачно око, как може зъбите на този човек да излизат от устата му и да се връщат обратно на мястото си.

— Отвори устата си — пошепнах на Гуд.

Капитанът веднага разтвори устните си, озъбвайки се на стария воин като ядосано куче, и откри пред изумения им поглед две червени линии — венци, без следа от зъби като на новородено слонче. Мъжете се стъписаха от изумление.

— Къде са зъбите му? — извикаха те. — С очите си ги видяхме. Гуд извърна леко главата си и с жест на върховно задоволство прокара ръка през устата си. После отново се озъби и — о чудо — там имаше две редици чудесни зъби.

Младежът, който беше запратил ножа, се хвърли на тревата и издаде продължителен вой на ужас. А колкото до стария воин, коленете му трепереха от уплаха.

— Аз виждам, че вие сте духове — каза той, заеквайки, — Няма човек, роден от жена, който да има косми само на едната страна на лицето си, а на другата — не, или такова кръгло и прозрачно око и зъби, които да изчезват и отново да се появяват. Простете ни, о, богове.

Това беше наистина късмет и няма защо да казвам, че аз се възползувах от случая.

— Прощава ви се — казах с великодушна усмивка. — Вие ще узнаете истината. Ние идваме от друг свят, въпреки че сме хора като вас. Ние идваме от най-голямата звезда, която свети през нощта.

— Ох! Ох! — стенеха хорово слисаните туземци.

— Да — продължих, — това е наистина така. — И отново се усмихнах милостиво, произнасяйки тази удивителна лъжа. — Ние идваме да постоим при вас известно време и да ви удостоим с нашето присъствие. Вие виждате, о, приятели, че аз съм се подготвил, като съм изучил езика ви.

— Така е, така е — отговориха те хорово.

— Само, господарю мой — подметна старият воин, — ти си го научил много лошо.

Аз хвърлих възмутен поглед към него и той уплашено се сви.

— Сега, приятели — добавих аз, — вие навярно мислите, че след нашето дълго пътешествие ще искаме да си отмъстим за този нелюбезен прием и да поразим със смърт безбожната ръка, която… която се осмели да хвърли нож към главата на този, чиито зъби идват и си отиват.

— Пощадете го, о, богове! — каза старият човек умолително. — Той е кралският син, а аз съм негов чичо. Ако нещо му се случи, аз ще отговарям за него.

— Да, това е самата истина — подкрепи го младежът, натъртвайки на думите си.

— Вие може би се съмнявате в силата на нашето отмъщение — продължих аз, без да обръщам внимание на думите им. — Стойте, ще ви покажа. Ела тук, ти роб и куче (обърнах се към Умбопа със заповеднически глас), дай ми магическата тръба, която говори — и аз намигнах към винтовката си.

Умбопа схвана работата и с угодническа гримаса, каквато не бях виждал на благородното му лице, ми подаде пушката.

Ето я, господарю на господарите — каза той с дълбок поклон.

Точно преди да поискам пушката, бях забелязал една малка антилопа, застанала върху отсрещните скали на около седемдесет ярда далече. Реших да рискувам с един изстрел.

— Виждате ли онова животно? — попитах аз и го посочих на групата пред мен. — Кажете ми възможно ли е мъж, роден от жена, да го убие с шум оттук.

— Не е възможно, господарю — отговори старият човек.

— Все пак аз ще го убия — казах тихо.

Старият човек се усмихна.

— Даже ти, господарю, не можеш направи това — отвърна той.

Вдигнах пушката и се прицелих. Животното беше малко, така че напълно извинително беше да не го улуча, но аз разбирах, че по никакъв начин не трябваше да го пропусна.

Въздъхнах дълбоко и бавно натиснах спусъка. Животното стоеше сякаш изваяно от камък.

— Бум! Бум! — Антилопата подскочи във въздуха и падна мъртва на скалата.

Викове на ужас се изтръгнаха от групата туземци.

— Ако се нуждаете от месо — забелязах хладнокръвно, — идете и донесете животното.

Старият човек даде знак на един от хората си. Не след дълго той се завърна с антилопата. Със задоволство забелязах, че съм я ударил доста сполучливо над лопатката. Туземците се насъбраха около убитото животно и с почуда разглеждаха дупката от куршума.

— Вие виждате — казах, — че не говоря празни работи.

Отговор не последва.

— Ако все още се съмнявате в силата ни — продължих, — нека един от вас отиде и застане на скалата, за да постъпя с него така, както с това животно.

Никой от тях не прояви желание да приеме предложението. Мълчанието наруши кралският син.

— Хайде, чичо, иди и застани на скалата. Магията може да убие животно, но сигурно не може да убие човек.

Предложението не се понрави на стария воин.

— Не! Не! — възкликна бързо той. — Старите ми очи видяха достатъчно. Това са наистина магьосници. Нека да ги заведем при краля. Все пак, ако някой желае по-нататъшни уверения, нека да застане горе на скалата и да си поговори с магическата тръба.

Чуха се единодушни и бързи протести.

— Нека не оставяме чудното вълшебство да бъде изразходвано по нашите презрени тела — каза един от тях. — Достатъчно е това, което, видяхме. Магическото изкуство на нашия народ не може да се сравни с това.

— Така е — забеляза старият воин с тон на дълбоко облекчение. — Наистина това е така. Чуйте, синове на звездите, синове на блестящото око и подвижните зъби, които гърмите като гръмотевици и убивате отдалеч. Аз съм Инфадус, син на Кафа, бившият крал на кукуанския народ. А този младеж е Скрага^[2].

— Той наистина щеше да ни убие — измърмори Гуд.

— Скрага, син на Туала, великия крал Туала, съпруг на хиляда жени, вожд и върховен господар на кукуаните, пазител на големия път, ужас за неприятелите, ученик на Черната магия, предводител на сто хиляди бойци, Туала Едноокия, Туала Черния, Туала Страшния.

— Добре — казах презрително, — води ни тогава при Туала. Ние не говорим с низши и подчинени.

— Добре, господарю мой, ние ще ви заведем, но пътят е дълъг. Ние дойдохме тук на лов и оттук има три дни път до жилището на краля. Но нека боговете имат търпение и ние ще ги заведем.

— Съгласни сме — казах пренебрежително. — Ние разполагаме с много време, защото сме безсмъртни. Готови сме, води ни. Обаче знайте Инфадус и ти, Скрага, не се преструвайте и не ни устройвате капани, защото преди още калните ви мозъци да ги измислят, ние ще ги узнаем и предотвратим. Светлината от прозрачното око на този, който има голи крака и косми на половината си лице (Гуд), ще ви убие на място и ще унищожи страната ви. Подвижните му зъби ще ви захапят и ще изядат и вас, и вашите жени и деца. Магическите тръби ще ви проговорят гръмогласно и ще ви направят на решето. Внимавайте!

Това внушително изказване им направи голямо впечатление. Наистина то не беше съвсем необходимо, защото нашите приятели бяха вече дълбоко убедени в силата ни.

Старият човек дълбоко се поклони и произнесе думата „куум“, „куум“, което по-късно разбрах, че е кралският поздрав, отговаряш, на „байете“ у зулусите. После се обърна и каза нещо на хората си. Те веднага грабнаха имуществото ни, за да го носят вместо нас. Не взеха само пушките ни, до които за нищо на света не желаеха да се докоснат. Не пропуснаха обаче да вземат и дрехите на Гуд, които, както може да си спомни читателят, стояха прилежно сгънати до него.

Гуд/ти видя и бързо се спусна към тях. Между него и туземците се подигна оживен спор.

— Нека господарят с прозрачното око и подвижните зъби позволи на неговите роби да му носят нещата.

— Но аз искам да ги облека — викаше ядосано Гуд на английски. Умбопа преведе думите му.

— Недейте, господарю — намеси се Инфадус. — Защо иска моят господар да скрие красивите си бели крака от очите на своите слуги? (Макар тъмнокос, Гуд имаше удивително бяла кожа.) Обидихме ли нашия господар, та той иска да направи това?

За малко щях да се пръсна от смях. Междувременно един от туземците пое нататък заедно с вещите.

По дяволите — ревеше подире му Гуд. — Този черен нахал ми задигна и панталоните.

— Виж какво, Гуд — каза сър Хенри. — Ти се появи в тази страна в известен образ и трябва да го поддържаш. Няма да ти подхожда да обуеш панталони. Отсега нататък ще трябва да живееш по фланелена риза, чифт ботуши и монокъл.

— Да — намесих се аз, — и с брада и мустаци само на едната страна на лицето си, а не и на другата. Ако ти промениш някое от тези неща, те ще сметнат, че сме самозванци. Много ми е жал за тебе, но ти сериозно трябва да го направиш. Ако се усъмнят в нас, животът ни нима да струва и пукната пара.

— Наистина ли мислиш така? — попита мрачно Гуд.

— Наистина, разбира се. Твоите „красиви бели крака“ и твоят монокъл сега представляват част от нашата група и, както сър Хенри каза, ти трябва да свикнеш с това. Бъди благодарен, че поне си с ботуши и че времето е топло.

Гуд въздъхна и не каза нищо повече, но трябваше да мине половин месец, докато свикне със своето странно облекло.