Метаданни
Данни
- Серия
- Алън Куотърмейн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- King Solomon’s Mines, 1885 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Кочемидова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Търсене на съкровища
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон
Алън Куотърмейн
Романи
Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984
Художник: Никифор Русков, 1984
Издателство „Отечество“, София, 1984
Рецензент: Христина Георгиева
Отговорен редактор: Лъчезар Мишев
Художник: Никифор Русков
Редактор: Огняна Иванова
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова
Индекс: 11/9537611631/6126-7-84
Английска. Второ и първо издание.
Издателски номер 1035.
Дадена за набор: 25 март 1984 г.
Подписана за печат: май 1984 г.
Излязла от печат: юни 1984 г.
Формат: 1/16/70/100.
Печатни коли: 22,25.
Издателски коли: 28,84.
Условно издателски коли: 28.58.
Цена: 2,63 лева.
ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново
H. Rider Haggard
King Solomon’s Mines
Penguin Books
1885
Allan Quatermain
Newcastle Publishing Co., Inc.
North Hollywood, California
История
- — Добавяне
Десета глава
Ловът на вещиците
Когато стигнахме до нашата колиба, дадох знак на Инфадус да влезе с нас.
— Инфадус — казах, — искам да говоря с теб. — На нас ни се струва, Инфадус, че Туала, кралят, е жесток човек.
Уви, така е, господари мои. Страната е пропищяла от жестокостите му. Тази вечер сами ще се уверите. Ще присъствувате на големия лов на вещиците. Мнозина ще бъдат подушени като нечестиви и сетне погубени. Никой не е сигурен за живота си. Ако кралят пожелае стадата или живота на някого, или ако се страхува, че някой може да вдигне бунт срещу него, тогава Гагул, която видяхте, или някоя друга от обучените от нея вещици подушва определения човек като нечестив и той бива убит. Мнозина ще умрат, преди луната да избледнее тази нощ. Всякога е било така. Може би аз също ще бъда убит. Досега са ме щадили, понеже съм добър във военното изкуство и войниците ме обичат. Но не зная колко дълго ще ме оставят да живея. Земята пъшка от кръвожадния Туала, краля. Тя е уморена от него и от проливните кърви.
— Тогава защо хората не го свалят, Инфадус?
— Не може, господари мои. Той е кралят. Ако го убият, Скрага ще царува на неговото място. А сърцето на Скрага е по-черно от сърцето на баща му Туала. Ако Скрага стане крал, яремът на врата ни ще бъде по-тежък от ярема на баща му Туала. Ех, да не беше убит Имоту или синът му Игнози да беше жив… Тогава щеше да бъде съвсем друго. Но те и двамата са мъртви.
— Откъде знаеш, че Игнози е мъртъв? — запита един глас зад гърба ни. Обърнахме се учудени да видим кой говори. Беше Умбопа.
— Какво искаш да кажеш, момче? — попита Инфадус. — Кой ти разреши да говориш?
— Слушай, Инфадус — рече Умбопа, — ще ти разправя една история. Преди много години крал Имоту е бил убит в тази страна, а жена му избягала заедно с момчето си Игнози. Така ли е?
— Така е.
— Разправят, че жената и момчето умрели в планината. Така ли е?
— Така е.
— Добре. Случило се обаче, че майката и момчето Игнози не умрели. Те преминали планината и били преведени от едно пустинно племе през пясъците оттатък, докато достигнали отново вода, трева и дървета.
— Откъде знаеш ти това?
— Слушай! Те пътували още по-нататък. Много месеци пътували, докато достигнали до войнственото племе амазулу, което също произлиза от кукуанския род. Те престояли при тях дълги години, докато накрая майката умряла. Тогава синът Игнози започнал да странствува. Отишъл в една чудна страна, където живеят белите хора. Там в продължение на много години той изучил мъдростта на белите.
— Странна история разправяш ти — поклати недоверчиво глава Инфадус.
— Много години прекарал той там. Работил като слуга или войник, но в сърцето си пазел всичко, което майка му разказала за неговата собствена страна. Той много обмислял как да се завърне обратно при своя народ, за да види бащината си колиба, преди да умре. Дълги години търпеливо чакал. Най-сетне дошъл този час, защото той винаги идва, когато знаеш да го чакаш. Той срещнал едни бели хора, тръгнали да търсят неговата непозната родина, и се присъединил към тях. Белите вървели напред и все напред. Търсели един техен човек, който се бил изгубил по тези места. Те преминали горещата пустиня, пресекли снежните планини и достигнали страната на кукуаните. Там срещнали и тебе, о Инфадус.
— Сигурно си полудял, за да говориш така — изумено каза старият воин.
— Така ли мислиш? Погледни, чичо мой, ще ти покажа. Аз съм Игнози, законният крал на кукуаните.
И с едно-единствено движение той отмахна мучата около кръста си и застана гол пред нас.
— Виж, какво е това? — Той посочи с ръка една голяма змия, татуирана в синьо, обвита около кръста му. Опашката на змията изчезваше в отворената й уста на мястото, където започваха двете му бедра.
Инфадус гледаше, а очите му като че щяха да изскочат от орбитите си. После падна на колене и захълца.
— Куум! Куум! Това е синът на моя брат! Това е кралят!
— Не ти ли казах същото, чичо мой? Стани. Аз не съм още крал. Но аз ще стана крал с твоя помощ и с помощта на тези храбри бели мъже, които са мои приятели. Старата Гагул имаше право. Първо земята ще се окъпе в кръв. Нейната кръв също ще изтече, защото тя уби баща ми с думите си и пропъди моята майка. А сега, Инфадус, избирай! Ще ми подадеш ли ръка и ще бъдеш ли мой верен човек? Ще споделиш ли опасностите, които ме очакват, и ще ми помогнеш ли да свалим този тиранин и убиец или не? Избирай! Часът е ударил.
Старият човек сложи ръка върху главата си и се замисли. После се изправи, приближи се към Умбопа или по-точно Игнози, коленичи пред него и взе ръката му:
— Игнози, законен крал на кукуаните, слагам ръката си в твоите ръце и ще ти бъда предан до смъртта си. Когато ти беше бебе, люлял съм те на коленете си, а сега старата ми ръка ще се бори за теб и за свободата.
— Добре, Инфадус. Победя ли, ти ще бъдеш най-великият в кралството след краля. Ако изгубя, ти можеш само да умреш, а смъртта и без това не е далеч от теб. Стани, чичо мой!
Той се обърна към нас:
— А вие, бели хора, ще ми помогнете ли? Какво мога да ви предложа аз? Ако победя и намеря блестящите камъни, ще получите толкова, колкото можете да отнесете. Доволни ли ще сте от това?
Преведох думите му.
— Кажи му — отговори сър Хенри, — че той греши по отношение на англичаните. Богатството е хубаво нещо. Срещнем ли го на пътя си, ние го взимаме. Да знае обаче, че един джентълмен не се продава, за богатство. От мое име мога да кажа следното. Винаги съм харесвал Умбопа. Всичко в мен ме кара да съм на негова страна в голямото му дело. Особено приятно ще ми бъде да се опитам да разчистя сметките си с този жесток дявол Туала. Какво ще кажеш ти, Гуд, и ти, Куотърмейн?
— Е — каза Гуд, — за да си послужа с хиперболи, с каквито всички тези хора си служат, можеш да му кажеш, че винаги съм смятал борбата за хубаво нещо, което стопля сърцето. Ето защо може да разчита и на мен. Единственото ми условие е да ми позволи да нося панталони.
Преведох отговора.
— Благодаря, приятели мои — каза Игнози, предишният Умбопа. — А какво ще кажеш ти, Макумазан? Ти също ли си с мен, стари ловецо, който си по-хитър от ранения бизон?
Помислих малко, почесах се по главата и казах:
— Умбопа или Игнози, аз не обичам революциите. Аз съм за мира и съм малко страхлив (тук Умбопа се усмихна). От друга страна обаче, аз държа на приятелите си, Игнози. Ти държеше на нас и се държа мъжки, сега аз ще държа на теб. Но имай предвид, че аз съм търговец и трябва да мисля за себе си. Затова приемам предложението ти за диамантите, в случай че се доберем до тях. И още нещо. Както знаеш, ние дойдохме да търсим загубения брат на Инкубу (на сър Хенри) и ти трябва да ни помогнеш да го намерим.
— Това ще направя — отговори Игнози. — Стой, Инфадус, закълни се и кажи истината пред свещения знак на увитата около кръста ми змия. Знаеш ли някой бял човек да е стъпвал в тази страна?
— Никой, о, Игнози.
— Ако някой бял човек е бил видян или чут тук, ти щеше ли да знаеш за това?
— Сигурно щяха да ми кажат.
— Ти чуваш, Инкубу — обърна се Игнози към сър Хенри. — Бял човек не е идвал тук.
— Предполагам, че той не е стигнал дотук — въздъхна сър Хенри. — Клетникът? Клетникът! Всичко е било напразно. Божията воля е изпълнена.
— А сега на работа — намесих се аз с желание да отклоня разговора от печалната тема. — Много е хубаво да си крал по божие право, Игнози, но как възнамеряваш наистина да станеш крал?
— Не зная. Инфадус, имаш ли някакъв план?
— Игнози, Син на светкавицата — отвърна чичо му, — тази вечер е ловът на вещици. Мнозина ще бъдат подушени и погубени. Зрелището ще породи в сърцата на много други скръб, болка и гняв срещу крал Туала. Преди да са свършили игрите, аз ще съм говорил с някои от големите началници. Ако ги спечеля, те на свой ред ще уведомят полковете си. Отначало ще говоря с вождовете тайно и ще ги доведа да видят, че ти наистина си кралят. Мисля), че още преди да съмне, ще имаш двадесет хиляди копия под своята команда. А сега да си тръгвам. Трябва да помисля, да се поослушам и да подготвя нещата. Ако сме живи, след тържествата ще ви намеря тук и тогава ще поговорим. В най-добрия случай предстои ни война.
В този момент съвещанието ни беше прекъснато от шумни възгласи, които подсказваха идването на кралски пратеници. Показахме се на вратата на колибата и наредихме да ги пуснат. Влязоха трима мъже. Всеки от тях носеше по една блестяща ризница и великолепна бойна брадва.
— Даровете на моя господар, краля, за белите хора от звездите — извика вестителят, който ги съпровождаше.
— Благодарим на краля — отговорихме ние. — Оттеглете се.
Мъжете си излязоха, а ние разгледахме ризниците с голям интерес. Това бяха най-красиво изработените ризници, каквито бяхме виждали. Цялата тази маса от халки можеше да се събере в двете шепи.
— Тук ли изработвате тези неща, Инфадус? — попитах аз. — Те са много хубави.
— Не, господарю мой, имаме ги от прадедите си. Не знаем кой ги е правил и от тях са останали вече малко на брой. Само хора, в чиито жили тече царска кръв, имат право да ги носят. Те са вълшебни облекла, през които никое копие не може да премине. Който ги носи, е добре защитен в боя. Кралят е много поласкан или много уплашен, иначе нямаше да ви ги изпрати. Сложете ги тази вечер, господари мои.
През останалата част на деня почивахме и обсъждахме положението, което беше доста тревожно.
Слънцето залезе и хиляди огньове пламнаха в тъмнината. Понесе се тропот от много крака и звън на стотици копия. Полковете се придвижваха към определените си места, за да се строят за големите игри. Около осем часа пълната луна се показа в цялото си великолепие. Докато наблюдавахме изгрева й, дойде Инфадус, облечен в пълни бойни доспехи. Придружаваха го двадесетина човека, които щяха да ни съпроводят до мястото на игрите. Както ни беше препоръчано, ние вече бяхме облекли изпратените ни от краля ризници. Сложихме ги под обикновените си облекла и за наше учудване те не се оказаха нито много тежки, нито неудобни. Тези стоманени ризници очевидно бяха правени за мъже с едри телосложения. Поради това ризницата стоеше някак халтаво на Гуд, а също и на мен, обаче прилепна към великолепното тяло на сър Хенри. Окачихме револверите си на кръста, взехме в ръце изпратените ни от краля бойни брадви и тръгнахме.
Площадът на големия краал, където сутринта бяхме приети от краля, беше почти препълнен с около двадесет хиляди мъже, подредени в полкове. Полковете, от своя страна, се деляха на роти и пред всяка рота имаше малка пътечка, позволяваща свободното преминаване на вещиците при техния лов. Едва ли човек би могъл да си представи по-внушителна гледка от безкрайните, правилно разположени редици въоръжени мъже. Луната обливаше със светлината си гората от издигнати копия, мъжествените тела, разветите пера на украшенията и хармоничното съчетание на различно оцветените им щитове. Накъдето и да погледнехме, срещахме редици след редици от мрачни лица, обкръжени с веригите на проблясващите копия.
— Сякаш цялата армия е тук — обърнах се аз към Инфадус.
— Не, Макумазан — отговори той. — Само една трета от нея. Всяка година на игрите присъствува една трета от армията. Втората трета е строена отвън, за да предотврати евентуалните размирици, когато започне убиването. Десет хиляди са на пост около Лу, а останалите пазят краалите из страната. Виждаш, че ние сме много голям народ.
— Много са мълчаливи — забеляза Гуд.
И наистина гробната тишина при тази маса от живи хора беше просто потискаща.
— Какво каза Бугуян? — запита Инфадус.
Преведох му.
— Тези, върху които витае сянката на смъртта, са мълчаливи — отговори той мрачно.
— Мнозина ли ще бъдат убити?
— Мнозина.
— Изглежда, че безплатно ще присъствуваме на гладиаторски игри — казах аз на другите.
Сър Хенри потрепера, а Гуд изказа желанието си да се махнем час по-скоро оттам.
— Кажи ми — обърнах се към Инфадус, — ние в опасност ли сме?
— Не зная, господари мои. Не съм сигурен. Но не показвайте страх. Ако преживеем тази нощ, всичко може да излезе на добре. Войниците негодуват срещу краля.
Междувременно равномерно се придвижвахме към центъра на откритото пространство, в средата на което бяха поставени няколко столчета. В това време забелязахме друга малка група да идва от посоката на кралската палатка.
— Това е кралят, Туала, и Скрага, синът му. С тях е Гагул, старата, както и тези, които ще убиват — каза Инфадус, сочещ малката група от около дванадесет гиганта със свиреп вид, въоръжени с копия в едната ръка и с тежки керри в другата.
Кралят седна в средата, Гагул се сви в краката му, а другите застанаха отзад.
— Привет, бели господари — извика кралят, когато го приближихме. — Седнете, да не губим ценно време. Нощта е твърде кратка за делата, които трябва да се извършат. Вие идвате в добър час и ще видите славно представление. Огледайте се, о, бели богове, огледайте се!
Злото му око се претърколи от полк на полк.
— Можете ли да видите такава гледка на звездите? Погледнете как треперят от страх пред небесното правосъдие всички, които таят зло в сърцата си.
— Започнете! Започнете! — пропищя Гагул с тънкия си, сякаш пронизващ глас. — Хиените са гладни, те вият за храна. Започнете! Започнете!
За момент настъпи дълбока тишина, по-ужасна от предчувствието за това, което щеше да стане.
Кралят вдигна копието си. Веднага двадесет хиляди крака, се вдигнаха, като че принадлежаха на един човек, и се стовариха с удар върху земята. Това се повтори три пъти. Твърдата земя сякаш се огъна и потрепера. Тогава някъде отдалече самотен глас започна песен, подобна на ридание. Припевът звучеше така:
„Какъв е жребият на човека, роден от жена?“
От всяко гърло на огромното множество излезе отговорът:
„Смърт“.
Постепенно песента подемаше полк след полк, докато накрая цялото въоръжено войнство запя. Трудно ми беше да разбирам думите, освен където изразяваха различните степени на човешките страсти, страхове и желания. Песента звучеше ту любовно, ту войнствено, а накрая като надгробно ридание, завършващо внезапно със сърцераздирателен вопъл. Ехото дълго се носи над множеството, докато най-после заглъхна.
Тишината отново се спусна над площада.
Кралят пак вдигна ръка.
Дочу се трополене на крака. От бойните групи се отделиха някакви отвратителни фигури и се затичаха към нас. Когато приближиха, разбрахме, че са жени. Съдейки по белите им коси, повечето бяха стари. Украшенията им от рибени мехури се развяваха зад тях. Лицата им бяха нарисувани на бели и жълти линии. По гърбовете им висяха змийски кожи, а около кръстовете им тракаха колани от човешки кости. Всяка една държеше в съсухрената си ръка малък тризъбец. На брой не надминаваха десет. Те застанаха пред нас и една от тях, като посочи с тризъбеца си свитата фигура на Гагул, извика:
— Майко, старо майко, ние сме тук.
— Добре! Добре! Добре — изписка старата вещица. — Остри ли са очите ви, исанусис (врачки), виждате ли добре в тъмното?
— Остри са, майко.
— Добре! Добре! Добре! Отворени ли са ушите ви, исанусис, чувате ли думите, които не излизат през устата?
— Отворени са, майко.
— Добре! Добре! Добре! Събудени ли са сетивата ви, исанусис, можете ли да подушвате кръвта? Можете ли да очистите земята от злосторниците, които замислят зло на краля и неговите приближени? Готови ли сте да извършите небесното правосъдие, вие, които съм ви учила, които сте яли от хляба на мъдростта ми и пили от водата на магиите ми?
— Можем, майко.
— Тогава тръгвайте, не се бавете, лешоядки! Вижте палачите вече точат копията си (и тя посочи злокобната група отзад), белите хора са нетърпеливи да видят. Вървете!
С диви крясъци орисниците се спуснаха в различни посоки. Те се отправиха към различни точки от гъстия човешки пояс. Сухите кости на кръста им зловещо тракаха при тичането. Ние не успяхме да наблюдаваме всичките, така че вперихме очи в тази исануси, която беше най-близко до нас. Тя стигна на няколко крачки от бойците, спря се и започна да танцува бясно. Въртеше се в кръг с невероятна бързина и издаваше писъци като: „Подушвам го, него, злодея. Наблизо е той, той, който, отрови майка си. Чувам мислите на този, който мисли зло на краля.“
Тя танцуваше все по-бързо и по-бързо, докато изпадна в такова възбудено състояние, че пяна започна да хвърчи от скърцащите й челюсти. Очите й без малко да изхвръкнат, а тялото й видимо се тресеше. Внезапно тя се спря като закована и задуши наоколо като ловджийско куче, усетило дивеча. После протегна тризъбеца си и с крадливи стъпки се заприближава към, войниците. Виждахме как твърдостта им се стопяваше с нейното приближаване и те просто се смаляваха пред нея. Ние самите следяхме движенията й като омагьосани. Душейки и промъквайки се като куче, тя скоро спря, посочи насам-натам и после пак пристъпи крачка или две.
Внезапно краят настъпи. Тя нададе вик, скочи и докосна с тризъбеца си един висок боец. Веднага двамата му другари, стоящи непосредствено до него, сграбчиха осъдения човек за раменете и го докараха пред краля.
Белязаният не се съпротивлява, но го видяхме да влачи краката си като парализирани. Ръцете му, които изтърваха копието, бяха ръце на мъртвец.
След като го докараха, двама от злодейците-палачи пристъпиха напред да го поемат. Щом се срещнаха със своята жертва, палачите се обърнаха към краля в очакване на неговата заповед.
— Убий! — каза кралят.
— Убий! — изписка Гагул.
— Убий! — с глух кикот повтори Скрага.
Още не бяха произнесени думите и ужасното дело приключи. Единият от мъжете заби копието си в сърцето на жертвата, а другият пръсна мозъка му с тежкия прът.
— Един — преброи Туала.
Отмъкнаха тялото няколко крачки встрани и го проснаха на земята.
Едва свършиха с първия, и доведоха друга жертва, като животно на заколение. По леопардовото му наметало разбрахме, че е човек от висок ранг.
Отново прозвучаха ужасните думи и жертвата падна мъртва.
— Двама — преброи кралят.
И така смъртоносната игра продължи, докато проснаха в редица стотина тела. Чувал съм за гладиаторските игри на Цезар и за испанските игри с бикове, но си позволявам да твърдя, че нито едните, нито другите са били и наполовина толкова ужасни, колкото този лов на кукуански вещици. Гладиаторските зрелища и испанските борби с бикове във всеки случай са допринасяли за забавлението на публиката, а такова нещо тук нямаше.
По едно време се изправихме и опитахме да протестираме, но бяхме възпрени от Туала.
— Нека правосъдието си каже думата, бели хора. Тези кучета са опасни злодеи. Редно е да умрат.
Този беше единственият отговор, с който ни удостои.
Около десет и половина часа настъпи пауза. Видимо изтощени от кървавата си работа, вещиците се събраха, за да си починат. Помислихме, че представлението привърши. За жалост не беше така. За наша изненада видяхме престарата Гагул да се надига от мястото си и подпирайки се на тоягата си, тя се довлече до празното място. Изумителна гледка представляваше това страховито престаряло същество с глава, прилична на лешояд, превито почти на две от годините. Тя набра сили до такава степен, че накрая започна да тича наоколо почти толкова бързо, колкото обучените от нея зли орисници. Тя тичаше напред и назад, като си тананикаше сама. После внезапно се стрелна към снажен висок офицер, изправен пред един от полковете, и го докосна. Веднага се надигна роптание от полка, който очевидно беше под неговото командуване. Независимо от това, двама от хората му го хванаха и доведоха за екзекутиране. По-късно научихме, че този човек с голямо богатство и високо положение бил братовчед на краля.
С него кралят отброи сто и трима убити.
Гагул пак затича напред-назад, като се приближаваше все по-близо до нас.
— Обесете ме, ако не се опита да изиграе мръсния си номер на нас — възкликна Гуд ужасено.
— Глупости — каза сър Хенри.
Гледах старата вещица да идва все по-близо и по-близо и сърцето ми замря. Погледнах назад към дългите редици трупове и потреперех.
Все по-близо и по-близо танцуваше Гагул. Приличаше на оживяла крива пръчка, а от ужасните й очи струеше нечестив блясък.
Тя съвсем се приближи до нас. Всеки чифт очи от огромното множество с напрегнато внимание наблюдаваше движенията й. Най-после тя застана неподвижно и посочи.
— Кой ли е това? — промълви сър Хенри на себе си.
В следния миг всички съмнения изчезнаха. Старицата се спусна напред и докосна рамото на Умбопа или сега вече Игнози.
— Подушвам го — изписка тя. — Убийте го, убийте го, тъй е изпълнен със зло. Убий го този чужденец, преди да се пролее кръв за него. Убий го, о, кралю!
Настъпи пауза, от която аз веднага се възползувах.
— Кралю — извиках, като станах от мястото си. — Този човек е слуга на твоите гости. Той е тяхно куче. Който пролее кръвта на нашето куче, той пролива нашата кръв. Съгласно свещения закон на гостоприемството, искам защита за него.
— Гагул, майката на врачките, го подуши. Той трябва да умре, бели хора — беше мрачният отговор.
— Не, той няма да умре — отговорих аз. — Но този, който го докосне, наистина ще умре.
— Хванете го! — изрева Туала на палачите, които стояха около него целите потънали в кръвта на жертвите си.
Те тръгнаха към нас, но се поколебаха. Що се отнася до Игнози, той вдигна копието си, решен скъпо да продаде живота си.
— Стойте, кучета — извиках аз, — ако искате да видите светлината на утрото. Докоснете само един косъм от главата му и вашият крал ще умре.
И аз насочих револвера си към Туала. Сър Хенри и Гуд също изтеглиха пистолетите си. Сър Хенри насочи своя към предводителя на палачите, който се приближаваше да изпълни присъдата, а Гуд без колебание се прицели в Гагул.
Туала забележимо примигна, когато дулото на пистолета ми се изравни с широките му гърди.
— Е добре, какво решаваш, Туала? — запитах аз.
Тогава той проговори.
— Свалете вълшебните си тръби — каза той. — Вие ме замолихте в името на гостоприемството и поради тази причина, а не от страх пред това какво можете да направите, аз го пощадявам. Вървете си в мир.
— Добре — отговорих равнодушно. — Ние сме изморени от кръвопролитието и желаем да си починем. Свършиха ли танците?
— Свършиха — отвърна начумерено Туала и посочвайки към дългите редица трупове, разпореди:
— Нека тези кучета бъдат хвърлени на хиените и лешоядите.
И вдигна копието си.
При пълна тишина полковете започнаха да се оттеглят към вратата на краала. Остана само една малка група, която да отнесе труповете на нещастните жертви.
Ние също се изправихме и като направихме „салаам“ на негово величество, който той едва благоволи да забележи, се запътихме към нашия краал.
Седнахме в колибата си и запалихме кукуанската лампа, чийто фитил бе направен от някакъв вид палмово листо, а маслото от пречистена хипопотамова мас. Сър Хенри каза:
— Изпитвам необикновено чувство, сякаш съм болен.
— Ако и най-малко се колебаех дали да помогна на Умбопа срещу този ужасен мерзавец, такива колебания вече не съществуват — каза Гуд. — С мъка се стараех да остана спокоен, докато се провеждаше това безмилостно клане. Мъчех се да държа очите си затворени, но те се отваряха точно в ужасния миг. Чудя се къде ли е Инфадус. Умбопа, приятелю мой, трябва да си ни благодарен. За малко щяха да продупчат кожата ти.
— Благодарен съм, Бугуян, и никога няма да го забравя — отговори Умбопа и аз преведох думите му.
— А Инфадус скоро ще дойде, трябва да почакаме.
За разтуха запалихме лулите си и зачакахме.