Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (11)

Девета глава
Крал Туала

Мисля, че не е необходимо да описвам в подробности всички случки по пътя за Лу. Достатъчно е да спомена за двата дни усилен ход по големия Соломонов път, който неотменно следваше посоката си право към сърцето на Кукуаналанд. Колкото навлизахме навътре, страната ставаше все по-богата и по-богата и краалите все по-многобройни, заобиколени с широки пояси обработена земя. Всички бяха построени по принципа на краала, където преспахме първата нощ. Пазеха ги внушителни военни гарнизони. В Кукуаналанд всеки годен мъж е войник, както при германците, зулусите и масаите. Цялата сила на нацията е налице по време на война, нападение или отбрана. По пътя ни настигаха и задминаваха хиляди бойци. Те отиваха към Лу, за да присъствуват на големите годишни тържества. Мога да кажа, че не съм виждал по-внушителна войска.

При залеза на втория ден спряхме да починем за малко на билото на едни възвишения, по които се извиваше пътят. Разположен сред красива и плодородна равнина, пред нас лежеше Лу, доста голям за туземен град. Обиколката му обхващаше почти пет мили. От него се отделяха и няколко други краала, които при нужда се използуваха за квартируване на войските. Приблизително на около две мили на север се забелязваше хълм с чудноватата форма на подкова, с който по-сетне ни беше писано да се запознаем по-добре. Красиво разположен, краалът се разделяше на две от тичащата по средата му река с мостове по нея. Може да беше същата река, която проследихме от склоновете на Савската царица. На шестдесет или седемдесет мили в далечината се виждаха три огромни, покрити със сняг планини, разположени във формата на триъгълник. Те израстваха направо от равнината. Очертанията им бяха съвсем различни от тези на гърдите на Савската царица. Издигаха се отвесни и стръмни, а не гладки и заоблени.

Инфадус проследи погледа ни.

— Пътят свършва там — и той посочи планините, известни сред кукуаните под името „Трите вещици“.

— Защо точно там? — попитах аз.

— Кой знае — отвърна той и повдигна рамене. — Планините са осеяни с пещери и разделени от голяма пропаст. В старо време там са ходили умните мъже, за да вземат онова, за което са идвали в страната. Сега там погребваме кралете си — в Жилището на Смъртта.

Нетърпеливо зададох въпроса:

— За какво са идвали те?

— Това не зная. Моите господари, които идват от звездите, може би знаят това — отговори той и ни изгледа изпитателно. Вероятно знаеше повече, отколкото искаше да каже.

— Прав си — съгласих се аз. — Ние знаем много неща. Чувал съм например, че умните мъже в миналото са идвали в тези планини, за да вземат светещи камъни и жълто желязо.

— Моят господар е мъдър — каза той хладно. — Пред него аз съм само дете и не мога да разговарям с господаря си за такива неща. Моят господар трябва да говори със старата Гагул в кралския дом, която е мъдра като моя господар.

И той се отдалечи.

Щом си отиде, аз се обърнах към другите и им посочих планините.

— Ето там се намират диамантените рудници на цар Соломон. Умбопа стоеше до нас, но изглеждаше потънал в едно от своите дълбоки размишления, които бяха нещо обичайно за него. Той дочу моите думи и каза на зулуски:

— Да, Макумазан, диамантите сигурно са там и вие ще ги получите, тъй като белите хора много обичат играчките и парите.

— Отгде знаеш това, Умбопа? — попитах строго, защото тайнствените му думи не ми се нравеха.

— Сънувах го през нощта, бели мъже — изсмя се той, обърна се и се отдалечи.

— За какво намеква нашият черен приятел? — недоумяваше сър Хенри. — Той знае повече, отколкото казва. Това е ясно. Но между другото. Куотърмейн, чул ли е той нещо за моя брат?

— Нищо. Разпитвал е всички, с които се е сприятелил, но те заявяват, че никога бял човек не е виждан в страната.

— Мислиш ли той някога да се е добрал дотук? — забеляза Гуд. — Ние по чудо достигнахме мястото. Малко възможно е да е успял да дойде без помощта на картата.

— Не зная — мрачно отговори сър Хенри. — Но все пак уверен съм, че ще го намеря.

Слънцето бавно залезе и мракът внезапно се спусна над земята. Нямаше промеждутък между деня и нощта, нямаше това леко преминаване от едното към другото. На тези географски дължини здрачът не съществува. Промяната от ден в нощ е толкова бърза и внезапна, както промяната от живота към смъртта. Слънцето залезе и светът бе обвит в тъмнина. Но не за дълго. На изток просветля, сетне се показа сребриста ивица светлина и накрая пълната и величествена луна изплува над равнината, разпращайки сиянието си на длъж и шир. Земята се изпълни с блясък. Наподобяваше светлото дело на човек след залеза на неговото слънце, останало да осветява пътя на плахите пътешественици към тяхното надеждно утре.

С възторг се любувахме на красивата гледка. Постепенно звездите избледняха през чистотата на сиянието. Сърцата ни се изпълниха с благоговеен трепет. Стояхме удивени пред красотата, която не можехме да проумеем, а аз още по-малко мога да опиша. Животът ми беше тежък, читателю, но има неща, заради които съм благодарен, че съм живял. Едно от тях е, че видях как луната изгрява над Кукуаналанд.

Нашият приятел Инфадус наруши съзерцанието ни.

— Ако господарите са си починали, можем да продължим за Лу. Там вече е приготвено жилище за господарите. Сега луната свети добре и няма опасност да сбъркаме пътя.

Заслизахме надолу по пътя. След час навлязохме в града, който сякаш се простираше безкраен, осветен от хилядите лагерни огньове. Гуд, който винаги обичаше да се шегува, го нарече „Безкрайният Лу“. Скоро стигнахме до окоп с подвижен мост, където ни посрещна дрънкането на оръжие и дрезгавият вик на часовоя. Инфадус каза паролата, която не можах да чуя. Часовоят отдаде чест и ни пропусна по голямата централна улица на безкрайния град. Половин час вървяхме покрай редица от колиби, докато Инфадус се спря пред портата на група колибки, наредени в кръг около малък двор, покрит със счукан на прах варовик. Той ни уведоми, че това ще бъде нашата „бедна“ квартира.

За всеки от нас имаше подредена отделна колиба. Тези колиби бяха много по-хубави от онези, които видяхме преди. Във всяка имаше поставено удобно легло от щавени кожи, постлани върху дюшеци от ароматични треви. Имаше и храна. Щом се измихме с водата от пълните глинени делви, няколко хубави млади жени с дълбоки поклони ни донесоха печено месо и царевица, красиво сервирани върху дървени подноси.

Ядохме и пихме до насита. После, изморени от дългото пътуване се изтегнахме върху леглата, които по наша молба бяха събрани в една колиба. На тази наша предпазливост любезните дами отговориха с усмивка.

Когато се събудихме, слънцето грееше високо в небето. Нашите домакинки, които не страдаха от престорен срам, стояха в колибата в очакване заповедите ни, за да ни помогнат „да се приготвим“.

— Как да се приготвиш — изпухтя Гуд, — като имаш само една фланелена риза и чифт ботуши. Това не отнема много време. Бих желал само да получа панталоните си.

Съответно помолих за дрехите му, но ни уведомиха, че тези свещени реликви са отнесени на краля, който щял да ни приеме преди обед.

За тяхно голямо изумление и разочарование помолихме младите жени да излязат от колибата ни, след което направихме тоалета си възможно най-добре при тези обстоятелства. Гуд даже дълго бръсна дясната страна на лицето си; лявата, която беше вече буйно обрасла, по никакъв начин не му позволихме да обръсне. Ние пък се задоволихме да измием и срешем косите си. Дългите къдри на сър Хенри почти достигаха раменете му. Сега той приличаше много повече на древен датчанин, отколкото преди. Моята щръкнала четина достигаше вече един инч дължина, докато обикновено я оставях най-много половин инч дълга.

След закуска изпушихме по лула тютюн. Тогава лично Инфадус ни съобщи, че самият крал Туала с готовност щял да ни приеме, ако сме любезни да отидем при него.

Отговорих, че предпочитаме да изчакаме слънцето да се издигне по-нависоко, тъй като още сме уморени от пътуването си. Когато имаш работа с нецивилизовани хора, винаги е добре да не бързаш. Те всякога са склонни да смятат учтивостта за страхопочитание или сервилност. Въпреки нетърпението ни да видим Туала, или по-точно Туала да види нас, ние изчакахме да мине още един час. През това време приготвихме някои подаръци, каквито можахме да отделим от оскъдния си запас. Избрахме едната уинчестърка, използувана преди от горкия Вентфьогел, и някои мъниста. Пушката и мунициите решихме да подарим на негово царско величество, а мънистата бяха за жените и придворните. Бяхме раздали вече няколко мъниста на Инфадус и Скрага. Те много ги харесаха, тъй като дотогава не бяха виждали такива. След известно време заявихме, че сме готови и водени от Инфадус се запътихме към мястото на приема. Умбопа носеше пушката и мънистата.

Извървяхме няколкостотин ярда и достигнахме до оградено място, подобно на мястото, обградено от нашите колиби, само че около петдесет пъти по-голямо. Сигурно имаше не по-малко от шест или седем акра. Покрай оградата се редуваха колиби, предназначени за кралските жени. Точно срещу портата в най-отдалечения край на огромния площад се издигаше самотна една доста голяма колиба. В нея живееше негово величество кралят. Цялото останало място беше празно. Искам да добавя, че щеше да бъде празно, ако не беше изпълнено с многочислени военни отряди. Броят им възлизаше на седем или осем хиляди души. Всички тези мъже стояха изправени като статуи, докато ние преминавахме между тях. Неописуема е величествената картина, която представляваха с разветите пера на главите си, бляскащите копия и железните си щитове с обтегнати волски кожи.

Пред голямата кралска колиба беше оставено празно място, а пред самата колиба имаше поставени няколко столчета. По даден знак от Инфадус ние седнахме на три от тях. Умбопа застана зад нас. Самият Инфадус застана до вратата на колибата. Сред мъртва тишина останахме така в продължение на десет минути или повече със съзнанието, че сме обект на вниманието на осем хиляди чифта очи. Понесохме изпитанието колкото се може по-добре. Най-после вратата на колибата се отвори и от нея излезе една гигантска фигура, наметната с великолепна тигрова кожа. Следваха я младежът Скрага и нещо, което имаше вид на изсушена маймуна, увита в космата дреха. Гигантът седна на един стол, а Скрага застана зад него. Сбръчканата маймуна се промъкна на четири крака в сянката на колибата и клекна.

Наоколо царуваше пълно мълчание.

Тогава гигантската фигура отметна наметалото си и пред нас се откри една истинска страхотна гледка. Показа се огромен мъж с възможното най-отвратително изражение на лицето, което някога съм срещал. Устните му бяха дебели като на негър, носът сплеснат и той имаше само едно блестящо черно око, на мястото на другото зееше дупка.

Цялото му изражение изглеждаше жестоко и до голяма степен похотливо. Върху голямата му глава стърчеше великолепно украшение от бели щраусови пера. Блестяща ризница обхващаше тялото му. Около кръста и коляното си носеше обичайното украшение от бяла волска опашка. В дясната си ръка държеше огромно копие. На врата му висеше тежка златна огърлица. На челото му проблясваше прикрепен огромен нешлифован диамант.

Все още царуваше тишина. Но не за дълго. Гигантът, когото ние с право взехме за краля, вдигна голямото копие в ръката си. Осем хиляди копия се издигнаха в отговор и от осем хиляди гърла прогърмя кралският поздрав „куум“. Сцената се повтори три пъти. Всеки път земята потреперваше от този вик, който би могъл да се сравни единствено с тътена на гръмотевицата.

— Смирете се, о хора — изписка един тънък глас, излизащ като че ли от маймуната в сянката. — Кралят е пред вас.

— Кралят! Кралят! — прогърмяха осемте хиляди гърла. — Смирете се, о, хора! Кралят е пред вас.

После отново настъпи тишина, мъртва тишина. Неочаквано от лявата ни страна един войник изпусна щита си, който с трясък падна върху пода от варовик.

Туала извърна самотното си студено око по посока на шума.

— Ела тук ти! — заповяда той с гръмотевичен глас.

Един хубав млад човек излезе от редиците и застана пред него.

— Това беше твоят щит, дето падна, нали, глупаво куче? Искаш да ме посрамиш пред очите на странниците от звездите? Как посмя да направиш това?

— Това стана случайно, о, Теле на Черната крава — промълви воинът.

— Но тази случайност ти ще трябва да заплатиш с живота си. Ти ме постави в глупаво положение. Приготви се да умреш.

— Аз съм вол на краля — последва тихият отговор.

— Скрага! — изрева кралят. — Покажи ми как можеш да използуваш копието си. Убий това глупаво куче!

Скрага пристъпи напред със зловеща усмивка и вдигна копието си. Бедната жертва закри очите си с ръце и застана смирено. Ние се вцепенихме от ужас.

Един път, два пъти размаха Скрага копието си и го хвърли. Ах, Господи! Право в целта. Ударът беше толкова силен, че копието се показа на една стъпка от гърба на войника. Той размаха ръце и се строполи мъртъв. От множеството зад нас се понесе нещо като ропот, надигна се, но полека-лека заглъхна. Трагедията, беше свършила. Пред нас лежеше трупът и ние още не можехме да осъзнаем, че убийството бе извършено. Със страшно проклятие сър Хенри скочи на крака, но покорен от тишината, седна отново.

— Ударът беше добър — констатира кралят. — Изнесете го! Четирима мъже изскочиха от редиците, вдигнаха тялото на убития и го отмъкнаха.

— Заличете кървавите следи, заличете ги! — прописка тънкият глас на маймуноподобната фигура. — Кралят каза своята дума, кралската присъда е изпълнена.

Едно момиче се показа иззад колибата. То носеше гърне със счукан на прах варовик, който изсипа върху кървавото петно и го заличи.

В това време сър Хенри кипеше от възмущение от разигралата се сцена. С големи усилия успяхме да го задържим на мястото му.

— Седнете, за бога — пошепнах аз. — Животът ни зависи от това. Той ме послуша и седна спокойно.

Туала мълчаливо изчака да заличат следите от трагедията и след това се обърна към нас:

— Привет, бели хора, които не зная откъде идвате и за какво идвате.

— Привет и на тебе, Туала, крал на Кукуаналанд — отговорих аз.

— Откъде идвате и какво търсите, бели хора?

— Ние идваме от звездите. Не ни питай как. Ние идваме да опознаем тази страна.

— Вие идвате отдалече, за да видите малко нещо. А този човек там — и той посочи към Умбопа — и той ли идва от звездите?

— Точно така. На звездите има хора и с твоя цвят, но не питай за неща, които са твърде високи за теб, Туала, кралю.

— Вие говорите високомерно, хора от звездите — отговори Туала с тон, който никак не ми хареса. — Помнете, че звездите са далече, а вие сте тук. Какво, ако постъпя с вас както с този, когото изнесоха?

Изсмях се високо, въпреки че никак не ми беше весело на сърцето.

— Внимавай, кралю! — казах аз. — Стъпвай предпазливо по горещи камъни, за да не изгориш краката си. Дръж копието за дръжката, за да не прережеш пръстите си. Само за един косъм от нашите глави нещастието ще се изсипе върху теб. Нима онези там — посочих към Инфадус и Скрага, който негодяй в това време се занимаваше да чисти копието си от кръвта на войника — не ти разказаха какви хора сме ние? Виждали ли сте някога подобни на нас? — и погледнах към Гуд, убеден, че той никога не беше виждал подобен на него или такъв, какъвто Гуд изглеждаше тогава.

— Вярно е, че не съм — отговори кралят.

— Не ти ли казаха как смъртоносно улучваме отдалече? — продължих аз.

— Разправиха ми, но аз не им вярвам. Нека да видя как убивате. Убийте някой човек от онези, които стоят там — и той посочи към противоположната страна на краала. — Тогава ще ви повярвам.

— Не — отговорих аз. — Ние не проливаме човешка кръв освен в справедливо наказание. Но ако искаш да видиш, заповядай на слугите си да доведат един вол през кралската порта и преди той да изтича и двадесет крачки аз ще го поваля мъртъв.

— Не! — изсмя се кралят. — Убийте ми човек и тогава ще повярвам.

— Добре, кралю, така ще бъде — съгласих се хладно. — Тръгни през откритото пространство и преди краката ти да достигнат вратата, ще бъдеш мъртъв. Или ако не искаш, тогава изпрати сина си Скрага. (Да застрелям този негодяй в момента щеше да ми достави голямо удоволствие.)

Чувайки предложението ми, Скрага издаде ужасен вой и се вмъкна в колибата.

Туала се намръщи недоволно. Предложението не му хареса.

— Да доведат един млад вол! — заповяда той.

Двамата мъже веднага изтичаха.

— Сега, сър Хенри — казах аз, — стреляйте вие. Искам да покажа на този главорез, че не съм само аз вълшебникът в групата.

Сър Хенри взе експресната пушка и се приготви.

— Надявам се да дам добър изстрел — изпъшка той.

— Непременно — отговорих аз. — Ако не улучите с първия изстрел, стреляйте повторно. Целете се на сто и петдесет ярда и почакайте животното да обърне тялото си към вас.

Настъпи мълчание. Скоро видяхме един вол да тича право към портата на краала. Той влезе през вратата и като видя голямото множество, застана глупаво и измуча.

— Време е — пошепнах.

Бум! — и всички видяха вола, строполен по гръб, да рита безпомощно във въздуха. Прострелян беше между ребрата. Взривният, куршум свърши добра работа. Въздишка на удивление се понесе над събраните хиляди.

Обърнах се надменно:

— Лъгал ли съм те, кралю?

— Не, бели човече. Ти каза истината — отговори почтително той.

— Слушай, Туала — продължих аз. — Ти сам се увери в силата ни. Сега знай, че ние дойдохме с мирни намерения. Погледни! (Вдигнах автоматичната уинчестърка.) Ето една куха пръчка, с която и ти ще можеш да убиваш като нас. Само помни, че тя е омагьосана. Не трябва да убиваш хора с нея. Ако я насочиш срещу човек, тя ще те убие. Стой, ще ти покажа. Заповядай на някой да преброи четиридесет крачки и да забие копието си в земята, така че плоската страна на острието да е към нас.

За няколко секунди това беше направено.

— Виж сега как ще счупя копието.

Прицелих се внимателно и гръмнах. Куршумът удари плоскостта на копието и разчупи острието на части. Отново се понесе шепот на учудване.

— Сега, Туала, ние ти подаряваме тази магическа тръба (и аз му подадох пушката). — Постепенно ще те науча как да си служиш с нея. Но внимавай да не използуваш вълшебството на звездите срещу човек от земята.

Той я пое много предпазливо и я сложи до краката си. Когато направи това, забелязах, че сбръчканото маймуноподобно същество изпълзя от сянката на колибата. То се движеше на четири крака, но когато достигна мястото, където седеше кралят, се изправи на крака и като отхвърли коженото покривало от лицето си, откри най-необикновеното и свръхестествено лице. Това лице изглеждаше на много, много стара жена, толкова сбръчкано и свито, че големината му не беше по-голяма от лицето на едногодишно дете и то се състоеше изключително от дълбоки жълти бръчки. Между бръчките се мъдреше вдлъбната цепнатина, представляваща устата. Под нея високо навън се извивате брадичката. Нос не се виждаше. Ако не бяха големите черни очи, цялото лице можеше да се вземе за лицето на някой изсушен от слънцето труп. Като скъпоценни камъни в костница, все още изпълнени с жар и разум, блестяха и играеха те под белоснежните вежди сред изпъкналия пергаментен череп. Колкото до черепа той беше съвършено оголен и жълт на цвят. Сбръчканата му кожа се движеше и свиваше като качулката на кобра.

Видът на тази ужасна личност накара тръпки да полазят по гърба ни. Тя застана за момент мирно, след това протегна изсъхналата си лапа, въоръжена с нокти, дълги цял инч, положи я на рамото на Туала и заговори с тънък креслив глас:

— Слушай, кралю! Слушайте, хора! Слушайте, о, планини, равнини, реки и ти, родино на кукуаните! Слушайте, о, небе и слънце, о, дъждове, бури и мъгли. Слушайте, всички вие, крито живеете и ще умрете. Чуйте ме, всички вие, които сте мъртви и които отново ще живеете, и отново ще умрете! Слушайте! Духът на живота е в мен и аз предсказвам. Аз предсказвам! Аз предсказвам!

Думите заглъхнаха в слаб вой. Ужас скова сърцата на всички, които ги чуха, включително и нашите. Вещицата беше много страшна.

— Кръв! Кръв! Кръв! Реки от кръв. Навсякъде кръв. Виждам я, надушвам я, вкусвам я — тя е солена. Тя тече червена върху земята, тя пада като дъжд от небесата. Стъпки! Стъпки! Стъпки! Стъпките на белия човек, идващ отдалече. Те разтърсват земята. Земята трепери пред своя господар. Кръвта е хубава. Червената кръв блести. Няма друга миризма като миризмата на новопролятата кръв. Лъвовете ще я ближат и ще реват. Лешоядите ще измият крилата си в нея и ще крещят от радост. Аз съм стара. Много стара. Видяла съм много кръв. Ха, ха! Но преди да умра, ще видя още и ще ми е весело на душата. Колко мислите, че съм стара аз? Вашите бащи ме познаваха, и техните бащи ме познаваха, и бащите на техните бащи. Аз съм виждала белия човек и познавам неговите желания. Аз съм стара, но планините са по-стари от мен. Кой направи големия път, кажете ми? Кой изписа картините на скалите, кажете ми? Кой издигна тримата мълчаливци там, дето бдят над страната? Кажете? (И тя посочи към трите стръмни планини, които бяхме забелязали от предната вечер.) Не знаете, но аз зная. Това бяха белите хора преди вас и които ще бъдат, когато вас няма да ви има, които ще ви избият и унищожат. Да! Да! Да! А за какво идват те, белите, ужасните, които владеят магията и знанията, силните, упоритите? Какъв е този блестящ камък на челото ти, о кралю? Чии ръце изработиха железните доспехи на гърдите ти, о кралю? Вие не знаете, но аз знам. Аз, старата, аз, мъдрата, аз, Исануси — великата магьосница.

Тя обърна голата си, подобна на лешояд глава към нас.

— Какво търсите вие, бели хора от звездите? Ах, да, от звездите! Някой загубен човек ли? Няма да го намерите тук. Той не е тук. Векове наред бял крак не е стъпвал върху тази земя. Освен веднъж, но той я напусна, за да умре. Вие идвате за блестящите камъни. Знам това, знам това. Ще ги намерите, когато кръвта изсъхне. Но ще се върнете ли там, отдето сте дошли, или ще останете при мен? Ха-ха-ха! А ти, ти с тъмната кожа и гордата осанка (и тя посочи с костеливия си пръст Умбопа), кой си ти и какво търсиш тук? Ти не търсиш блестящите камъни, нито жълтия метал, дето свети. Тях ти ще оставиш на белите хора от звездите. Мисля, че аз те познавам, мисля, че мога да подуша кръвта във вените ти. Свали пояса си…

Изведнъж лицето на това необикновено същество се сви конвулсивно, на устата й се появи пяна и тя се свлече на земята в епилептичен припадък. Отнесоха я в колибата.

Треперещ, кралят се изправи и махна с ръка. Веднага полковете започнаха да се изтеглят и след няколко минути огромният площад опустя. Останахме само ние, кралят и неколцина придворни.

— Бели хора — обърна се той към нас. — Нещо ми подсказва, че трябва да ви убия. Гагул говори странни думи. Какво ще кажете вие?

Аз се изсмях.

— Внимавай, о, кралю, не е така лесно да ни убиеш. Ти видя съдбата на вола. Искаш ли да имаш същата участ?

Туала се намръщи.

— Не е хубаво да се заплашва един крал.

— Ние не заплашваме, ние говорим истината. Опитай се да ни убиеш, о, кралю, и ще видиш!

Огромният човек покри челото си с ръка.

— Вървете си в мир — каза той най-сетне. — Тази вечер са големите игри. Тогава ще видим. Не се страхувайте, че ще ви устроя капан. Утре ще мисля какво да сторя с вас.

— Добре, кралю — отговорих равнодушно и придружени от Инфадус, ние се завърнахме в нашия краал.