Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (17)

Петнадесета глава
Гуд болен

След двубоя отнесохме сър Хенри и Гуд в колибата на Туала. И двамата бяха крайно изтощени от напрежение и загуба на кръв. Моето състояние също не беше много по-добро. Аз съм жилав и по-издръжлив от много други мъже вероятно поради лекото си тегло непродължителната тренировка, но тази вечер като че ли силите ми се бяха свършили. На всичко отгоре, както винаги става в подобни случаи, старата рана от лъва започва да ме боли. Главата също ужасно ме болеше от удара, който бях получил сутринта и от който бях паднал в несвяст. Мъчно би могло да се намери тази вечер една по-нещастна тройка от тази, която представлявахме ние тримата. Единственото ни утешение беше, че съзнавахме какво безкрайно щастие е да се намираме в това състояние тук, отколкото прострени мъртви на бойното поле в компания на хилядите смелчаци, които тази сутрин бяха още живи и здрави.

С помощта на хубавата Фулата, която поради това, че бяхме спасили живота й, се самоназначи за наша прислужничка и по-специално за такава на Гуд, ние успяхме да свалим ризниците си, благодарение на които двамина от нас бяха останали живи през този тежък ден. Тогава видяхме, че телата под тях бяха страхотно контузени. Стоманените бримки бяха попречили на оръжията да ги промушат, но не ги бяха предпазили от натъртванията. Сър Хенри и Гуд бяха изцяло насинени, а и аз имах няколко натъртвания. Фулата донесе някакви скълцани зелени листа с приятна миризма. Ние се наложихме с тях и наистина скоро почувствувахме известно облекчение. Въпреки че контузиите бяха болезнени, те не ни създаваха толкова грижи, колкото раните на сър Хенри и Гуд. Гуд имаше дупка точно в месестата част на своя „красив бял крак“, вследствие на която беше изгубил голямо количество кръв. Сър Хенри пък имаше дълбок разрез на челюстта си, причинен от секирата на Туала. За щастие Гуд се оказа много сръчен и веднага щом донесоха малката му кутия с медикаментите, почисти основно раните и успя да зашие твърде задоволително на слабата светлина на примитивната кукуанска лампа в колибата и раната на сър Хенри, и своята. След това извади едно бурканче от кутията и ги намаза обилно с някаква антисептична помада. Бинтовахме ги с остатъците от една носна кърпа, която навреме открихме; че притежаваме.

Междувременно Фулата ни беше приготвила силен бульон, тъй като от умора не бяхме в състояние да ядем. Изгълтахме набързо бульона и се отпуснахме върху купищата великолепни животински кожи, разпръснати из колибата на умрелия крал. По някаква странна ирония на съдбата тази нощ сър Хенри спа завит със завивките и в леглото на Туала, когото беше убил.

Казах „спахме“. Беше трудно да се спи сред преживения ден. Да започна с това, че въздухът беше изпълнен със

„сбогуване с умиращите и

оплакване на умрелите.“

Отвсякъде долитаха риданията на жените, чиито съпрузи, синове и братя бяха загинали в битката. Нищо чудно, че плачеха, защото над двадесет хиляди мъже или почти една трета от кукуанската войска беше унищожена в този ужасен бой. Сърцата ни се късаха, като чувахме воплите им за тези, които никога нямаше да се върнат: Това ни караше да съзнаваме големия ужас на извършеното през деня в интерес на човешката амбиция.

Към полунощ безкрайните плачове на жените намаляха. Тишината се нарушаваше само на интервали от по няколко минути от единични и пронизващи вопли, идващи от една колиба в непосредствена близост до нашата. После открих, че воплите са идвали от Гагул, която оплаквала мъртвия крал Туала.

Късно през нощта изпаднах в неспокоен сън. От време на време се сепвах при мисълта, че преживявам отново страхотните събития от последните двадесет и четири часа. Ту ми се присънваше, че ме напада боецът, който беше загинал от собствената ми ръка, ту отново се намирах сред славния боен кръг на Сивите, които водеха безсмъртната си битка срещу полковете на Туала върху малкото възвишение. После виждах окървавената и украсена с пера глава на Туала да се търкаля в краката ми със скърцащи зъби и злобното си святкащо око. Така или иначе най-после нощта отмина. На сутринта разбрах, че и другарите ми не бяха прекарали нощта по-добре от мен. Гуд имаше силна треска и започна да губи съзнание. За мой ужас забелязах, че плюе кръв, вероятно в резултат на някое вътрешно увреждане, причинено му от отчаяните усилия на кукуанския боец да промуши с копието си ризницата му. Сър Хенри се посъвзе от съня, макар че тялото така го болеше, че не можеше да се помръдне, а раната на лицето му пречеше да яде и дори да се смее.

Към осем часа ни посеви Инфадус. Той не изглеждаше по-зле от преживяното напрежение предния ден, при все че не си бил лягал цялата нощ. Зарадва се много, като ни видя, и се здрависа сърдечно. Състоянието на Гуд го натъжи. Забелязах обаче, че се отнасяше с особено почитание към сър Хенри, като че ли той не беше обикновен човек. Както по-после разбрахме, всички кукуани смятаха храбрия англичанин за свръхестествено същество. Войниците разправяха, че никой друг мъж не можел да се бие като него, нито би могъл в края на такъв уморителен и труден ден да убие в двубой Туала. За краля се предполагаше, че е най-силният воин в Кукуаналанд. Да се пререже с един удар биволският му врат, беше невероятен подвиг. Този удар стана наистина баснословен в Кукуаналанд и оттогава насетне всяка изключителна проява на сила беше назована „като удар на Инкубу“.

Инфадус ни разправи също, че полковете на Туала се подчинили на Игнози. Вече започнали да пристигат вождовете от страната и да се поставят на негово подчинение. Смъртта на Туала от ръцете на сър Хенри приключи всички по-нататъшни безредици, защото Скрага бил единственият му син и нямаше друг жив претендент за трона.

Направих забележка в смисъл, че Игнози доплува до трона през кръг. Старият вожд сви рамене.

— Наистина — каза той, — но кукуанският народ може да бъде спокоен само когато от време на време му се пуска кръв. Мнозина бяха убити, но жените останаха, а други скоро ще пораснат, за да заемат местата на падналите. След всичко това страната ще бъде спокойна за известно време.

След него имахме кратко посещение от Игнози, на чието чело беше поставена кралската диадема. Като го наблюдавах да се разпорежда с кралско достойнство, с почетна стража, следваща го по петите, не можех да не си спомня за високия зулус, който ни се представи в Дърбан преди няколко месеца и помоли да го вземем на служба при нас. Наистина непонятни са по някой път странните кръговрати на колелото на съдбата.

— Здравей, кралю — казах аз, като се изправих.

— Здравей, Макумазан. Най-после съм крал с помощта на вашите три десници — последва готовият отговор.

Той разправи, че всичко вървяло добре, и се надявал до две седмици да може да уреди едно голямо пиршество, на което ще се, покаже пред народа.

Попитах го какво е решил да прави с Гагул.

— Тя е злият дух на страната — каза той. — Ще я убия заедно с всичките други вещици. Тя е живяла толкова дълго, че никой не си я спомня млада. В името на небето тя е обучавала вещиците на лов и е причинявала зло на страната.

— Все пак тя знае много — забелязах аз. — По-лесно е да унищожиш знанието, отколкото да го събереш.

— Така е — потвърди той замислено. — Единствено тя знае тайната на „Трите магьосници“ там, където свършва големият път, където са погребани кралете и където седят каменните мълчаливци.

— А също и къде се намират диамантите. Не забравяй обещанието си, Игнози. Ти трябва да ни заведеш до рудниците дори ако ще трябва да пощадиш живота на Гагул, за да ни покаже пътя.

— Няма да забравя, Макумазан, ще помисля върху това, което казваш.

След посещението на Игнози, отидох да видя Гуд и го намерих почти в безсъзнание. Треската от раната му го беше обхванала изцяло, допълнена по всяка вероятност и от някой вътрешен кръвоизлив. В продължение на четири или пет дни състоянието му беше много критично. Убеден съм, че ако не бяха неуморните грижи на Фулата, той щеше безславно да умре.

Жените са си жени навсякъде, независимо от цвета им. И все изглеждаше странно да виждаш тази тъмнокожа красавица, надвесена денонощно над леглото на трескавия мъж, да изпълнява всичките задължения по гледането на болния така бързо, нежно и с такава увереност като обучена болнична сестра. През първата и втората нощ се опитах да й помогна. Присъедини се и сър Хенри, веднага щом можа да стане. Тя прие намесата ни с неудоволствие и накрая настоя да оставим болния на нейните грижи. Според нея, нашето присъствие го правело неспокоен, което мисля, че беше вярно. Ден и нощ бдеше тя и се грижеше за него. Даваше му едно-единствено лекарство за спадане на температурата, приготвено от мляко, в което беше разбит сокът от луковицата на специален вид лалета. Бранеше го и от мухите. И сега виждам цялата картина, тъй както я виждах нощ след нощ на светлината на примитивната лампа. Гуд, мятащ се насам-натам, с изпито лице, със светещи трескави очи, бълнуващ несвързани неща, и седналата до него, облегната на стената на колибата стройна кукуанска красавица с кадифени очи, изтощено лице, но одухотворено от безкрайно съчувствие или може би това беше нещо повече от съчувствие.

Цели два дни смятахме, че той ще умре! С изпълнени със скръб сърца едва се движехме наоколо. Само Фулата не вярваше.

— Той ще живее — казваше тя.

На триста ярда около централната колиба на Туала, където лежеше болният, цареше пълна тишина. По заповед на краля всички живущи в колибите зад нея, с изключение на сър Хенри и мен, бяха преместени, с оглед никакъв шум да не достига до ушите на страдащия. Една нощ, това беше петата нощ от боледуването му, преди да се прибера, по навик отидох да го видя за няколко часа.

Внимателно влязох в колибата. Поставената на пода лампа осветяваше Гуд. Той не се мяташе вече, а лежеше съвсем спокойно.

Ето че най-после се беше свършило! От мъката, която ме обхвана, издадох нещо като стон.

— Тихо! — долетя от тъмнината зад главата на Гуд.

Доближих се повече до Гуд и разбрах, че той не беше мъртъв.

Спеше спокойно, здраво стиснал в бялата си ръка тънките пръсти на Фулата. Кризата беше преминала и той щеше да живее!

Той спа така цели осемнадесет часа. Едва се осмелявам да твърдя по причина, че може да не ми повярват, но през цялото време това предано момиче седя до него, страхувайки се да не би, ако се раздвижи или изтегли ръката си, той да се събуди. Как е изтраяла в това неудобно положение със свити, изтръпнали крака, уморена, да не говорим за липсата на храна, никой не знае. Истина е само, че когато най-после той се събуди, нея трябваше да я отнесат на ръце — така бяха изтръпнали крайниците й, че не можеше да ги движи.

Щом веднъж настъпи обратът, оздравяването на Гуд тръгна бързо. След като оздравя почти напълно, сър Хенри му разправи какво дължи на Фулата. Когато стигна дотам как тя беше седяла до него в продължение на осемнадесет часа от страх, че ако се раздвижи, ще го събуди, очите на честния моряк плувнаха в сълзи. Той се обърна и се отправи право към колибата, където Фулата приготвяше обяда (сега се бяхме върнали в старата си квартира). Взе и мене със себе си, за да превеждам, в случай, че тя не може да го разбере. Задължен съм да кажа обаче, че тя го разбра чудесно въпреки извънредно ограничения му кукуански речник.

— Кажи й — каза Гуд, — че й дължа живота си и че никога няма да забравя нейната доброта.

Преведох и ми се стори, че тя се изчерви под тъмната си кожа.

Обръщайки се към него с едно от тези бързи и грациозни движения, които винаги ми наподобяваха полета на дива птица, тя отговори кротко, гледайки го с големите си кафени очи.

— Не, господарю мой, моят господар забравя. Не спаси ли той моя живот и не съм ли аз негова слугиня?

Сигурно ще забележите, че младата дама изглежда беше напълно забравила това, което сър Хенри и аз бяхме сторили, за да я изтръгнем от ноктите на Туала. Но това е присъщо на жените. Помня, че и скъпата ми съпруга беше такава.

Оттеглих се от краткия разговор с тъжно сърце. Не ми харесваха милите погледи на госпожица Фулата, защото добре ми бяха познати фаталните любовни предразположения на моряците изобщо и на Гуд по-специално.

Както съм установил, има две неща в света, които не могат да бъдат избегнати. Не можеш да възпреш зулуса да не се бие и моряка да не се влюби при най-малкия повод.

Няколко дни по-късно Игнози свика великата „индаба“ (съвет), на който беше официално признат за крал от „индуните“ (старейшините) на Кукуаналанд. Зрелището беше великолепно, понеже включваше и голям военен парад. На този ден манифестираха и оцелелите Сиви. От името на войската им беше изказана благодарност за героичното им държане във великата битка. На всеки човек кралят подари добитък и го направи военачалник в новия полк на Сивите, който щеше да се създаде. Издадена беше също, заповед надлъж и шир из Кукуаналанд, че докато удостоявахме с присъствието си страната, ние тримата трябваше да бъдем поздравявани с кралския поздрав и да ни бъдат отдавани почестите, присъщи за краля. Провъзгласено беше също, че ние можехме да разполагаме с живота и смъртта на хората. В присъствието на събрания народ Игнози отново потвърди обещанията, които беше дал, в смисъл, че няма да се пролива човешка кръв без съд и че ловуването на вещиците ще бъде преустановено в страната.

След церемонията изчакахме Игнози и го уведомихме за нашето желание да открием тайната на рудниците, до които извеждаше Соломоновия път. Запитахме го дали е научил нещо за тях.

— Приятели мои — отговори той, — ето какво открих. Именно там се намират трите огромни фигури, наречени „Мълчаливците“, на които Туала искаше да принесе в жертва девойката Фулата. Там също в една голяма пещера дълбоко в планината са погребани кралете на тази страна. Там ще намерите и тялото на Туала да седи между онези, които са отишли преди него. Има и една огромна дупка, където някога отдавна умрели мъже са копали, за да се сдобият с камъните, за които говорите. Чувал съм мъжете да разправят за такива дупки и в Кимбърли. Пак там, в Жилището на Смъртта, има една тайна стаичка, неизвестна на никого друг освен на краля и на Гагул. Но Туала е мъртъв, а аз не зная къде е стаичката, нито какво има в нея. Има обаче една легенда в страната, че някога, преди много поколения, един бял човек преминал планината. Една жена го завела при тайната стаичка и му показала богатството, но преди да може да го отнесе, тя го предала и той бил прогонен от тогавашния крал обратно в планината. От този ден никой човек не е влизал в стаичката.

— Историята сигурно е вярна, Игнози, защото горе на планината ние намерихме белия човек — казах аз.

— Да, ние го намерихме. И сега аз ви обещавам, че ако можем да открием стаичката, и камъните са още там…

— Камъкът върху челото ти доказва, че те са там — прекъснах го аз, като посочих големия диамант, който бях свалил от челото на мъртвия Туала.

— Може би. Ако те са там — продължи той, — ще имате толкова, колкото можете да вземете, ако, разбира се, ме напуснете, братя мои.

— Първо трябва да намерим стаичката — казах аз.

— Има само един човек, който може да ви я покаже — Гагул.

— А ако тя не иска?

— Тогава ще умре — каза твърдо Игнози. — Пощадих я само за тази цел. Но тя трябва да избере. — И като извика един пратеник, той му нареди да доведе Гагул.

След няколко минути врачката дойде, влачена от двама стражи, които тя непрекъснато кълнеше.

— Оставете я! — заповяда краля на стражите.

Веднага щом те се отстраниха, изсъхналият стар вързоп, защото тя изглеждаше точно така, се свлече на земята и се сви на кълбо. От нея останаха да блестят само две злобни змийски очи.

— Какво искаш от мен, Игнози? — изписка тя. — Не смей да ме докоснеш. Само да ме докоснеш, ще те унищожа там, където седиш. Пази се от моите магии.

— Твоите магии не можаха да спасят Туала, стара вълчице. Те не могат да навредят и на мен — отговори той. — Слушай! Искам от теб да покажеш къде се намира стаичката с блестящите камъни.

— Ха-ха — прописка тя. — Никой не знае освен мен, а аз никога няма да ти кажа. Белите дяволи ще си отидат оттук с празни ръце.

— Ти ще ми кажеш. Ще те принудя да кажеш.

— Как, кралю? Ти си силен, но може ли силата да изтръгне истината от устата на една жена?

— Това е трудно, но все пак ще го направя.

— Как, кралю?

— Ако не искаш да кажеш, ще умреш от бавна смърт.

— Да умра? — изкрещя тя от ужас и гняв. — Не смей да ме докоснеш, човече! Ти не знаеш коя съм аз. Колко мислиш, че съм стара? Аз познавах вашите бащи и бащите на бащите на бащите. Когато страната беше млада, аз бях тук, когато страната остарее, аз пак ще бъда тук. Аз не мога да умра, освен ако случайно бъда убита, а никой не смее да ме убие.

— Все пак аз ще те убия, Гагул, майко на злото, ти си толкова стара, че не можеш повече да обичаш живота си. Какво представлява животът за такава баба като теб, която няма нито образ, нито форма, нито коса, нито зъби, освен едни магии и зли очи. Да те погубя, това ще бъде милост за теб, Гагул.

— Ти, глупако! — изписка старата вещица. — Ти, проклет глупако, ти мислиш, че животът е сладък само за младите? И какво знаеш ти за сърцето на човека? Наистина, за младите смъртта е понякога добре дошла, защото младите имат чувства. Те обичат и страдат. Щом любимите им преминат в страната на сенките, това ги съкрушава. Но старите нямат чувства. Те вече не обичат и, ха-ха, те се смеят, когато виждат другите да преминават в тъмнината. Ха-ха-ха! Те се радват да виждат злото, което се върши под слънцето. Всичко, което обичат, е животът, топлото, топло слънце и сладкия, сладкия въздух. Те се страхуват от студа и тъмнината. Ха-ха-ха!

И старият вързоп се загърчи в ужасно веселие на пода.

— Престани със своите злобни приказки и ми отговори! — заповяда ядосано Игнози. — Ще покажеш ли мястото, където са камъните, или не? Ако не го покажеш, ти ще умреш още сега. — И той насочи копието си към нея.

— Няма да го покажа. Ти не смееш да ме убиеш, не смееш. Който ме погуби, ще бъде прокълнат завинаги.

Бавно Игнози приближи копието, докато бодна проснатата купчина парцали.

С див писък тя скочи на краката си и после отново падна и се претърколи по пода.

— Недей, ще го покажа. Само ме остави да живея. Остави ме да седя на слънцето и да имам парче месо за смучене и аз ще ти го покажа.

— Съгласен съм. Знаех, че все ще има начин, да те вразумя. Утре ще тръгнеш с Инфадус и моите бели братя към мястото и внимавай да не излъжеш. Не го ли покажеш, ще умреш от бавна смърт. Казах.

— Няма да излъжа. Игнози. Аз винаги държа на думата си. Ха-ха-ха! Веднъж една жена показа мястото на един бял човек и злото го сполетя. — Злите й очи заискриха. — Нейното име също беше Гагул. Възможно е аз да съм била тази жена.

— Лъжеш! — обадих се аз. — Това се е случило преди десет поколения.

— Може би, може би. Когато живееш дълго, забравяш. Възможно е да е била майката на моята майка, която ми го е разправяла, но сигурно е, че нейното име също е било Гагул. Но запомнете: на мястото, където са блестящите играчки, ще намерите една кожена торба, пълна с камъни. Онзи човек е напълнил торбата, но не е могъл да я изнесе. Злото го сполетя, ви казвам, злото го сполетя. Може би майката на моята майка ми го е разказвала. Но пътуването ще бъде весело, по пътя ще видим телата на тези, които умряха в битката. Те няма да имат вече очи и ребрата им ще са оглозгани от хищниците. Ха-ха-ха!