Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King Solomon’s Mines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Лов на слонове

Нямам намерение да разправям с подробности всички преживели по време на дългото пътуване до краала на Ситанда, намираш се близо до мястото, където се сливат реките Луканга и Калукуе и отстоящ на хиляда мили от Дърбан. Последните триста мили извървяхме пеша поради присъствието на ужасната муха цеце. Нейното ухапване е фатално за всички животни с изключение на магаретата и човека.

Напуснахме Дърбан към края на януари и беше вече втората седмица на май, когато се установихме, на бивак близо до краала на Ситанда. Приключенията ни по пътя имаха най-разнообразен характер, от тия, дето се случват на всеки африкански ловец. Ще спомена само за едно от тях, с което ще избягна опасността разказът ми да стане отегчителен.

В Айнайти — най-красивият търговски пункт в Матабеле, където царува Лобенгула (един голям негодяй), ние със съжаление изоставихме нашият удобен фургон. От хубавия впряг от двадесет вола, който купих в Дърбан, останаха само дванадесет. Един беше ухапан от кобра, три загинаха от глад и жажда, петият се загуби, а останалите три умряха от отровната трева, наречена тулип. Пет от останалите също се разболяха от нея, но ние успяхме да ги излекуваме, като им давахме отвара от същата трева. Това средство е много ефикасно, ако бъде дадено навреме. Фургона и воловете оставихме на грижите на Гоза и Том, коларя, и водача, които заслужаваха напълно доверието ни. За всеки случай замолихме един почтен мисионер шотландец, живеещ на това диво място, да ги държи под око. После, придружени от Умбопа, Кива, Вентфьогел и половин дузина новонаети носачи, ние се отправихме пеш към неизвестността. Спомням си, че всички се бяхме умълчали при тръгването и предполагам, че всеки от нас се питаше дали ще оцелеем, за да видим отново фургона си; колкото до мен; аз въобще не се надявах. По едно време Умбопа, който вървеше най-напред, запя една зулуска песен. В нея се разказваше как храбрите мъже, уморени от живота и ежедневието, потеглили към непознати места, за да открият нови неща или да умрат. Когато обаче навлезли далеч в чуждите земи, открили не пустош, а плодородна земя с млади невести и тлъст добитък, с дивеч за лов и неприятели да се сражават.

Всички се развеселихме и приехме песента като добър знак. Жизнерадостен туземец беше Умбопа, би могло да се каже — благороден, освен когато изпадаше във временна унесеност. При това притежаваше чудесното умение да поддържа духа у другите. Всички скоро го обикнахме.

А сега да разкажа за приключението, защото наистина обичам ловните истории.

Две седмици след като напуснахме Айнайти, достигнахме до особено красива гориста местност, която изобилствуваше с вода. Склоновете на хълмовете бяха гъсто обрасли с храстите айдоро, както ги наричат туземците, а на места с тръните „wacht-een-deche“ (чакай малко). Тук растеше в изобилие и дървото мачабел, отрупано със свежи жълти плодове с грамадни кокички. Това дърво е любимата храна на слоновете. Не беше нужно да предполагаме, че са наблизо, тъй като следите им можеха да се видят навсякъде, а на много места дърветата бяха изпочупени и даже повалени. Слонът унищожава всичко, когато се храни.

Една вечер, след като бяхме вървели през целия ден, стигнахме до чудно красиво място. В подножието на обрасъл с храсти хълм се виждаше пресъхнало речно корито. Из него обаче имаше вирове с кристалночиста вода. Около тях личаха отпечатъците от копитата на дивеч. От хълма започваше равнина, цялата покрита с мимоза и изпъстрена с блестящите листа на мачабел. Наоколо се простираше огромно море от непроходим, обгърнат в мълчание храсталак.

Когато навлязохме в речното корито, пред нас пробяга изплашено стадо високи жирафи. Щом ни усетиха, жирафите се спуснаха в галоп или, по-добре казано, навириха опашки и се понесоха в бяг, тракайки с копита по земята като кастанети. Намираха се на около триста ярда далеч от нас. Практически бяха вън от обсега на пушките ни. Гуд, който вървеше напред и носеше в ръка заредената „Експрес“, не устоя на изкушението, вдигна пушката си, примери се в последната от стадото млада женска жирафа и стреля. По някаква необикновена случайност куршумът я удари откъм гърба, разбивайки гръбначния й стълб. Жирафата се преметна презглава като заек и падна. Наистина случката беше много любопитна.

Дявол да го вземе — възкликна Гуд. Той имаше навика да употребява такива изрази, когато беше развълнуван. Навик, придобит вероятно през време на морската му кариера. — Дявол да го вземе, улучих я!

— Уу, Бугуян — викаха кафрите, — уу, уу (да, да).

Те наричаха Гуд „Бугуян“ (стъклено око) паради монокъла му.

— Уу, Бугуян — възкликнахме сър Хенри и аз. От този ден вече Гуд беше признат за отличен стрелец, поне от кафрите. Всъщност той не беше добър стрелец и винаги когато по-късно пропускаше целта си, ние се правехме, че не забелязваме, защото си спомняхме случая с жирафата.

Изпратихме някои от „момчетата“ да отрежат най-хубавото месо от убитата жирафа. Останалите се заехме да построим „шърм“ (бивак) на около стотина ярда вдясно от един вир. Това се прави по следния начин: нарязват се бодливи храсти и с тях се огражда един кръг като с плет. Мястото в кръга се изравнява. Ако има суха трева тамбуки, то тя се струпва в средата за легло; запалва се огън или няколко огньове.

Луната беше вече изгряла, когато привършихме нашия шърм. Вечерята ни от жирафски пържоли и печени кости, пълни с мозък, ни чакаше. Тези кости ни доставиха голямо удоволствие, макар че беше трудно да ги чупим. Не познавам по-разкошно ядене от печените кости на жирафа, пълни с мозък, като се изключи сърце от слон, каквото ядохме на другия ден. Вечеряхме на светлината на пълната луна. От време на време поспирахме, за да благодарим на Гуд за чудесния му изстрел; след това запушихме лулите си и заразправяхме разни истории. Трябва да сме представлявали странна картина около огъня — аз, с ниско остриганата си сива коса, щръкнала право нагоре, и сър Хенри с жълтата си коса, станала вече доста дълга. Представлявахме пълен контраст. Аз съм слаб, нисък и мургав и тежа само девет и половина стоуна[1], а сър Хенри е висок, едър, рус и тежък петнадесет стоуна. Но като взема предвид всички обстоятелства, предполагам, че най-странен е изглеждал запасният капитан от кралската флота Джон Гуд. Той седеше върху една кожена чанта и изглеждаше сякаш току-що се е завърнал от еднодневен лов за развлечение в някоя цивилизована страна; съвсем чист, спретнат и добре облечен. Носеше ловен костюм от мек, кафяв вълнен плат, с подходяща шапка и гамаши. Както обикновено беше гладко избръснат, монокълът и изкуствените му зъби бяха също в пълен ред. Въобще беше най-спретнатият човек, когото бях срещал в пустошите. Даже носеше и бяла яка, с каквито се беше добре запасил.

— Те тежат толкова малко — ми каза той невинно, когато изразих учудването си от този факт, — а аз желая винаги да съм джентълмен.

И така ние седяхме и си разправяхме разни истории на вълшебната лунна светлина. Кафрите лежаха на няколко ярда от нас, и смучеха замайващата ги „даха“ през лули, измайсторени от рога на южноафрикански антилопи. Постепенно, един по един те се завиха с одеялата си и задрямаха край огъня. Само Умбопа седеше малко настрана дълбоко замислен. Забелязал бях, че той винаги седеше по-настрана от другите кафри.

Изведнъж из дълбините на храстите зад нас се чу силно „ууф“, „ууф“.

— Това е лъв — казах уверено.

Ослушахме се. Миг след това на около стотина ярда от вира се чу пронизителното тръбене на слон.

— Ункунгунклово! Ункунгунклово! (Слон, слон!) — зашепнаха кафрите. Минута по-късно редица от огромни сенки се задвижиха бавно откъм водата към храстите. Гуд скочи, обхванат от ловна треска. Той мислеше вероятно, че да се убие слон е така лесно, както да се застреля жирафа. Аз силно го стиснах за ръката и го смъкнах долу.

— Не трябва — казах. — Остави хи да отминат.

— Изглежда, че се намираме в ловния парк на рая. Гласувам да спрем тук поне ден-два и половуваме — обади се възторжено сър Хенри.

Изненадах се. Досега сър Хенри настояваше да вървим колкото се може по-бързо, особено след като установихме в Айнайти, че около преди две години един англичанин на име Невил продал фургона си и се отправил навътре в страната. Но предполагам, че и той беше обхванат от ловна треска.

При това предложение Гуд отново подскочи. Много му се искаше да стреля по слоновете. Да си кажа право, и на мене ми се искаше същото, защото не беше по разбиранията ми да оставя такова стадо да се измъкне спокойно, без да стрелям по него.

— Добре, приятели — намесих се аз. — Мисля, че имаме нужда от малко развлечение. А сега нека спим. Утре преди зори ще потеглим след тях и може да ги изненадаме, докато пасат някъде наблизо, преди да са се отдалечили.

Другите ме подкрепиха и ние се приготвихме за спане. Гуд сложи монокъла и изкуствените си зъби, в джоба на панталона, свали дрехите си, изтърси ги, сгъна ги прилежно и ги постави под мушамената си завивка, за да не се измокрят от росата. Сър Хенри и аз се загърнахме в одеялата си и скоро потънахме в дълбокия и здрав сън на пътешественика. И в съня ни се струваше, че вървим, вървим, вър…

Но какво беше това?

Внезапно откъм водата се чу ожесточено боричкане, което в следващия миг премина в поредица от най-ужасни ревове. Съмнение нямаше. Само лъв можеше да реве така. Всички скочихме и вперихме очи към водата. Видяхме някаква смесица от жълто и черно да се търкаля в смъртоносна схватка към нас. Грабнахме пушките, и като нахлузихме велдшуните[2] си, изтичахме нататък. Когато стигнахме, боричкането беше престанало.

И ето какво видяхме. На тревата лежеше мъртва голяма мъжка антилопа, самур, един от най-хубавите екземпляри от този вид антилопи. Прикован на огромните й извити рога, лежеше, също мъртъв, великолепен черногривест лъв. Очевидно антилопата беше отишла да пие вода на вира, около който е дебнел лъвът. Докато е пиела, лъвът се хвърлил върху й, но се надянал на острите й рога и останал прикован на тях. Бях виждал същия случай и по-рано. Като не е могъл да се освободи, лъвът е започнал да хапе и разкъсва гърба и врата на антилопата, която, полудяла от страх и болка, се е спуснала в бяг, докато е паднала мъртва на земята.

Разгледахме мъртвите животни, повикахме кафрите и всички заедно ги завлякохме до шърма. След това си легнахме и спахме непробудно до зори.

Първите слънчеви лъчи ни изправиха на крака и започнахме подготовката за лова. Взехме със себе си трите тежки пушки, достатъчен запас муниции и големите си бутилки за вода, напълнени със слаб студен чай, който винаги съм считал за незаменим при лова. Закупихме леко и тръгнахме. Умбопа, Кива и Вентфьогел ни придружиха. Другите кафри останаха в лагера. Наредихме им да одерат лъва и антилопата и да нарежат месото на антилопата на парчета.

Лесно намерихме широката пътека, прокарана от слоновете. Вентфьогел я изследва и съобщи, че оттам са минали двадесет или тридесет слона, повечето от които мъжки. Стадото се беше отдалечило през нощта и едва към девет часа, когато беше станало доста горещо, по вида на повалените дървета, ожулените стебла, смачкани листа и димящия тор разбрахме, че вече сме го приближили.

Скоро го открихме. Както беше казал Вентфьогел, то наброяваше между двадесет и тридесет слона. Те стояха в една падина, привършили сутрешната си закуска, и размахваха огромните си уши. Гледката беше великолепна.

Между тях и нас лежаха около стотина ярда. Взех шепа суха трева и я подхвърлих във въздуха, за да установя посоката на вятъра. Знаех, че ако те ни усетеха, щяха да избягат, преди да можем да стреляме. За наша радост вятърът духаше откъм слоновете. Крадешком се промъкнахме напред и прикрити от растителността, се доближихме приблизително на около четиридесет ярда до грамадните животни. Точно срещу ни стояха, удобни за прицел, три прекрасни мъжки слона, единият от които с огромни зъби. Пошепнах на другите, че за себе си избирам средния. Сър Хенри се прицели в слона отляво, а Гуд в третия с огромните зъби.

— Огън! — изкомандувах шепнешком.

„Бум! Бум! Бум!“ — изтрещяха трите тежки пушки и слонът на сър Хенри се повали мъртъв на земята, улучен точно в сърцето. Моят падна на колене. Помислих, че ще умре, но в следващия миг той се изправи и се втурна право срещу мен. Без да се бавя, стрелях повторно в ребрата му и той с грохот се повали на земята. Бързо заредих пушката си с други два патрона, изтичах до слона и с един изстрел в мозъка сложих край на страданията на бедното животно. Тогава се обърнах, за да видя как се беше справил Гуд с огромния слон, когото бях чул да тръби от ярост и болка, докато се разправях с моя. Видях капитана в състояние на голяма възбуда. Разбрах, че раненият слон се е обърнал и се е спуснал право срещу неприятеля си, който едва имал време да отскочи встрани. Слонът минал покрай него, без да го види, и се отправил към нашия лагер. Междувременно стадото, обезумяло от страх, се беше понесло в друга посока.

Поколебахме се дали да тръгнем след ранения слон или да последваме стадото и накрая решихме да направим второто. Тръгнахме с чувството, че вече няма да видим тези огромни слонски зъби. След това често съжалявах, че не беше станало така.

Да проследим слоновете беше лесно, тъй като след тях оставаше следа, широка колкото коларски път. В страхотния си бяг те така бяха изпотъпкали гъстите храсти по пътя си, като че това беше тревата тамбуки.

Но да ги доближим не беше така лесно. Вървяхме под палещото слънце в продължение на два часа, докато ги открием. С изключение на един всички останали слонове стояха вкупом и по неспокойно вирнатите им хоботи, с които изследваха въздуха, се разбираше, че се страхуват от изненада. Самотният слон стоеше на около петдесет ярда отсам стадото и на около шестдесет ярда от нас. Очевидно беше на стража. Като преценихме, че има опасност той да ни види или подуши и че другите вероятно ще ни избягат, преди да можем да ги приближим, тъй като местността наоколо беше открита, ние всички се прицелихме в него и аз изкомандувах „огън“. Чуха се три изстрела и той падна мъртъв.

Стадото побягна, но за негово нещастие на около сто ярда по-нататък имаше пресъхнало речно корито със стръмни брегове. Слоновете Се спуснаха в него. Когато достигнахме брега, видяхме ги да се опитват отчаяно да се изкачат на другия бряг. Въздухът беше изпълнен с тръбенето им. Те се блъскаха един друг в паниката си също като хора. Разбира се, ние се възползувахме от добрия случай и стреляхме толкова бързо, колкото бързо можехме да пълним пушките си. Убихме пет от горките животни и без съмнение щяхме да изтребим цялото стадо, ако не се бяха отказали от опитите си да се изкачат на другия бряг, а препуснаха презглава надолу по коритото. Почувствувахме се много уморени, за да ги последваме, а може би вече се бяхме наситили да убиваме. Осем слона бяха доста за един ден.

Починахме малко и през това време кафрите изрязаха сърцата на два от убитите слонове за вечеря. След това се запътихме обратно, доволни от това. Смятахме да изпратим носачите да извадят бивните.

Наскоро, след като отминахме мястото, където Гуд беше ранил огромния слон-патриарх, ние се натъкнахме на стадо южноафрикански антилопи. Стрелба по тях не открихме, тъй като вече имахме месо в изобилие. Копитата им прогърмяха покрай нас, а като ни отминаха, те се спряха зад един храсталак и се извърнаха да ни огледат. Гуд полюбопитствува да ги види по-отблизо, тъй като по-рано не беше срещал такива антилопи. Той подаде пушката си на Умбопа и последван от Кива, се запъти към горичката от храсти. Ние се възползувахме от случая да си починем малко и седнахме да ги почакаме.

Слънцето залязваше в най-пурпурните си багри. Сър Хенри и аз се любувахме на красивата картина, когато изведнъж чухме тръбенето на слон и видяхме огромния му силует, откроен върху червения диск на слънцето. С вдигнат във въздуха хобот той се носеше напред.

Следващата секунда видяхме Гуд и Кива да бягат към нас, а раненият слон (защото това беше той) да тича след тях. В първия миг не посмяхме да стреляме, понеже се страхувахме да не ударим някого от тях. А и нямаше да има смисъл от такова разстояние. Тогава се случи нещо ужасно, Гуд, жертва на слабостта си да носи дрехи от цивилизования свят, падна. Ако той се беше съгласил да се раздели с панталоните и гетите си, както бяхме направили ние, и да ходи на лов по фланелена риза и велдшуни, всичко щеше да мине благополучно. Но сега панталоните му пречеха при това отчаяно тичане и когато беше на около шестдесет ярда от нас, излъскани от сухара трева, ботушите му се подхлъзнаха и той падна по лице точно пред слона.

Дъхът ни спря. Разбрахме, че гибелта му е неизбежна, и затичахме бързо към него. След три секунди всичко се свърши, но не така, както бяхме предположили. Кива видя, че господарят му падна. Храброто момче се обърна и хвърли асегая си право в лицето на слона. Копието се заби в хобота му.

Звярът изтръби от болка, сграбчи бедния зулус, хвърли го на земята, настъпи го с огромния си крак, уви хобота си около горната част на тялото му и го разкъса на две.

Ние тичахме, полудели от ужас, и стреляхме отново и отново, докато слонът падна върху останките на зулуса.

Колкото до Гуд, той се изправи и закърши ръце над тялото на храбреца, жертвувал живота си, за да го спаси. Въпреки че съм видял много през живота си, почувствувах буца да застава на гърлото ми. Умбопа стоеше загледан в огромния мъртъв слон, под който лежала смачканите останки на бедния Кива.

— Да-а-а — каза тъжно той. — Кива умря, но умря като мъж.

Бележки

[1] Стоун — мярка за тегло, равна на 6,36 кг — Б. пр.

[2] Велдшуни — обувки от нещавена кожа. — Б.пр.