Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (18)

Шестнадесета глава
Жилището на смъртта

Привечер на третия ден от описаната сцена в предишната глава ние се разположихме в няколко колиби в подножието на Трите вещици, както наричаха трите върха на планината, до която извежда големият Соломонов път. Трупата ни се състоеше от нас тримата и Фулата, която се грижеше за нас и по-специално за Гуд, Инфадус, Гагул, носена на носилка, откъдето се чуваше непрекъснато мърморене и клетви, и известен брой стражи и придружители. Планината, или по-право трите върха на планината (защото ясно се виждаше, че цялата маса представлява едно повдигане на пластовете), бяха разположени, както казах, във формата на триъгълник. Основата на този триъгълник беше обърната към нас: единият връх от дясната ни страна, другият от лявата и третият точно пред нас. Никога няма да забравя, гледката, която ни предложиха тези три върха, извисяващи се в ранната слънчева светлина на следващата сутрин. Високо, много високо над нас, горе в синия въздух се издигаха техните увенчани със сняг чела. Под снежната граница върховете изглеждаха лилави на цвят, покрити с изтравниче. Лилави бяха и дивите мури, които се катереха по: склоновете им. Точно пред нас се бе проточила бялата лента на големия Соломонов път. Той се изкачваше нагоре по склона до подножието на средния връх на около пет мили от нас. Там беше краят му.

По-добре е да предоставя на въображението на читателите чувствата за голямото вълнение, което ни беше обзело тази сутрин при нашето потегляне. Най-после се приближихме до чудните рудници, причина за нещастната смърт на стария португалски дон още преди три века, на моя беден приятел и негов потомък, а така също, както се опасявахме, и на Джордж Къртис, брата на сър Хенри. Дали след всичко, което бяхме преживели, ни бе определена една по-добра участ? Както старата врачка Гагул каза, тях ги бе сполетяло злото. Щеше ли то да сполети и нас?

Вървейки по този последен преход от красивото шосе, не можех да спра лошите предчувствия, които ме изпълваха, а сигурно същото чувствуваха и Гуд, и сър Хенри.

Около час и половина или повече ние вървяхме по обраслия с изтравниче път. От вълнение вървяхме толкова бързо, че носачите на люлката на Гагул едва смогваха да ни следват, а от време на време тя изпискваше с тънкия си глас, за да ни възпре:

— По-бавно, бели хора — викаше тя, като показваше отвратителното си съсухрено лице иззад завесите, и впиваше бляскащите си очи в нас. — Защо тичате да срещнете по-скоро злото, което ще ви сполети, вие, търсачи на богатства?

И след това се изсмиваше с онзи ужасен смях, който винаги караше да ме полазват студени тръпки и който за известно време намаляваше ентусиазма ни.

Ние обаче продължихме да вървим, докато стигнахме до една огромна кръгла дупка с полегати страни, триста стъпки или повече дълбока и почти половин миля в окръжност.

— Не можете ли да познаете какво е това? — запитах сър Хенри и Гуд, които гледаха изумени надолу в ужасната пропаст под нас.

Те поклатиха глави.

— Тогава ясно е, че вие никога не сте виждали диамантените рудници в Кимбърли. Тази дупка доказва, че това са диамантените рудници на Соломон. Погледнете! — И аз посочих към твърдата синкава глина, която все още се виждаше между храстите и тревата, които обвиваха пропастта отстрани. — Съставът е същият. Обзалагам се, че ако слезем там долу, ще намерим елмазоносните „тръби“, останали в скалите. Погледнете също това — и аз посочих към цяла серия от изтрити плоски скални плочи, които бяха поставени на един лек наклон под устието на водопровод, изсечен някога в здравата скала. — Ако това не са маси, използувани за промиване на материала да не се казвам Куотърмейн.

На края на огромната яма, която беше именно отбелязаната мина на картата на стария дон, големият път се разклоняваше на две и я заобикаляше. На много места този заобикалящ я път беше изцяло построен от огромни каменни блокове, очевидно с цел да заздравят краищата на пропастта и да я предпазят от свличането на скалите.

Ние забързахме по пътя. Подтикваше ни любопитството да разберем какви бяха трите издигащи се предмета на отсрещната страна на огромната яма. Когато наближихме, видяхме, че това са някакъв вид идоли и правилно отгатнахме, че трябва да бяха Тримата мълчаливци, толкова почитани сред кукуанския народ. Едва от близко разстояние можахме да разберем голямото величие на тези Мълчаливци.

Върху огромни пиедестали от тъмна скала, изваяни по неизвестен начин, на двадесет крачки един от друг, устремили поглед към пътя, който пресичаше в продължение на шестнадесет мили полето до Лу, седяха три колосални фигури, две мъжки и една женска. Всяка от тях беше около двадесет стъпки висока от короната на главата си до пиедестала.

Женската фигура беше гола и се отличаваше с голяма, но мрачна красота. За нещастие чертите бяха повредени от времето. От двете страни на главата й се издигаха роговете на полумесеца. За разлика от нея двата мъжки колоса бяха облечени и имаха отвратително нахвърляни черти, особено на този вдясно, който в лицето приличаше на дявол. Фигурата отляво беше по-ведра на вид, но в спокойствието й имаше нещо ужасно. Това беше спокойствието на човешката жестокост. Жестокост, както забеляза сър Хенри, приписвана от древните на силните същества, които могат да наблюдават страданията на човечеството безчувствено, без да страдат. Трите фигури представляваха много внушителна група, седнали там в своето усамотение с вечно устремен поглед към полето. Съзерцавайки тези Мълчаливци, както ги наричаха кукуаните, обзе ни безкрайно любопитство да разберем чии са били ръцете, които са ги изобразили. Кои са били тези, дето са изкопали ямата и построили пътя. Както ги разглеждахме, внезапно ми хрумна (тъй като бях запознат със Стария завет), че Соломон имал склонност към старинни богове, на трима от които помнех имената: Ашторет — богиня на сидонианците, Чемош — бог на моабитите, и Милком — бог на децата на Амон. Изказах пред другарите си предположението, че трите фигури пред нас може би представляваха именно тези лъжливи божества.

— Хм — каза сър Хенри. Той притежаваше учена степен и в колежа беше получил висока титла по класическите езици и литература. — Може да има нещо вярно в това. Ашторет у евреите е била Астарта на финикийците, които са били най-големите търговци по Соломоново време. Астарта станала след това Афродита у гърците. Изобразявали са я е рогове като полумесец, а на челото на тази женска фигура се виждат рогове. Вероятно тези колоси са издигнати от някой висш финикийски сановник, ръководител на рудниците. Кой може да знае?

Още не бяхме завършили разглеждането на необикновените паметници, оставени от далечното минало, когато при нас дойде Инфадус. Той поздрави Мълчаливците с вдигане на копието си и ни запита дали възнамеряваме веднага да влезем в Жилището на смъртта или първо предпочитаме да обядваме. Гагул изказала готовността си да ми води, ако решим веднага да влезем.

Тъй като още нямаше единадесет часа, а и изгаряхме от любопитство да надникнем в тайните на вечността, ние съобщихме желанието си да продължим проучванията си. Аз предложих да вземем и малко храна с нас в случаи, че се забавим в пещерата. Донесоха носилката на Гагул и тя самата без ничия помощ слезе от нея. По моя молба Фулата сложи малко билтонг, сушено месо от дивеч и няколко кратунки с пода в една тръстикова кошница. Точно срещу нас, само на около петдесет стъпки зад колосите, се издигаше отвесна скална стена, висока осемдесет стъпки или повече. Тя постепенно се наклоняваше към горния си край, докато образуваше основата на величествения, увенчан със сняг връх, изправил снагата си на три хиляди стъпки над нас.

Щом слезе от носилката си, Гагул злобно ни се ухили. Подпирайки се на тояжката си, тя закуцука към отвесната скална стена. Ние я последвахме и скоро стигнахме до един тесен извит портал, вероятно вход на минна галерия.

Тук Гагул многозначително ни изгледа със злобната усмивка на ужасното си лице.

— А сега, бели хора от звездите — изписка тя, — велики воини, Инкубу, Бугуян и мъдрий Макумазан, готови ли сте? Виждате, аз съм тук, за да изпълня повелята на моя господар краля и да ви покажа съкровището на блестящите камъни.

— Готови сме — отговорих аз.

— Добре. Добре. Подгответе сърцата си леко да понесат това, което ще видите. Ти също ела, Инфадус, ти, който измени на своя господар.

Инфадус се намръщи и отговори:

— Не, аз няма да дойда. Но ти, Гагул, обуздай езика си и внимавай да не сториш нещо с моите господари. Ще отговаряш за всеки косъм от главите им, Гагул. Дори да струваш колкото петдесет врачки, пак ще умреш, чуваш ли?

— Чувам те, Инфадус, и добре те познавам. Винаги си обичал големите думи. Когато ти беше бебе, помня как се отнасяше към собствената си майка. А това като че ли беше вчера. Но не се страхувай, не се страхувай. Аз живея, за да изпълнявам повелите на краля. Изпълнявала съм заповедите на много крале, Инфадус, докато накрая те изпълняваха моите. Ха-ха! Сега ще видя лицата им още веднъж, а и лицето на Туала. Хайде елате. Ето светилника — и тя измъкна изпод косматата си дреха една голяма кратуна, пълна е масло, и с фитил, пъхнат в нея.

— Ти ще дойдеш ли, Фулата? — запита Гуд на отвратително лошия си кукуански език, в който всеки ден напредваше под ръководството на младата жена.

— Страхувам се, господарю мой — отговори уплашено момичето.

— Тогава дай ми кошницата.

— Не, господарю мой, където отиваш ти, там ще дойда и аз.

„Разбира се, че ще дойдеш — помислих си. — Ще бъде чудно, ако някога въобще можем да се измъкнем от тая каша.“

Без да се бави повече, Гагул се вмъкна в прохода. Той беше достатъчно широк, за да могат двама души свободно да се движат един до друг. Вътре беше тъмно и ние се ориентирахме по гласа й. С чувство на страх потрепервахме при всяко нейно провикване да я следваме. Уплаши ни и внезапният шум от крила.

— Ей, какво е това? — извика Гуд. — Някой ме удари по лицето.

— Прилепи — отговорих. — Продължавай!

Според моите пресмятания, след изминаването на около петдесет крачки забелязахме, че в прохода стана малко по-светло. Още минута и ние стояхме на най-чудното място, каквото са виждали очите на някой жив човек.

Нека читателят си представи залата на най-огромната катедрала, без прозорци, разбира се, но слабо осветена отгоре (вероятно от процепи, пропускащи въздуха и прокарани в покрива, който се издигаше на стотина стъпки над главите ни) и тогава той ще добие представа за големината на грамадната пещера, в която се намирахме, с тази разлика, че изваяната от природата катедрала беше по-висока и по-широка от която и да е друга, построена от човек. Но нейните изумителни размери бяха най-малкото от чудесата на това място, защото там, наредени в редици по дължината й, се издигаха големи колони сякаш лед, но които всъщност бяха гигантски сталактити. Невъзможно ми е да предам поразяващата красота и величие на тези бели стълбове. Основата на някои от тях имаше двадесет стъпки в диаметър. С изящна красота те се издигаха право нагоре към далечния покрив. Други бяха още в процес на образуване. Струваше ни се, като че върху скалния под виждахме, както каза сър Хенри, пречупени колони от древен гръцки храм. Високо горе, спускащи се отвесно от покрива, неясно се очертаваха върховете на други огромни ледени висулки. Както ги съзерцавахме, присъствувахме и на процеса на образуването им. Скоро със слаб плясък една малка капка падна от далечната висулка върху стълба под нея. Върху някои от колоните капките падаха само по една на две или три минути. В такъв случай интересно беше да се пресметне колко време би било необходимо посредством това капене да се образува стълб, да кажем, осемдесет стъпки висок и десет стъпки в диаметър. Пресмятанията наистина ще докажат колко невероятно бавен е този процес. Врязано в един от тези стълбове, открихме грубото очертание на мумия, до главата на която седеше, както изглеждаше, някакъв древен египетски бог. Без съмнение това беше ръчна работа на някой древен труженик в рудниците. По този начин някой суетен човек на древността беше опитал да се обезсмърти за сметка на природата. По времето, когато го разглеждахме, преценихме, че мумията трябва да е била поставена преди три хиляди години. Сега колоната беше само осем стъпки висока и все още в процес на формиране, което означава, че размерът на порастването й е една стъпка на хиляда години или малко повече от един инч на век. Докато стояхме, чухме как падна една капка в потвърждение на разсъжденията ни.

Някои от сталактитите имаха странни форми, особено когато водата не е капвала на едно и също място. Така една огромна маса, тежаща може би сто тона, имаше формата на амвон, украсен красиво отвън с нещо подобно на дантела. Други представляваха чудновати животни, а по стените на пещерата имаше ветрилообразни отпечатъци също като тези, които мразът оставя по прозорците.

От огромната зала се отклоняваха тук-таме по-малки пещери. Сър Хенри забеляза, че приличат точно на параклисите в големите катедрали. Някои от тях бяха големи, но една-две бяха миниатюрни. Те бяха чудесен пример за това как по едни и същи неизменни закони природата вае своите творения. Едно малко ъгълче например, което почти се равняваше по размери на една по-голяма кукленска къща, изцяло наподобяваше голямата зала, защото и там водата капеше, малките шушулки висяха и белите стълбове се образуваха точно по същия начин.

За съжаление обаче нямахме достатъчно време да разгледаме основно това красиво място, тъй като Гагул се отнасяше с безразличие към сталактитите и бързаше да свърши работата си. Нейното държане много ме ядоса, понеже бях особено любопитен да разбера начина, по който светлината проникваше в това място, дали човешката ръка или ръката на природата го бяха направили. Подобна хипотеза би била лесно обяснима, ако в древността пещерата е била използувана по някакъв начин. Утешихме се с мисълта, че можем да я разгледаме по-подробно при завръщането си и безропотно последвахме нашия тайнствен водач.

Гагул ни поведе точно към най-далечния край на огромната пещера, където открихме друг излаз. Той не беше сводест като първия, но имаше правоъгълен таван, както входовете на египетските храмове.

— Готови ли сте да влезете в Жилището на смъртта? — попита Гагул с явното намерение да ни стресне.

— Води ни. Макдъф^[1] — каза Гуд тържествено, стараейки се да не изглежда уплашен. Ние наистина не бяхме изплашени с изключение на Фулата, здраво вкопчена в рамото на Гуд.

— Става доста тайнствено — каза сър Хенри, като надникна в мрачния проход. — Хайде, Куотърмейн, seniores priores^[2]. Не карайте старата дама да чака.

Той учтиво ми направи път да мина пръв, но вътрешно аз съвсем не му бях благодарен.

„Туп-туп“ — чувахме ударите от тояжката на Гагул и отвратителното й хихикане. Обзет като че от някакво необикновено лошо предчувствие, забавих крачките си.

— Хайде по-бързо, приятелю — подкани ме Гуд, — или ще загубим красивата си водачка.

Ускорих крачката си. След около двадесет стъпки се озовах в някакво мрачно помещение. Дълго приблизително четиридесет и широко тридесет стъпки, в миналите векове то очевидно е било изсечено с човешки труд в планината. Това отделение не беше така добре осветено, както обширната сталактитова пещера. Първото нещо, което видях, беше една масивна каменна маса, поставена по дължина на помещението. Начело на масата седеше една колосална бяла фигура, а други бели фигури в обикновена големина бяха наредени покрай нея. Сред белите фигури видях и една кафява. Приближих се. Очите ми попривикнаха с тъмнината и изведнъж добре видях какво представляваха всичките тези неща. Не издържах. Дръпнах се назад и побягнах колкото бързо можеха да ме носят краката. В общи линии не съм нервен човек и почти не съм суеверен, понеже в живота си имах много случаи да се убедя в безсмислието му. Но мога откровено да кажа, че гледката ме потресе. Сър Хенри, който идваше след мен, ме улови за яката и ме задържа. Иначе вярвам, че в следващите пет минути щях да бъда обратно в сталактитовата пещера и даже да ми обещаеха всичките диаманти на Кимбърли, нямаше да се изкуша да вляза отново тук. Но той ме държеше здраво и аз се спрях въпреки волята си. Междувременно и неговите очи също свикнаха с полумрака и той неочаквано ме пусна, като започна да бърше потта от челото си. От своя страна Гуд изрече едно проклятие, а Фулата с писък обви ръцете си около врата му. Само Гагул се кискаше високо и продължително.

Наистина картината беше страшна. Там на другия край на дългата каменна маса уловила с костеливите си пръсти едно голямо бяло копие, седеше самата Смърт, изобразена като колосален човешки скелет, петнадесет и повече стъпки висок. Тя държеше копието високо над главата си, готова да удари. Другата й костелива ръка беше поставена на масата така, сякаш се канеше да се надигне от мястото си. Самият скелет беше леко наведен, така че вратните прешлени и ухиленият лъскав череп зловещо се проточваха напред. Най-непоносимото обаче бяха празните очи, сякаш вперени в нас. Полуотворените челюсти като че щяха да проговорят.

— Боже Господи! — простенах тихо. — Какво може да е това?

— А какви са онези неща? — запита Гуд, сочейки към бялата компания около масата.

— А пък онова там какво ли е? — недоумяваше сър Хенри, като гледаше кафявото същество, седнало сред тях.

— Хи-хи-хи — смееше се Гагул. — Злото сполетява онези, които влязат в Жилището на смъртта. Хи-хи-хи, ха-ха!

— Ела, Инкубу, герой на битката, ела и виж този, когото погуби! Старата вещица хвана със съсухрените си пръсти сър Хенри за палтото и го поведе към масата. Ние плахо ги последвахме.

Скоро тя спря до кафявата фигура, седнала на масата. Сър Хенри възкликна и се дръпна назад. Нищо чудно! Защото на масата, почти гол, с глава на коленете си, същата, която сър Хенри беше отсякъл с брадвата си от тялото му, седеше мрачният труп на Туала, последният крал на кукуаните. Главата се блещеше върху коленете му с цялата си грозота. По повърхността на трупа се забелязваше някакъв тънък прозрачен слой, придаващ му още по-ужасен вид. Отначало не си дадохме сметка за това, докато постепенно ни направи впечатление непрекъснато капещата вода от тавана на стаята. Кап, кап, кап, върху врата на трупа. Оттам тя се стичаше надолу, обливаше го целия и накрая изчезваше в скалата през една малка дупчица. Тогава разбрах какво означаваше това — тялото на Туала се превръщаше в сталактит.

Погледнах към белите фигури, насядали по каменната скамейка около масата, имитиращи някакво ужасно заседание, и те потвърдиха мисълта ми. Те наистина бяха човешки същества или по-право са били човешки същества. Сега се бяха превърнали в сталактити. По този начин от незапомнени времена кукуанският народ запазваше своите мъртви крале. Те се вкаменяваха. Как точно ги приготвяха, ако имаше такъв начин, преди да ги изложат в продължение на дълги години под капещата вода, аз никога не открих. Но те седяха там целите вкаменени и завинаги запазени от силициевата течност. Човек мъчно би могъл да си представи нещо по-внушително. Изпитахме страхопочитание пред дългата редица на минали величия. Обвити в савани, подобни на лед, през които неясно се виждаха чертите им (те бяха двадесет и седем на брой, а последният от тях беше бащата на Игнози), те седяха потънали в зловещо мълчание около масата като на съвет, председателствуван от самата Смърт. Съдейки по числото им, традицията да запазват по този начин кралете си очевидно беше твърде стара. Да вземем средно по петнадесет години за едно царуване, разбира се, ако всеки крал е бил поставен там, нещо съвсем невероятно, тъй като някои от тях са загинали в боя далеч от дома си, то като начало датата може да се търси някъде четири и половина века назад. За колосалната статуя на Смъртта, която председателствуваше този съвет, спокойно би могло да се твърди, че е много постара от тях. По моему тя бе направена от същия ваятел, който беше издигнал трите колоса. Статуята беше издялана от един-единствен сталактит. Като художествено произведение представляваше прекрасно изпълнение на най-чудновато хрумване. Гуд, добре запознат с анатомията, заяви, че доколкото може да прецени, анатомическото изображение на скелета е съвършено до най-малките подробности.

Моето собствено мнение е, че този страшен предмет е бил прищявка на фантазията на някой древен скулптор. Присъствието на фигурата е породило идеята у кукуаните да поставят своите мъртви крале под нейното председателствуване. Или може би я бяха поставили, за да плаши мародерите, които биха се запътили към съкровищницата зад нея. Не мога точно да кажа. Всичко, което мога да направя, е да опиша нещата, каквито бяха, а читателят сам ще си състави свое собствено заключение.

Във всеки случай така изглеждаха Бялата смърт и Белите мъртъвци.