Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (13)

Единадесета глава
Ние даваме знамение

Дълго време седяхме мълчаливо. Съсипани от видените страхотии, нямахме сили да говорим. Нощта преваляше в утро, когато решихме да си легнем. Неочаквано чухме стъпки. До ушите ни достигна и запитването на часовоя, поставен на пост пред вратата на нашия краал. Изглежда, че отговорът го задоволи, тъй като стъпките се насочиха към нас. В следната минута в колибата влезе Инфадус, следван от половин дузина снажни вождове.

— Господари мои, и ти, Игнози, законни кралю на кукуаните, съгласно дадената дума, аз дойдох. Доведох и тези мъже, които са мъже от висок ранг между нас. Всеки един от тях командува по три хиляди войника. Те служат само на себе си и на краля. Разправих им това, което видях и чух. Сега нека те също да видят свещената змия, обвита около теб, и да чуят историята ти. Игнози, така че да могат да решат дали да дойдат с теб против краля.

В отговор Игнози отново свали пояса си и остави на показ татуираната змия. Един по един военачалниците се приближаваха и я разглеждаха на слабата светлина на лампата и се оттегляха настрани.

После Игнози сложи мучата си и обръщайки се към тях, им разправи историята, която толкова подробно беше разказал сутринта.

Когато свърши разказа си, Инфадус, се обърна към вождовете.

— Сега, след като чухте историята му, ще застанете ли до този човек и ще му помогнете ли да си възвърне бащиния трон или не? Земята е пропищяла От Туала и кръвта на народа тече като пролетна река. Вие видяхте тази нощ. Имаше още двама вождове, с които исках да говоря, а къде са те сега? Хиените вият над труповете им. Скоро и вие ще станете като тях, ако не се борим. Изберете, братя мои.

Най-възрастният от тях, нисък пълен воин с побеляла коса, направи крачка напред и отговори:

— Твоите думи са верни, Инфадус. Земята наистина пищи. Собственият ми брат е между тези, които умряха тази нощ. Но тази работа е много голяма и човек трудно може да повярва в нея. Откъде можем да знаем, че ако вдигнем копията си, няма да го сторим за някой самозванец? Замисленото дело е велико, но никой не може да бъде сигурен в края му. Защото едно е сигурно: реки от кръв ще текат, преди то да сполучи. Мнозина ще се придържат към Туала, защото хората обожават слънцето, което продължава да свети на небето, а не това, което ще изгрее. Вълшебството на тези хора от звездите е голямо и Игнози се намира под закрилата на тяхното крило. Ако той наистина е законният крал, нека те да ни дадат знак и нека той да бъде такъв, че всички да могат да го видят. Така мъжете ще се присъединят към нас, уверени, че силата на белите хора е с тях.

— Ние имаме знака на змията — отговорих аз.

— Господарю мой, той не е достатъчен. Змията може да, е била поставена много след рождението му. Извършете чудо! Няма да се вдигнем без знамение.

Останалите се присъединиха към думите му и аз загрижено се обърнах към сър Хенри и Гуд, като им обясних положението.

— Мисля, че измислих нещо — каза Гуд тържествуващо. — Помоли ги да ни оставят за малко сами, за да можем да помислим.

Предадох молбата и вождовете се оттеглиха. Веднага щом излязоха, Гуд взе малката кутия, в която държеше лекарствата, отключи я и извади една тетрадка. На предната корица на тетрадката имаше календар.

— Погледнете, приятели, не е ли утре четвърти юни?

Ние бяхме пресмятали дните много внимателно, така че веднага отговорихме утвърдително.

— Много добре. Ето тогава вижте тук: „Четвърти юни, пълно лунно затъмнение, започващо в 8.15 часа по Гринуич, видимо в Тенерифе — Африка и др.“ Ето ви знамение. Кажете им, че утре през нощта ще затъмните луната.

Идеята беше великолепна. Единствената опасност беше да не би календарът на Гуд да не се окаже верен. Ако направехме грешно предсказание по такъв важен въпрос, щяхме да загубим престижа си завинаги, а така също и Игнози щеше да загуби случая да си възвърне трона.

— Ами ако календарът е грешен? — обърна се сър Хенри към Гуд, който беше зает да изчислява нещо върху листче от тетрадката.

— Не виждам причина да се съмняваме — отговори той. — Затъмненията винаги се случват навреме и изрично се казва, че ще се вижда от Африка. Направих изчисления доколкото мога, тъй като не зная точното ни разположение. Мисля, че тук затъмнението ще започне към десет часа вечерта и ще трае до дванадесет и половина. За час и половина или повече ще бъде напълно тъмно.

— Добре — съгласи се сър Хенри. — Тогава да рискуваме.

И аз се съгласих, макар с колебание, тъй като затъмненията не са обикновени неща, та да се занимаваш с тях. Изпратих Умбопа да извика отново вождовете. Когато влязоха, обърнах се към тях със следните думи:

— Велики мъже на кукуанския народ, и ти, Инфадус, слушайте! Ние не обичаме да показваме силата си, защото да правиш това значи да се месиш в работата на природата и да хвърляш света в страх и смущение. Но тъй като въпросът е от много голяма важност и понеже сме разгневени на краля за убийствата, на които бяхме свидетели, и поради действието на исануси Гагул, която искаше да погуби нашия приятел Игнози, решихме да нарушим това правило и да дадем такъв знак, че всички хора да го видят. Елате насам.

И аз ги поведох към вратата на колибата и им показах червеното кълбо на залязващата луна.

— Какво виждате там?

— Виждаме луната да потъва — отговори упълномощеният от групата.

— Така. Сега кажете ми, може ли смъртен човек да угаси луната преди часа на залязването й и да обгърне земята с черното покривало на нощта?

Вождът се засмя.

— Не, господарю мой, няма такъв човек. Луната е по-силна от човека, който я гледа, и никой не мъже да измени нейния път.

— Вие казвате това. А пък аз ви казвам, че утре вечер два часа; преди полунощ ние ще направим луната да изчезне за час, и половина и пълен мрак ще покрие земята. Това ще бъде знакът, че Игнози е истинският крал на кукуаните. Ако ние направим това, ще бъдете ли доволни?

— Разбира се, господарю мой — отговори старият вожд с усмивка, която се отрази и върху лицата на другарите му. — Ако вие направите това, ние ще бъдем напълно задоволени.

— Ще го направим. Ние тримата: Инкубу, Бугуян и Макумазан ви казваме това и то ще стане. Чу ли това Инфадус?

— Чух, господарю мой. Вие обещавате да изгасите луната, майката на света, когато тя е в своята пълнота. Та това е цяло чудо.

— И все пак ние ще го направим, Инфадус.

— Добре, господарю мой. Днес, два часа след залез-слънце, Туала ще покани господарите да присъствуват на танца на девойките. Един час след като започне танцът, момичето, което Туала сметне за най-хубаво, ще бъде убито от Скрага, кралския син. То ще бъде пожертвувано за омилостивяване на каменните мълчаливци, които наблюдават от планините там.

Той посочи към трите необикновени върха, където предполагахме, че е краят на Соломоновия път.

— Нека тогава моите господари угасят луната и спасят живота на девойката. Така хората наистина ще повярват.

— Да, народът наистина ще повярва тогава — добави старият вожд все още недоверчиво.

— На две мили от Лу — продължи Инфадус — се намира един хълм, извит във формата на млад месец. То е укрепено място. Там се намира моят полк и още три други полка, командувани от тези мъже. Тази сутрин ще наредим още два-три полка да бъдат преместени там. Ако моите господари успеят наистина да угасят луната, в настъпилата тъмнина аз ще им подам ръка, ще ги изведа от Лу до мястото, където те ще бъдат в пълна безопасност. След това ще можем да обявим война на крал Туала.

— Много добре — казах аз. — А сега ни оставете да поспим малко, за да се подготвим за знамението.

Инфадус стана, поздрави ни и излезе заедно с другите вождове.

— Приятели мои — каза Игнози веднага щом излязоха, — наистина ли можете да направите това чудо или говорихте празни думи на тези мъже?

— Вярваме, че можем да го направим, Умбопа… Игнози, искам да кажа.

— Странно — отговори той. — Ако вие не бяхте англичани, нямаше да ви повярвам. Обаче английските джентълмени не разправят лъжи. Ако ни е съдено да останем живи, бъдете сигурни, че ще ви се отплатя.

— Игнози, обещай ми едно нещо — помоли сър Хенри.

— Обещавам, Инкубу, приятелю мой, даже преди да чуя — отзова се едрият мъж с усмивка. — Какво е то?

Обещай, че ако някога станеш крал на този народ ще забраниш лова на вещиците, който видяхме тази вечер. И че убиването на хора без съд няма да се извършва в тази страна.

— Игнози помисли малко, след като му преведох думите, и отговори.

— Животът на черните хора не е като живота на белите хора, нито ние ценим живота толкова много, колкото вие. Все пак аз ти обещавам, ако бъде в моята власт да го извърша: вещиците няма да ловуват повече, нито някой ще бъде убит, без да бъде съден.

— Е? Това наистина е цяла сделка — каза сър Хенри. — А сега нека да починем малко.

Напълно, изтощени, ние скоро заспахме. Спахме дълбоко, докато Игнози ни събуди към единадесет часа. Станахме, измихме се и се нахранихме хубаво. След това излязохме да се разходим покрай колибата. С любопитство разглеждахме кукуанските колиби и изучавахме живота на жените.

— Надявам се затъмнението наистина да стане — забеляза сър Хенри, като се връщахме.

— Ако не стане, с нас е свършено — отговорих печално. — Както съм сигурен, че сме живи, така съм сигурен, че някои от тези вождове ще разправи цялата история на краля и тогава ще ни устроят затъмнение, което никак няма да ни хареса.

Завърнахме се в колибата за обед. През останалата част от деня приемахме посещения от учтивост и любопитство. След залеза на слънцето прекарахме няколко спокойни часа, доколкото ни позволяваха лошите ни предчувствия. Най-после към осем и половина дойде пратеник от Туала да ни покани на големия годишен „танц на девойките“, който щеше да се празнува.

Бързо облякохме подарените ни от краля ризници, взехме пушките и амунициите си, за да ги имаме под ръка, ако трябваше да се спасяваме, и се отправихме смело към мястото на празненството, както ни беше посъветвал Инфадус, въпреки страха и трепета, които изпитвахме.

Обширното място пред кралския краал имаше сега съвсем друг вид от този на предишната вечер. Мрачните редици на бойците се заместваха от редиците на кукуанските девойки. Всяка девойка носеше на главата си венец от цветя. В едната си ръка държаха палмов лист, а в другата дълга бяла лилия. В центъра, огрян от луната, седеше Туала, кралят. В краката му се беше свила Гагул, а до него стояха Инфадус. Скрага и дванадесет телохранители. Присъствуваха още и множество вождове, между които разпознах и нашите посетители от предната нощ.

Туала ни поздрави много сърдечно. Разбира се, аз не пропуснах да забележа как единственото му око злобно се впи в Умбопа.

— Добре дошли, бели хора от звездите — каза той. — Сега ще се насладите на по-различна гледка от тази, която очите ви гледаха на лунната светлина през миналата нощ. Но и тя не е чак толкова хубава. Девойките са приятни за очите и ако не бяха такива, никой от нас нямаше да бъде тук тази нощ (и той посочи с ръка около себе си). Но мъжете са още по-хубави. Целувките и нежностите на жените са сладки, но звукът от сблъскването на копията и мирисът на кръвта са още по-сладки. Искате ли да имате жени от нашия народ, бели хора? Ако е така, изберете си най-хубавите тук и ще да имате толкова, колкото желаете.

И той зачака отговора ни.

Предложението не беше непривлекателно особено за Гуд, който като всички моряци имаше слабост към женския пол. Аз като по-стар и по-мъдър предвиждах безкрайните усложнения, които можеха да се породят (защото жените носят със себе си и грижите, тъй сигурно както нощта следва денят) и бързо отговорих:

— Благодарим, кралю, но ние, белите мъже, се женим само за бели жени като нас. Вашите девойки са хубави, но те не са за нас.

Кралят се засмя.

— В нашата страна има поговорка, която казва: „Женските очи са винаги блестящи независимо от цвета.“, и друга, която гласи: „Обичай тази, с която си в момента, защото бъди сигурен, че другата, която е далече, ти е невярна.“ Но може би тези неща не са така на звездите. В страна, където мъжете са бели, всичко е възможно. Така да бъде, бели хора. Момичетата няма да ви молят. Бъдете отново добре дошли. Добре дошъл бъди и ти, черния. Ако Гагул беше успяла, ти отдавна да беше изстинал. Имаш късмет, че и ти идваш от звездите, ха-ха-ха!

— Аз мога да те убия, преди ти да ме убиеш, о, кралю — отговори спокойно Игнози. — И ти ще изстинеш още преди моите крайници да са се вдървили.

Туала се стресна.

— Ти говориш дръзко, момче — отговори той ядосано, — отиваш много далече.

— Дързък е този, който говори истината. Истината е остро копие, което лети към целта и винаги улучва. Това е предупреждение от звездите, о, кралю.

Туала се намръщи. Единственото му око проблесна свирепо, но той не каза нищо повече.

— Да започнат танците! — извика той.

В следната секунда украсените с цветя девойки се подредиха в групи и запяха, размахвайки нежните палмови листа и белите лилии. Те танцуваха феерично и изглеждаха безплътни на тъжната светлина на изгряващата луна. Ту се въртяха в кръг, ту се срещаха в мнима борба, пак се отдръпваха, извиваха се като вихрушка и отново замираха. Беше прекрасно да ги наблюдаваш. Най-после спряха. Тогава една красива млада жена излезе от редиците им и се завъртя в пирует пред нас с такава грация и живост, на които много балерини биха завидели. Когато накрая тя изморена се оттегли, друга зае мястото й. След нея друга и друга, но никоя от тях не надмина дървата, нито по грация, нито по умение, нито по красота.

След като всички избрани момичета танцуваха, кралят вдигна ръката си.

— Коя смятате за най-хубава, бели хора? — попита той.

— Първата — отговорих необмислено. Следващата секунда съжалих, защото си спомних думите на Инфадус, че най-хубавата ще бъда пожертвувана.

— Тогава вашето мнение е мое мнение. И моите очи виждат като вашите очи. Тя е най-хубавата. А това е тъжно за нея, защото тя трябва да умре.

— Трябва да умре! — изписка Гагул и хвърли бърз поглед към бедното момиче, което още не подозираше своята ужасна съдба. То стоеше на някакви си десет ярда далече в компания с други момичета и лист по лист нервно късаше листенцата на едно цвете от венеца си.

Задържайки с мъка негодуванието си, аз се обърнах към краля:

— Защо, о, кралю? Момичето танцува добре и ни хареса. То е много хубаво. Жестоко е да бъде наградено със смърт.

Туала отговори със смях:

— Такъв е нашият обичай. Каменните фигури, които седят ей там, трябва да получат дела си.

Той посочи към трите далечни върха.

— Ако аз не обрека на смърт най-хубавото момиче днес, нещастие ще; сполети и мен, и моя дом. Такова е поверието сред моя народ. „Ако в деня на танците на девойките кралят не принесе най-хубавото момиче в жертва на древните, които седят и наблюдават от планината, тогава той ще падне, а и неговият род ще загине.“ Чуйте вие, бели хора! Брат ми, който царуваше преди мен, отказа това жертвоприношение, трогнат от сълзите на жената. И той падна. И родът му загина, и аз царувам вместо него. Решено е, тя трябва да умре!

После се обърна към телохранителите.

— Доведете я тук! Скрага, приготви копието си!

Двама мъже скоро я достигнаха. Щом ги видя, момичето мигновено осъзна страшната си съдба, изпищя безпомощно и се опита да избяга. Силните мъжки ръце я хванаха и доведоха пред нас въпреки съпротивата и риданията й.

— Как ти е името, момиче? — прописка Гагул. — Какво? Не искаш да отговориш? Веднага ли трябва кралският син да свърши работата си?

При този намек Скрага с още по-сатанинско изражение на лицето пристъпи напред и вдигна голямото си копие. Забелязах как ръката на Гуд се промъкна към револвера му. Горкото момиче забеляза отблясъка на стоманата през сълзите си и това сякаш го опомни. То престана да се бори и конвулсивно закърши ръцете си, треперейки с цялото си тяло.

— Вижте! — извика Скрага весело. — Тя се успокои само при вида на моята играчка, дори преди да я опита — и той потупа широкото острие на копието.

— Само някога да ми се удаде случай, ти ще заплатиш за това, куче такова. — чух Гуд да се заканва тихо.

— Сега, като се успокои, кажи ни името си, моя мила. Говори и не се страхувай — каза подигравателно Гагул.

— О, майко — отговори момичето с треперещ глас, — името ми е Фулата, от рода на Суко. О, майко, защо трябва да умра? Не съм направила нищо лошо.

— Утеши се — продължи старицата със същия отвратителен подигравателен тон. — Ти наистина трябва да умреш в жертва на древните, които седят там — и тя посочи към върховете. — По-добре е да спиш през нощта, отколкото да работиш през деня; по-добре е да умреш, вместо да живееш. А ти ще умреш от ръката на кралския син.

Фулата сви ръцете си от мъка и извика високо:

— О, жестокост, а аз съм тъй млада! Какво сторих, та вече никога да не видя изгрева на слънцето и звездите, които следват пътя му през нощта?! Да не бера росните цветя и да не слушам ромона на водата? Горко ми, че вече няма да видя бащината си колиба, нито да усетя майчина милувка и да се грижа за болното си козленце! Горко ми, че няма да почувствувам прегръдката на любимия и да видя очите му в моите; нито да родя мъжки рожби. О, жестокост, жестокост!

Тя отново закърши ръце и обърна обляното си в сълзи и украсено с цветя лице към небето. Изглеждаше толкова красива в отчаянието си, защото наистина беше много хубава жена, че сигурно можеше да стопи сърцето на всеки друг, но не и на трите дяволски изчадия пред нас. Молбите на принц Артур към главорезите, дошли да го ослепят, не са били така покъртителни, както воплите на това туземно момиче.

Но те не развълнуваха Гагул, нито нейния господар, въпреки че видях съчувствие по лицата на телохранителите и вождовете. Колкото до Гуд, той изрече някаква дума на негодувание и направи движение, като че искаше да отиде при нея. С женска досетливост осъденото момиче прочете какво минаваше през ума му. С внезапно движение то се измъкна от ръцете на тези, които я държаха, и обви ръцете си около „красивите бели крака“ на Гуд.

— О, бели татко от звездите! — извика то. — Закрий ме с мантията на твоето покровителство! Позволи да се подслоня в сянката на твоята сила, за да се спася. Запази ме от тези жестоки хора и от милостите на Гагул.

— Добре, сърце мое, ще се погрижа за теб — отвърна Гуд на английски с нервно саксонско произношение. — Ела, стани, добро дете — и той се наведе и я хвана за ръката.

Туала се обърна и даде знак на сина си, който се приближи с вдигнато копне.

— Сега е време — пошепна ми сър Хенри, — какво чакаш още?

— Чакам затъмнението — отговорих. — Наблюдавах луната през последния половин час и никога не съм я виждал по-ясна.

— Трябва да рискуваш сега или момичето ще бъде убито. Туала губи търпение.

Аргументът беше много силен и като хвърлих отчаян поглед към светлия лик на луната (и най-запаленият астроном не е очаквал с такова нетърпение небесното явление, за да докаже теорията: си), с цялото достойнство, което можах да си придам, застанах между сломеното момиче и приближаващото копие на Скрага.

— Кралю! — казах аз. — Това няма да стане. Ние не можем да позволим такова нещо. Пусни момичето да си отиде живо и здраво.

В гнева и изненадата си Туала се изправи от стола си. Шепот на учудване се чу откъм вождовете и редиците на момичетата.

— Няма да стане ли, ти, бяло куче, което лае срещу лъва в собствената му пещера, няма да стане ли? Ти луд ли си? Внимавай, за да не би съдбата на това пиле да сполети и теб, и тези с теб. Как можеш да го предотвратиш? Кой си ти, дето заставаш между мен и волята ми? Оттегли се, казвам! Скрага, убий я! Хей, стражи, хванете тези мъже!

При неговия вик въоръжени мъже изтичаха бързо от колибата отзад, където вероятно са били подготвени нарочно по-рано.

Сър Хенри, Гуд и Умбопа се наредиха до мен и вдигнаха пушките си.

Спрете! — извиках смело, макар че в момента сърцето ми като че падна в стомаха. — Спрете! Ние, белите мъже от звездите, казваме, че това няма да стане. Направете само още една крачка напред и ние ще угасим луната и ще хвърлим страната в тъмнина. Вие ще изпивате нашето вълшебство.

Заплахата ми произведе впечатление. Мъжете се спряха й Скрага застана мирно с вдигнато копие.

Чуйте го! Чуйте го! — изписка Гагул. — Чуйте лъжеца, който казва/ че ще угаси луната като светилник. Нека да го направи и момичето ще бъде пощадено. Да, нека да го направи или да умре заедно с момичето, той и другите с него.

Погледнах към луната. За моя безкрайна радост и облекчение видях, че не бяхме направили грешка. По края на голямото кълбо се забелязваше слаба сянка и като че някакъв дим се събираше върху светлата й повърхност.

Вдигнах тържествено ръка към небето, който пример беше последван от сър Хенри и Гуд, и цитирах един-два реда от „Легендите на Инголдсби“ с най-внушителния тон, на който бях способен. Ом) Хенри съответно ме последва със стих от Стария завет, докато Гуд отправи към царицата на нощта цял куп от класически ругатни, които му дойдоха наум.

Скоро сянката се плъзна по светлата повърхност и когато тя се появи, долових ужасен шепот да се издига от множеството наоколо.

— Погледни, кралю! — извиках. — Погледни, Гагул! Вижте вождове, мъже и жени! Кажете дали белите хора от звездите не държат на думата си и дали говорят празни приказки. Луната потъмнява пред погледа ви. Скоро ще стане тъмно. Да, напълно тъмно, и то по време на пълнолуние. Искахте знамение. То ви е дадено. Закрий лицето си, о, Луна, прибери светлината си, тъй чиста и свещена. Смачкай високомерието на тези пред нас. Нека мрак погълне света!

Вой на ужас се надигна от присъствуващите. Някои стояха като вкаменени от страх, други коленичиха и заридаха. Кралят стоеше мирно, пребледнял под тъмната си кожа. Само Гагул запазваше самообладание.

— То ще премине! — крещеше тя. — Виждала съм такова нещо и преди. Никой човек не може да угаси луната. Не се страхувайте! Стойте спокойно! Сянката ще премине.

— Почакайте и ще видите — отговорих аз, разчитайки на общото възбуждение.

— Продължавай, Гуд, не мога да се сетя за още стихове. Ругай, приятелю!

Гуд достойно изпълни задачата с изобретателните си способности. Никога преди не съм имал и най-слаба представа за широчината, дълбочината и височината на ругателните възможности на един морски офицер. Той ги изливаше в продължение на десет минути, без да спре и почти без да ги повтори.

Междувременно тъмният обръч пълзеше, цялото огромно множество беше вперило очите си в небето и гледаше мълчаливо като омагьосано. Странни неестествени сенки пропълзяха върху светлата луна. Настъпи злокобна тишина. Всичко замря в мъртъв покой. Сред тези тържествена тишина минутите течаха бавно. Пълната луна постепенно потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в сянката на земята. Мастилените петна по нейния кръг изпълваха с ужасно величие лунните кратери. Голямото бледо кълбо като че ли се приближаваше и растеше. То придоби меден оттенък. После частта от нейната повърхност, която не беше още затъмнена, стана сивопепелява и с приближаването на пълното затъмнение нейните планини и равнини останаха да тлеят червени през кървавия мрак.

Все по-нататък и по-нататък пълзеше тъмната сянка. Вече беше покрила половината от кървавочервеното кълбо. Въздухът се сгъсти и сякаш още повече се запълни с кървав мрак. Ние вече почти не виждахме свирепите лица на хората пред нас. Не се чуваше звук от наблюдателите и Гуд престана да ругае.

— Луната умира! Белите магьосници убиха луната! — изхлипа внезапно Скрага. — Всички ще загинем в тъмнината.

Обладан от страх или гняв, или и от двете, той вдигна копието си и го заби с всичка сила в могъщите гърди на сър Хенри. Но той беше забравил изпратените ни ризници от краля, които ние носехме под облеклото си. Стоманата отскочи, без да причини вреда. Преди да повтори удара си, сър Хенри изтръгна копието от ръката му и го запрати право срещу него. Скрага падна мигновено мъртъв.

При тази гледка, ужасени от настъпващия мрак и злобната сянка, която поглъщаше луната, редиците на момичетата се разбъркаха в диво безредие и с писъци всички затичаха към вратите. Паниката не спря дотук. Самият крал, последван от пазителите си, някои от вождовете и Гагул, която с учудваща бързина подскачаше след тях, се отправи към колибите. След няколко минути ние, обречената Фулата, Инфадус и повечето от вождовете, с които бяхме разговаряли предишната нощ, останахме сами с мъртвото тяло на Скрага.

— Ето, вождове — обърнах се към тях, — вие видяхте знамението, което ви дадохме. Ако сте доволни, нека бързо да избягаме към мястото, за което бяхме говорили. Вълшебството не може да бъде спряно. То ще трае в продължение на час и половина. Нека се възползуваме от тъмнината.

— Елате — подкани Инфадус и тръгна.

Вождовете, изпълнени с почитание, последваха примера му, както и ние самите с девойката Фулата, която Гуд държеше за ръка.

Преди да достигнем портата на краала, луната се беше скрила напълно. От всеки кът на небосвода звездите блеснаха на мастилено тъмното небе.

Държейки се един други за ръка, ние с препъване се движехме през мрака.