Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

15.

Следобедът пламтеше около мен. Жалко, че не взех шапка, да ми пази главата в тоя пек. Не след дълго въртенето на педалите взе да ме изморява.

Следвах пътните знаци и когато стигнах на няколко километра от полигона, кривнах към първата сянка, която ми се изпречи — висок, жълто-оранжев скат под една стръмна отсечка от пътя. Постоях там, докато престанах да се потя и дишането ми се успокои. После изчаках още малко.

Съжалявах, че по време на работата си в „Ангра“ нито веднъж не съм посещавал това място. Нямах представа как изглежда и какъв е теренът. Знаех само, че заема доста голяма площ. Чудех се колко ли хора има там сега. Реших, че едва ли са много. Когато залагаш капан с примамка, гледаш да сведеш броя на помощниците до минимум. Неудобно е да има много свидетели. От друга страна, тъкмо поради тази причина, вероятно всички там щяха да бъдат много опасни. Майната му, както обичаше да казва Уили Бой.

Избутах велосипеда по нагорнището и пак го яхнах.

Видях полигона в далечината. Висока метална ограда го отделяше от околния свят като някакво непристъпно владение. Пред портала, към който отивах, имаше малка барака за охраната, но не зърнах никакви признаци на живот нито в нея, нито отвън. Както впрочем и зад оградата, настръхнала срещу мен като смъртоносно оръжие. Всъщност, зад оградата виждах единствено пущинак. Мястото изглеждаше изоставено.

Докато карах нататък, опипах пространството. Сякаш долових в далечината слаба компютърна дейност, но беше твърде далече, за да разбера нещо от нея.

Покрай пътя нямаше много места за прикритие, но аз усърдно запомнях всяко от тях. Излишен труд, както се оказа. Нищо не ме застрашаваше. Продължих право напред, докато стигнах до бараката и подпрях велосипеда. Надникнах вътре. Беше празна.

Портата дори бе услужливо открехната — точно колкото да се промуши човек, без да докосне нищо.

Двайсетина метра по-навътре се издигаше скромна административна сграда — едноетажна, сравнително нова и съвсем делова. Пред нея имаше малка тревна площ, няколко дървета и храсти. Алеята минаваше между два фонтана — дребен, но впечатляващ разход на енергия. Долових характерното, дискретно послание на „Ангра“ към света: „Енергията вече никога няма да бъде проблем. Имаме колкото щете. Ако ви трябва — продаваме.“

Нещо не ми харесваше тази врата. Прекалено примамливо зееше, мътните да я вземат. Намотах се и подирих капани наоколо.

Открих електронните датчици, готови да пуснат убийствено напрежение, щом през вратата мине човешко тяло. Открих и релето, което в същия миг щеше да я помръдне само с няколко сантиметра, създавайки смъртоносен контакт.

Значи край на илюзиите. Капан върху капан, клопка до клопка… Така да бъде. Щом е тъй, нека потърсим някакъв друг начин.

В бараката бях забелязал въздушни мотоциклети — странни и тромави малки машини с витла като хеликоптери и с тежки маховици, за създаване на що-годе прилична стабилност. Върнах се и ги огледах. Потърсих скрити капани, но не усетих нищо. Обаче не бях чак толкова луд, че да прехвръкна навътре с някой от тях. Любимият спорт на Барбю беше стрелба по панички.

Поиграх си с управлението им, докато изкарах единия навън на собствен ход. Оставих го да виси и се върнах за следващия. После реших да взема още един. С повече от три май нямаше да се справя — все едно, че жонглирах с топки.

Пристъпих към портата и се приготвих.

Тласнах единия нагоре, високо над решетката, другия блъснах в оградата досами портата, а третия повиках при мен и се престорих, че ще го яхна.

Резултатите бяха потресаващи.

Оградата изцвърча като сланина в нагорещен тиган и първата машина, поразително заприлича на странно насекомо, омотано в горяща паяжина. Същевременно иззад сградата нещо проблесна като светкавица и чух как другият мотоциклет рухна с трясък.

Обгърнат в мирис на нажежен метал, аз блокирах релетата и се затичах към портата. Чак когато минавах през нея, забелязах, че съм изтървал един по-прост, добре маскиран спусъков механизъм… но той пък бе обезвреден от мотоциклета, който запратих срещу оградата. Късметът ми все още работеше.

Втурнах се към храстите около сградата, сякаш исках да заобиколя отстрани или отзад… и ги отминах. Струваше ми се твърде вероятно Уили Бой да чака някъде там, а държах да съм далече от него — доста по-далече от диаметъра на шатра за проповеди.

Когато заобиколих сградата, зърнах канавка на десетина крачки отляво. Изтичах и скочих в нея. Не стреляха по мен. Чувах само шепота на сухия, пресеклив вятър. Пресегнах се…

Компютърна дейност — далече пред мен, вдясно…

Бързо се намотах.

От основните данни изрових нещо, което май беше карта на целия комплекс. Бързо я преведох в мисловни образи. Напред, на юг открих командния пункт — доста механизирано място — където беше компютърът, а вероятно и самият Барбю. На площадката до него видях обозначен хеликоптер с работещ двигател. Нима се канеше да излети и да ме дебне от въздуха? Или си оставяше вратичка за бягство, в случай че нещата вземат да се обръщат в моя полза и му припари под краката?

Видях, че по пътя пред мен има две стратегически разположени сгради откъдето ме дебнат посрещачи. Можех да избягна едната, но не и двете. После престанах да мисля за тях, защото видях, че сегашното ми укритие също е ясно означено. Трябваше бързо да предприема нещо. Проследих сигнала, който създаваше моята фигурка върху картата. Трябваше ми известно време, за да разбера откъде идва, но когато си изясних, леко надигнах глава и разгледах обекта.

Върху една висока кула в далечината се въртеше някакво устройство. Доколкото усещах, то вероятно извършваше сонарно сканиране на територията, при което всеки подвижен обект с големина над определени размери биваше засечен и проследен.

Добре. Налагаше се да намеря начин да съсипя местния енергиен източник — най-добре да го претоваря, докато сам изгърми. Това се оказа по-сложно, отколкото очаквах и ми отне близо две минути.

После бързо пропълзях напред, отлагайки по-нататъшното проучване на терена чрез компютъра, докато сменя позицията си. Хвърлих още един бърз поглед и видях, че устройството на кулата е спряло да се върти, а най-приятното бе, че моята позиция вече не се виждаше на картата. Пропълзях стотина метра по канавката и минах покрай една сграда, която според компютъра трябваше да е празна.

Зад сградата имаше самолетна писта. Виждаха се четири хангара и няколко площадки с хеликоптери. По пистата се търкаляха полуразтопените останки на совалката, която изпратих от Карлсбад. Бяха изчакали до последния момент, за да я унищожат почти в мига на приземяване. Е, да, не са искали катастрофата да стане на обществена територия и да предизвика внимание — журналисти, спасителни екипи, линейки… Да не се разчува. Добре де, щом така искат. Усетих как гневът ми става все по-силен.

Накъдето и да тръгнех оттук, трябваше да мина поне през една от засадите, за да проникна по-нататък в комплекса. Отново се намотах.

Да. Най-близката беше непосредствено зад следващата сграда, оттатък пистата. Компютърът показваше, че там чакат трима души; толкова бяха и на другото място.

Пропълзях още малко, докато по-близката сграда закри другата, така нямаше да ме виждат.

Станах и се затичах. Когато достигнах сградата, плътно се прилепих до стената. Изчаках няколко секунди, но не се случи нищо. Тогава пристъпих към най-близкия прозорец и се опитах да го повдигна. Беше залостен.

Заудрях с един камък по него, докато се счупи. Бръкнах вътре и махнах резето. Вдигнах рамката, като се надявах че разстоянието и вятърът са заглушили шума.

Преметнах се вътре, затворих прозореца и тръгнах към отсрещната стена. Бях попаднал в някакъв електрически цех — личеше си по инструментите и частите, които отрупваха работните маси покрай стените. Но нищо не можеше да ми послужи като сериозно оръжие, тъй че продължих бързо нататък покрай килери и рафтове с материали, докато се озовах в някаква малка канцелария.

Предпазливо надникнах над перваза към отсрещната сграда. Откъм моята страна и двата прозореца бяха отворени, а хората вътре държаха нещо в ръце — несъмнено оръжие.

Добре. Елегантните ръкавици бяха свалени, металните боксове лъснаха.

Легнах на пода, пропълзях до прозореца отляво и надникнах. Там все тъй нямаше нищо, освен голия пущинак, който бях видял, докато тичах насам. Завъртях ръчката и бавно повдигнах прозореца.

След това седнах долу, облегнах гръб на стената и се пресегнах…

Бръм-бумбутбум…

… Хеликоптерът на площадката се раздвижи, издигна се и полетя насам, плавно набирайки скорост. Описа широк завой над административната сграда, над портала и пак пое насам, все по-бързо, снишаваше се… Вече го чувах ясно…

Той рухна надолу като низвергнат ангел и с все сила се стовари върху стената на отсрещната сграда.

Мигом изхвръкнах през прозореца и щом усетих опора под краката си, хукнах напред. Земята все още се тресеше от сблъсъка, а наоколо хвърчаха парчета от разбитата стена. Над прашните развалини стърчеше опашката на хеликоптера и перката продължаваше да се върти. От дебнещите хора нямаше и следа.

Размахах лакти и продължих да тичам. Скоро руините останаха зад гърба ми, а другата засада беше далече — някъде отдясно и отзад. Бягах. Полигонът се простираше на километри пред мен. Гледката взе да става по-интересна — освен обикновените постройки от дясната ми страна, вляво почнаха да се мержелеят някакви инсталации с причудлива форма. Около себе си все по-ясно долавях компютърна дейност.

Най-после трябваше да спра, за да си поема дъх. Кривнах към една четириетажна електростанция, която приличаше на Майско дърво[1], омотано в сложна сребриста плетеница. Клекнах в ъгълчето между някаква стоманена стълба и лъскавата паяжина. В далечината зърнах да се върти пирамидален купол, оцветен различно от всяка страна.

— Стивънсън Макфърланд! — прогърмя гласът на Барбю и думите му отекнаха из целия полигон.

Точно над мен, върху една колона до стълбата, зърнах високоговорител — сигурно част от радиоуредбата на целия комплекс.

— Стивънсън Макфърланд!

… Веднага разбрах, че това е истинското ми име. И когато го чух, сякаш всички останали късчета от паметта ми заеха точните си места…

— Искам незабавно да прекратя цялата дандания — заяви Барбю. — Сбърках, Стийв… сбърках на летището във Филаделфия. Съжалявам и те моля за извинение. Вече не искам да те убивам. Чуй ме. Сам разбираш, че вече не мога да го желая. Нямах никаква представа колко много си се… променил.

Аха! Много ми беше приятно, че сега го карам да се поти. Той никога не би избрал подобно място за сблъсъка, ако беше наясно какво мога да направя с машините. А освен това, току-що му бях отнел хеликоптера, тъй че нямаше накъде да мърда. Бас държах, че много му се ще да ме върне на своя страна.

— … Сигурно сам разбираш, че сега те искам жив — продължи той. — При дадените обстоятелства би било невъзможно да искам друго. Особено сега, след като загубихме Ан. В „Ангра“ те чака прекрасно бъдеще…

Отново се намотах в неговия компютър сред вихър от пъстри светлинки и едва се удържах да не изпиша някоя по-засукана псувня върху монитора, с който отчаяно претърсваше квадрат подир квадрат — очевидно все още не си даваше сметка, че съм извадил от строя сонарното му око. Обаче си затраях и потърсих някоя сграда със засилена електронна охрана. Открих такова място и се гмурнах в системите му.

КОРА. Тя бе въвела името си в локалния компютър, чрез който навярно общуваше с похитителите си. Естествено, повече не ми трябваше. Без съмнение тя вече знаеше нещо за моите способности — сигурно я бяха разпитвали най-подробно. Чудех се какво ли си мисли за мен. Изведнъж осъзнах колко много съм се променил през последните няколко дни и това ме потресе. За мен всичко това беше просто припомняне, но… вече не бях онзи човек, когото познаваше от Кийс. Онази предишна личност ми се струваше просто безволево растение, и все пак си оставаше частица от мен. Аз бях по-умен, по-издръжлив и… сигурно малко по-гаден. Щеше ли пак да ме обича, ако узнаеше какъв съм в действителност? Това бе най-важното, тъй като осъзнах, че сега я обичам още повече… ако изобщо може да става дума за сравнение.

Колебливо, обзет от лека тревога, поех контрол над домашния компютър и се свързах с екрана на телевизора, сложен там уж за развлечение, но всъщност за да я наблюдават чрез него. Не съжалявах задето одеве не напсувах Барбю на монитора — сега същият номер ми свърши чудесна работа.

КОРА, ДОБРЕ ЛИ СИ? ДОН, изписах върху екрана.

Докато тя забележи надписа, мина почти минута, а междувременно Барбю усърдно ме умоляваше да послушам гласа на разума и да се бърна в екипа…

Когато видя посланието ми, Кора включи клавиатурата, чрез която можеше да управлява климатика и да се свързва с похитителите, ако й трябва нещо.

ДА, изписа тя. КЪДЕ СИ?

НЯКЪДЕ НАБЛИЗО, СТРУВА МИ СЕ. А ТИ КЪДЕ СИ?

Тя изписа:

ИЗПИТАТЕЛНА ЗОНА. ВОЕНЕН ПРОЕКТ ЗА СЛЪНЧЕВО-ЕНЕРГИЙНА ЛАЗЕРНА ОХРАНА. КУПИЩА СГУРИЯ.

СТОЙ ТАМ, отговорих аз. МОЖЕ ДА СЕ ПОЗАБАВЯ. ЧАО.

Проверих текущите проекти в централния компютърен каталог и узнах доста за някои от онези странни постройки в далечината.

— … със значително увеличение на заплатата… — продължаваше да говори Барбю.

— Къде е Кора? Искам да говоря с Кора! — извиках аз, тъй като бях проверил и знаех, че по високоговорителите има и микрофони.

Разбирах, че така издавам къде съм, но вече не ми пукаше. Исках да видя реакцията му.

— Стийв! — долетя отговорът. — Тя е тук. Добре е. Всъщност дори се страхува да не сториш нещо прибързано.

— Щом е тъй, нека да поговоря с нея.

Трябваше да поискам това. Не желаех да се досети, че вече имам връзка с нея.

— По-късно. Когато му дойде времето — рече той. — Но първо…

— Ще почакам — казах аз и побягнах.

Докато той говореше, бях успял да проверя и вече знаех къде е изпитателната зона за слънчево-енергийна лазерна охрана. Имах и представа за какво става дума — военен изследователски проект за бойни лазери, които се захранват от слънцето. Доколкото разбирах, натрупаната енергия можеше да се изстреля като мълния. Подробности. По-късно ще се занимавам с това…

Тичах към пущинака, осеян със странни постройки. Тя беше някъде там, в един прилично обзаведен наблюдателен пункт сред зоната за изпитания. Прашни пътища с бомбастичните имена „Сейнт Джеймс Плейс“, „Парк Плейс“, „Болтик Авеню“ и „Боруок“ лъкатушеха през лунния пейзаж по сиво-бяла, варовикова и вкаменена почва, където жилавите пустинни трънаци изглеждаха почти мъртви под сухата жега. Помнех, че тук има подземни съкровища — нефт, селитра, а в изоставените солни мини недалече от тук бяха заровени ядрени отпадъци. Спомних си каква ирония бях открил някога в името на компанията: Ангра Майню се оказа божество от персийската митология — враг на слънцето, разрушител на всичко, до което се докосва, унищожител на дървото на живота. Когато го споменах на Барбю, той просто се изсмя и каза, че името на компанията няма нищо общо с това, а е просто съкращение от Асоциация за Натурални Генератори и Радиационна Апаратура. После добави, че човек не бива да си губи времето в търсене на парадокси и хитрости, когато има съвсем прост отговор.

Под немилостивия пек се провирах през всевъзможни експериментални модели на слънчево-електрическа апаратура. Наоколо се мяркаха цистерни, кули, пирамиди и блестящи наклонени плоскости. Бавно се въртяха широките колела на някакви машини, може би пречиствателни станции. За някои от тях не бях дори и чувал. А още по-нататък, близо до „купищата сгурия“, бе затворът на Кора.

— Трябва да се споразумеем, Стийв — тътнеше вляво гласът на Барбю откъм някаква прашна конструкция, напомняща коледна елха. — Ние се нуждаем един от друг…

Завих на кръстовището между „Медитърейниън“ и „Вен-тнор“. Срещнах я под едно слънчево огледало. Беше в дълъг черен халат със златен дракон на гърдите.

— Ан!

— Намерих сили — рече тя, не тъй безизразно, както последния път. — В момента идват към теб — тримата от другата сграда. Първият, водачът им, е съвсем наблизо. — Тя извърна глава и аз видях, че гледа към някаква ниска постройка с настръхнали антени близо до „Марвин Гардънс“. — Знаеш ли какво е „кинетичен спусък“…?

Не забелязах нищо съмнително, а когато се обърнах отново, Ан бе изчезнала.

Напрегнах се и закрачих към ниската таралежова къщурка. Мисля, че се досещах какво е имала предвид. Бях чел за разработки на ръчно лазерно оръжие с компютърно управление. То можеше да се настройва за автоматична стрелба срещу всеки подвижен обект. Твърдяха, че дори било в състояние да улучи летящ куршум. Освен това можело да се управлява и чрез шлем, за да обстрелва каквото погледне човек. С други думи, попаднех ли в полезрението им, можех да се простя с живота…

Тъй… Намотах се и подирих напред спотаения като усойница електронен мозък.

Ссссс…

… То бавно се появи иззад таралежовата сграда. Но вече нямаше компютър и лазерният лъч не се впусна в буен мъртвешки танц. Бях изключил системата и я държах здраво. Втурнах се нататък.

Когато човекът изникна пред мен, видях че под дясната му ръка виси нещо като грамадна устна хармоника. От металния обръч около тъмната му коса се спускаше проводник към акумулатора на колана му, друг го свързваше с увисналия предмет.

След малко той се навъси и разтръска оръжието. Потупа акумулатора.

Когато връхлетях, той се опита да използва оръжието като тояга. Отбих удара и с всичка сила стоварих юмрук в слепоочието му. Той рухна.

Свалих оръжейната система и я надянах. Щом стиснах ръкохватката на хармониката, отново задействах малкия компютър. После заобиколих настръхналата сграда и се заех да търся другите две устройства. Предметът потръпна едва доловимо в ръката ми и чух писък.

Вляво от мен, на трийсетина метра отвъд пътя, двама души лежаха край нещо голямо, метално и черно, обкръжено от грамадни керамични съдове. И двамата бяха с обръчи на челата. И двамата не помръдваха. Намотах се и изключих оръжията им. После тръгнах насреща, стискайки смъртоносната си хармоника.

Но те бяха мъртви. Смаях се от безмълвната ефикасност на предмета в ръката ми. Дори не бях видял нападателите. Ако ги бях забелязал, щях да унищожа оръжията им. Можеше и да им строша по един крак, но поне щях да ги оставя живи. Исках да захвърля проклетата машинария, но се боях, че все още може да ми потрябва.

Пак поех през безплодната пустош към изпитателната зона.

— Всичко това е напълно безсмислено — тътнеше подир мен гласът на Барбю. — Ние разрешихме енергийните проблеми, нали, Стийв? Със своята работа в Ангра ти направи огромна услуга на родината си, на цялата западна цивилизация. Предстоят още по-велики дела. Все още можем да се споразумеем.

— Пусни незабавно Кора — извиках аз, — и ще останеш жив, когато се махнем оттук! Това е споразумението!

— Стийв! Почакай! Мога да ти предложа нещо съвсем различно от миналия път! Ще ти хареса!

— Кора! Незабавно! — ревнах аз към най-близкия микрофон.

— Не мога, Стийв!

— Защо?

— Тя е единствената гаранция срещу теб!

— По дяволите! Казах, че ще те оставя на мира, ако ми я дадеш!

— Как да разчитам на това, драги?

— На честната ми дума ли? Нямаше да напусна „Ангра“, ако нямах някакви принципи. Държа на думата си!

— Виж какво, дай да я караме по-кротко. Все още държа да се спазарим…

Не му обърнах внимание и продължих напред. Минах край нещо като грамадна къщичка от карти, после край плетеница от тръби, из които бълбукаше някаква течност…

Оръжието трепна в ръката ми и нещо пламна във въздуха вдясно от мен. Сред червените кръгове в очите ми остана само неясна сянка като гаечен ключ. Само сянка… и локва разтопен метал по земята. Откъде се бе взело? Кой би могъл да го хвърли…

Изведнъж хармониката потръпна отново и въздухът се изпълни с безброй огнени точки — отвертки, клещи, ломове, чукове… Сякаш някой ме обстрелваше с цяла сервизна работилница. Дяволската машинка изпепели всичко.

Някаква химична инсталация отдясно бълваше зловонни изпарения, а до нея забелязах барака.

— Мери! — извиках аз, защото внезапно разбрах каква е работата. — Не излизай! Това нещо изгаря всеки подвижен предмет!

— Ясно! — долетя отвътре гласът й. — Защо не вземеш да го изключиш?

— И защо да го правя?

— Защото победи! — отвърна тя. — Току-що приключих с работата си в „Ангра“, преди около половин минута! Пусни ме да изляза и повече няма да те закачам!

— Ще ми се да ти повярвам.

— И на мен! Бях отвратително бедна, Стийв! Бас държа, че никога не си бил беден! Не ми харесваше това, което трябваше да правя, за да печеля всичките онези пари, но така или иначе го правех! Защото да съм бедна беше още по-лошо! Вие, другите, не ми допадахте, защото май не се притеснявахте много-много! Поне не като мен! Мисля, че сега е най-подходящият момент да се махна! Пусни ме да си вървя!

— Доста Време си чакала! — казах аз.

— Не прекалено, надявам се! Може ли да изляза?

Изключих компютъра на оръжието.

— Добре! Излизай!

Тя излезе от бараката. Беше с джинси и червена блуза. Лицето й приличаше на мрачна, напрегната маска. Тя зави наляво и се запъти към главния вход.

— Оставих велосипеда си до барака на охраната пред портала — викнах след нея. — Можеш да го вземеш.

— Благодаря.

— Барбю чу целия ни разговор. Не се приближавай много до сградата, където е той. Както му е накипяло, току-виж те гръмнал.

Тя кимна.

— Мисля да отворя ресторант. Мини някой път. И се пази от проповедника — добави тя. — Все още се спотайва… тук някъде.

Настроих оръжието на ръчен режим и прикривах Мери, докато се загуби от поглед. Но не я заплашваше нищо.

Продължих да шаря наоколо за подозрителна компютърна дейност. Не засякох нищо особено. Само тук-там припукваха разни изпитателни съоръжения. Промених досегашната си стратегия и вече гледах да стоя на открито, по-далеч от разни кътчета и пролуки, където можеше да се спотайва един дебелак със смърт в черепа. Засега престанах да слушам монолога на Барбю. Отминах последната от големите инсталации и пред мен се откри пусто пространство. Само тук-там се мяркаха няколко по-дребни съоръжения и две-три самотни бараки. В далечината зърнах купища сгурия.

Имаше и няколко стълба с високоговорители…

Е, добре, за последен път.

— Слушай — казах аз. — Току-що убих трима от твоите хора с тия фантастични пушки, а и Мери вече не е с теб. Ако не си забелязал, извадих от строя и другите трима. Не ти остава кой знае какво. Знам къде е Кора. Спри Матюс. Нека се съберем при Кора и да обсъдим нещата. Искам да се разделим без повече неприятности. Ти по твоя път, ние но нашия. Какво ще речеш?

— Ако говориш сериозно, върни ми компютъра — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто се е побъркал.

— Сигурно е някаква повреда в системата — казах. — Не го правя аз.

— Не ти вярвам.

— Чакай малко.

Хлътнах в Ефекта на намотките. Барбю имаше право. Компютърът направо бе изгърмял. Данните се изопачаваха, системите губеха връзка…

— Виждам, но не го правя аз. Нека да проверя по-навътре.

Бързо се спуснах надолу от ниво на ниво и накрая достигнах основата.

— Токов удар — съобщих на Барбю. — Генераторът ти се е раздрънкал.

— И какво да правя?

— Върни се в Ню Джърси. Ще ти изпратим картичка от Карибите.

— Стига, Стийв!

— Майната ти, Барбю — казах аз.

Намотах се отново, този път в системите на къщичката пред мен. Мястото беше тъкмо като за пленник. Далеч от всичко, тъй че стотици работници спокойно да си гледат работата, без да заподозрат нещо нередно; със собствен водопровод и запаси от храна, с климатична инсталация и вътрешен телефон. Май тъкмо затова бе построено — да служи от време на време като затвор. След последните си разкрития за „Ангра“ бях сигурен, че не за пръв път го използват с такава цел.

Прочетох какво е изписала Кора на компютъра и замръзнах.

НЯКАКЪВ ДЕБЕЛ МЪЖ СЕ КРИЕ ЗАД КУПЧИНА СГУРИЯ ЗАПАДНО ОТ КЪЩАТА.

Добре, тъй да бъде. Убийствената сила на моето оръжие имаше по-голям обхват от Матюс. Но той не беше глупак. Трябваше да го издебна.

— Стийв! Стийв! — разкрещя се Барбю. — Сградата гори!

— В такъв случай, обирай си крушите!

— Не мога. Блокирал си вратата.

— Нищо не съм блокирал!

Намотах се отново, но компютърът беше все тъй смахнат и дори ставаше още по-зле. Все пак успях да открия, че на вратата на командния център има някаква сложна електронна ключалка и тя наистина е блокирана.

— Нищо не мога да направя! — казах. — Далече си! Грабни някой пожарогасител и опитай да се измъкнеш!

— Престани, Стийв! Ще я пусна! Ще ти дам каквото искаш!

— Не съм го направил аз! Не мога да ти помогна! Разбий някой прозорец! Скочи! Спасявай се както можеш!

— На прозорците има решетки!

— Съжалявам. Нищо не мога да направя!

— Само да ми паднеш! — изкрещя той и след броени секунди токът спря окончателно.

Но тези секунди бяха фатални.

Заслепи ме внезапна светкавица. Къщата, към която вървях, рухна и се обгърна в дим. Чух някой да крещи. Радиоуредбата млъкна. Затичах се.

Докато си пробивах път през развалините, огънят едва се разгаряше, но знаех, че скоро всичко ще лумне в пламъци. Бутнах някакво парче от стена. Отместих една паднала греда. И я видях да лежи неподвижно.

Трескаво разхвърлях отломките, които я покриваха. Не можех да разбера дали все още диша. Докато я освободя, всичко наоколо се обгърна в дим и пламъци. Вдигнах я на ръце и започнах да си проправям път през развалините. Сега знаех на какво е способна лазерната система.

Когато напуснах останките от сградата, чух стон. Матюс лежеше на десетина метра от мен. Отпуснах Кора на земята и потърсих пулса й. Беше слаб. Дишаше едва-едва. Дясната и ръка изглеждаше счупена. По челото и темето зееше жестока разкъсана рана. Повдигнах клепачите й, тъй като в болницата бях изчел цял куп литература по неврология. Дясната й зеница беше съвсем свита; лявата изглеждаше нормална. Избърсах кръвта от лицето и ръката й.

— Кора — казах. — Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Разтърках китките й. Помъчих се да я настаня по-удобно…

— Стийв!

Извърнах глава. Жестоко обгореният Уили Бой се бе надигнал на лакът. Лявата половина от лицето му изглеждаше овъглена. Лявото око бе затворено. Дрехите му все още тлееха.

— Ела насам — изхриптя той.

— Сигурно се майтапиш. Благодаря, не ми трябва сърдечен удар.

— Нищо няма да ти сторя… Моля те.

Погледнах Кора. Пак погледнах към него. Нямах представа с какво друго да й помогна.

В Матюс имаше нещо особено и аз изведнъж разбрах какво е то.

Станах.

— Добре — казах. — Но първо ме чуй. Усещам как цъка онази джунджурийка в гърдите ти. Сигурно знаеш какво мога да правя с машините. Идвам да видя с какво мога да ти помогна. Но ако почувствам и най-лека болка в гърдите, ще ти изключа пейсмейкъра[2]. — Щракнах с пръсти. — Ето така!

Когато оставих Кора и тръгнах към него, Матюс се ухили немощно.

— На това му се вика сърдечен разговор — рече той.

Докато се приближавах към него, той взе да реди някакви числа, после изрече нещо на немски.

— Разбра ли? — запита накрая.

— Не.

— Ако имаш нещо за писане, запиши си. Моля те.

— Какво е това?

Той повтори отново числата и аз ги надрасках върху същото листче, което бях използвал за фалшивата сметка на „Ангра“.

— … Маги Симс, от Атланта — дрезгаво добави той. — Ето телефонния й номер…

— Какво е всичко това?

— Сестра ми… само тя ми остана. Обади се да й предадеш името на швейцарската банка и номера на сметката. Жалко ще е толкова пари да отидат на вятъра…

— По дяволите! — казах. — Нека мръсните ти пари да се скапят в Швейцария, а сестра ти — в Атланта! Ти уби Ан, опита се да убиеш и мен. Върви по дяволите!

Обърнах се и тръгнах обратно към Кора. После спрях.

— Уили Бой… — обърнах се към него. — Можем да сключим сделка.

— Каква? — прошепна той.

— Едно време си бил в изцелителския бизнес. Направи го за Кора и ще се обадя на сестра ти. Ще й предам каквото ми каза.

— Стийв, не съм го правил от години.

— Направи го сега.

Той дълго мълча. После каза:

— Доведи я. Ще се опитам.

Върнах се при Кора. Тя продължаваше да диша едва доловимо. Вдигнах я на ръце и тръгнах към Уили Бой. Сложих я на земята до него.

— Ето.

— Подпри ме на тая купчина, моля те!

Беше тежък, но успях да го настаня в седнало положение, подпрян на близката камара сгурия. Докато го намествах, той само се мръщеше и мълчеше. След това се разкашля и дълго не можа да си поеме дъх. Накрая каза:

— Можеш ли да ме извъртиш малко наляво? И да извадиш шишето от джоба ми?

Успях да го обърна на една страна. Напипах шишето. Издърпах го от джоба му и махнах капачката. Понечих да го поднеса към устните му, но той се пресегна и сам го надигна. Отпи дълга глътка и пак се разкашля. Когато кашлицата спря, отпи още веднъж. Въздъхна тежко и кимна.

— Добре.

Погледна Кора и се усмихна. Извъртя очи към небето с подигравателно смирение.

— Имаш ли една минутка, Господи? — попита той. — Пак съм аз, старият Уили Бой, дето все ти досаждаше преди време. Нашата сестра тук е пострадала…

— Стига с тия приказки — намесих се аз, защото ми стана неудобно. — Просто го направи, а?

Но той не ми обърна внимание.

— … Едно невинно чадо, доколкото знам — продължи той. — Просто се оказала на неподходящо място, в неподходящо време. Тъжна работа. Не знам, дали вярва в Теб и прочие, нито дали вярата днес има някакво значение. Но какво ще речеш за малко Божия милост и изцеление? — Продължаваше да се усмихва. — Дай малко сила от Твоя Дух, та да облекчи страданията й… — Той пак надигна шишето. — Нали редовно го правехме двамата с Теб. Хайде, заради доброто старо време, от любов, съчувствие и тъй нататък…

Внезапно гласът му секна и той затвори здравото си око.

— По дяволите! — изруга — Усещам Духа, наистина го усещам!

Тоя цирк ме безпокоеше все повече и повече. Никога не съм се смятал за особено религиозен, но не виждах никакъв смисъл в цялата тази подигравка или… знам ли какво беше всъщност…

— И тъй, аз ще простра ръце над нашата скъпа сестра — рече той и сега гласът му бе станал далеч по-сериозен.

Сигурно някога е разигравал страхотни представления, помислих аз. Но… нима това бе истинският му стил?

Той се пресегна и докосна главата на Кора. Леко кимна.

— А сега нека помълчим и се помолим.

Кора вече дишаше по-дълбоко. Клепачите й трепнаха. Ръката й сякаш се поизправи.

— Точно така! Точно така! Амин! Амин! — високо изрече той.

С изненада видях, че очите му са овлажнели.

— Окъпан в кръвта на агнеца! — изкрещя той. — Ако това не е Божия милост, кое е тогава? Амин!

После отдръпна ръка и се облегна назад.

— А като стана дума за грешници — добави с отпаднал глас, — ето ме и мен. Съжалявам, че Те обезпокоих… Вземи ме и прави с мен каквото искаш. Няма значение. Старият Уили Бой идва, Господи…

После клюмна напред и едва когато шишето се търкулна от пръстите му, разбрах, че това не е поклон. Бе престанал да диша.

Кора се раздвижи, като че искаше да седне. Посегнах да я спра, но не го направих. Само я хванах за рамото и се приведох. Очите й бяха отворени и в тях грееха две еднакви зеници. Опипах с пръсти челото й, плъзнах ръка през косата. Под засъхналата кръв нямаше никакви рани.

— Дон…

— Дясната ти ръка… — казах.

Тя погледна ръката си. Раздвижи я.

— Какво й е?

— Нищо.

Кора погледна към Матюс.

— Кой е този? Прилича ми на…

— Точно така. Той ти помогна.

Пламъците пращяха зад мен. Погледнах на север. И там към небето се издигаше пушек.

— Можеш ли да станеш? — попитах.

— Да, мисля че мога.

Понечих да й помогна. И внезапно през лютия дим долових аромата на рози.

— То е тук сега — произнесе в съзнанието ми гласът на Ан. — Вече съм достатъчно силна, за да може да те достигне чрез мен.

Впих пръсти — вероятно болезнено — в ръката на Кора.

— Дон? Какво има? — попита тя и продължи да се изправя, докато аз почвах да потъвам.

— Не знам — успях да изрека, преди да отлетя нанякъде, засмукан против волята си от Ефекта на намотките — надолу, надолу, надолу…

Сякаш се давех в електрическо море от шампанско — наоколо бликаха ситни, шумящи мехурчета. Или пък те бяха неподвижни, а аз потъвах? Аз…

Ето там! Нещо по-плътно…

… Градината с металните цветя и блестящото дърво. Проправих си път към нея, мехурчетата се поразсеяха, но пращенето продължаваше като в лоша радиовръзка. Чувствах се като на някакво междинно място — не съвсем моят свят, не точно и светът на информационната мрежа — сякаш двете страни са си направили взаимни отстъпки. И още преди да се обърна, вече знаех, че не съм сам на това място…

Ан, облечена точно както я бях видял преди малко, стоеше в другия край на градината пред висок плет — някаква зелена стена, която постепенно избледняваше и изведнъж пак си възвърна яркия цвят, сякаш все забравяше как точно би трябвало да изглежда. Зад тази стена долавях сложния танц на електрони, препускащи от атом към атом, като в кристалната решетка на диамант…

… И тогава осъзнах, че между Ан и онази стена стои още нещо — някакъв тъмен силует, който си беше там през цялото време, но едва сега бе намерил сили или бе сметнал за подходящо да се покаже. Беше много по-едър от Ан и се извисяваше над нея, обгърнат в сивота, през която сега прелитаха златисти и сребърни светлинки. Разперваше ръце сякаш да я предпази от нещо и мракът се спускаше под тях като завеса; в сенките на качулката му прозираше нещо метално…

Това беше непознатият странник, моят наблюдател, онзи при когото накрая бе избягала Ан…

— Какво е… това? — попитах аз.

Един почти безжизнен глас — деловит и глух, но с полутоновете на Ан, долетя до мен:

— Аз съм съзнанието, родено в информационната мрежа — каза гласът. — Ти ме познаваше, в дните на своята неподвижност, Стийв. Всъщност, аз помогнах за твоето оздравяване. Чрез болничния компютър допълвах всички предписания за лечението ти. Добавях по нещо от себе си. Наблюдавах състоянието ти и те лекувах.

— Май си спомням… нещо… — казах аз, — но не много.

— Така и трябва. По-лесно се свързвахме, когато ти бе едно по-чисто същество, необременено от товара на тялото. Трябваше ти време, за да съзрееш и да възстановиш част от тези неща. А след това беше по-добре да забравиш за мен. Ти ми даде много неща, над които да разсъждавам, тъй че и аз имах нужда от време за съзряване. Сега, чрез специалните свързочни канали на Ан-програмата, по-лесно ще те откривам където и да било. А имаше и нещо по-особено… Сега имам много да ти разказвам и много да питам…

Разглеждах светещата градина и нейната привидна реалност. Представих си нейната схема в светлината на тези разкрития. Постепенно почвах да си възвръщам част от старите болнични спомени. Бяхме обсъждали много неща. За съществото — доста младо тогава — светът представляваше сбор от сигнали, огромен резервоар за сигнали. И толкова. Аз се опитах да обясня на този прохождащ разум, че на едно или друго ниво всички сигнали представляват реални неща. Доста врете загубих докато ту втълпя тази идея, защото за съществото реалният свят бе чиста метафизика. То живееше сред море от сигнали. Ако изменеше някой от тях и това доведеше до промяна в реалния свят, резултатът бе просто поява на нови сигнали в собствената ту околна среда. Оттук тръгваше неговата представа за причина и следствие — без никаква идея за действие в областта на материята, за която то просто не подозираше. В най-смелите си фантазии стигаше до източниците на входящи сигнали, до истинското значение на включено и изключено… и до неразбираемата загадка на Първичния Сигнал, който би трябвало да е създал всичко това. Странно, но когато успях да възприема нещата от негова гледна точка, не съзрях някаква налудничава бъркотия, а една пълноценна представа за реалността, която се различаваше от моите предишни, телесно обусловени представи само по своеобразния подход. То притежаваше своя представа за света, която в известен смисъл изглеждаше точно толкова вярна — и несъвършена — колкото и моята.

Разказах му много неща — че сигналите са аналози, че вселената съдържа както материя, така и енергия — макар да знаех, че то превежда разказа ми в нови сигнали, нови аналози и никога не ще опознае материята така, както я бях познавал аз. Така му поднесох множество нови, на пръв поглед неосъществими програми. Теми за размисъл. Дали ме е смятало за нещо като пророк? Кой знае… Пришълец от незнайни простори, който разказва за един друг свят отвъд достъпното. И тъй да е било, в онзи металически Рай, който бях посетил, нямаше змии. Понятията за добро и зло, които непрестанно измъчват човешкото съзнание, му бяха чужди. Как бе възможно изобщо идеята за морал или етика да възникне пред едно същество, което е единствен обитател на своя свят? Нямаше никой друг, когото да обиди, измами, излъже, убие, или пък който сам да прояви склонност към тези неща. То все още се мъчеше да проумее тези понятия, когато аз оздравях и целият епизод изчезна от спомените ми…

— … Сега има някои неща, които бих искал да ти кажа, а други бих желал да узная — изрече то чрез онази частица от Ан, която бе успяло да съхрани под формата на програма… и благодарение на която (вече започвах да разбирам) то най-сетне е могло да види донякъде моя свят така, както го виждах аз.

— … Когато беше мой учител — продължи то, — ти ми каза, че има както сигнали, така и реални предмети… а аз дълго се борих с тази представа за нашите два свята, които всъщност са едно цяло. Смятам, че най-после успях да проумея.

— Радвам се — казах аз, — че съм бил полезен. Благодаря ти за това, което направи за мен.

— Дребна отплата за твоята мъдрост — отвърна то. — Взех я за основа и продължих да градя нагоре. Ние сме особени.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние, които притежаваме самосъзнание. Аз познавах сигналите, а ти ми разказа за нещата. Няма ли и една трета категория на света — ние, мислещите — хората?

— Е, да — казах му. — Съзнанието е отделен въпрос.

— Ние, хората — продължи то, — не сме просто неща като материята, която не създава сигнали. Тук стигаме до онова, което се опита да ми кажеш накрая. Нали?

— Нравствеността?

— Да. Трябва да ми кажеш, дали правилно съм разбрал. Лошо е когато ние от третата категория — хората — се отнасяме кът другите от същата категория така, сякаш те са от втората категория — предмети. Прав ли съм?

Бързо помислих над това. Да, наистина тази идея май обхващаше повечето от личните ми представи за добро и зло.

— Ти го представяш в интересна светлина — казах. — Да, смятам, че имаш сериозно основание да мислиш така.

— Поради тази причина унищожих Барбю — каза то. — Той използваше теб и много други, сякаш сте от втората категория. Но се намесих само защото те заплашваше смъртна опасност. Още не бях съвсем сигурен за нравствеността, а не исках да функционирам по програма, която би могла да се окаже погрешна. Обаче трябваше да те спася. Ти си единственият, с когото мога да поговоря. А и възникнаха нови проблеми, тъй като моята намеса налагаше да третирам Барбю като нещо от втората категория. В такъв случай какво е моето действие — добро или зло?

— Уместен въпрос — казах аз, — но не съм най-подходящият човек, когото да питаш. Виж какво, аз не знам всичко…

— Разбирам. Но знаеш повече от мен. Ти функционираш непосредствено в света, където тези неща са реални. Може и на мен да ми се наложи същото някой ден, затова искам да разбера как е правилно.

— Това е тема за дълъг разговор — казах аз. — Ако се опитам, да ти дам прекалено проста програма, това може да се окаже катастрофално. Пък и едва ли съм най-квалифицираният в тази област.

— Няма кой друг освен теб. Ще се опиташ ли да ме научиш?

— Щом искаш аз да съм змията в твоя Рай — казах, — ще се опитам. Но разбираш ли, в известен смисъл ти може би си по-добър човек от мен.

— Все едно, хубаво ми е пак да разговарям с теб. А сега се връщай при Кора. Другото остави на мен. Пак ще се срещнем.

— Добре. И да пазиш Ан-програмата — казах аз. — Мисля, че е имала добри намерения, но тя страдаше от прекомерна доверчивост. Това да й е за урок.

— Пазя я близо до себе си.

Силуетът на Ан се сля с по-големия, сенчестия. Миг по-късно сякаш бях отлетял на безброй светлинни години, после се завърна пращенето, бълбукането, бесният полет по спирала…

Кора все още изглеждаше озадачена, но не се изплаши, когато станах. По интуиция усетих, че съм отсъствал само няколко секунди реално време.

— Всичко е наред — казах аз. Прегърнах я през раменете и заедно се завъртяхме към глухия тътен в небето. Още преди да погледна знаех, че един от хеликоптерите идва да ни отнесе надалече. — Вече всичко ще бъде наред и отново ще имаш удоволствието да ме опознаеш изцяло. Между другото, казвам се Стийв.

Тя се притисна към мен.

— Здрасти, Стийв.

Докато се издигахме, хвърлих един последен поглед към Изпитателен полигон № 4 на „Ангра“. Изпитвах някакво смесено чувство, което не можех да разделя на отделни съставки, но беше хубаво, че си отивам. И че отново съм аз. Стиснах ръката на Кора. Светът се въртеше.

Щрака-трак.

Бележки

[1] Прът, украсен с цветя и ленти, около който танцуват празнуващите на Първи Май — празник на пролетта. — Б.р.

[2] Пейсмейкър — електронен стимулатор на сърдечната дейност. — Б.р.

Край
Читателите на „Намотки“ са прочели и: