Роджър Зелазни, Фред Саберхаген
Намотки (8)

8.

Летяхме напред през черния нощен тунел, в далечината се сливаха градове и селца… Лампите блещукаха като светли мъниста, монотонният шум на двигателя ме приспиваше. Бях се унесъл в дрямка след тревогите на днешния ден…

Носех се с около сто и петдесет километра в час, на борда на едно от най-безопасните превозни средства. Камионът се захранваше с големи и скъпи акумулатори, но въпреки това беше икономичен поради ниската цена на електрическата енергия напоследък. Една конкурентна транспортна фирма използваше за гориво водород — чист, екологичен и достъпен в неограничени количества, пак поради евтиното електричество, произвеждано от слънчевата енергия. До голяма степен и двата варианта бяха резултат от прогреса, постигнат чрез патентите на „Ангра Енърджи“ и нейните огромни енергийни инсталации по цялото протежение на Слънчевия пояс.

Отлично си спомнях как получихме съдържанието на някои от патентите. Бях се забъркал в промишлен шпионаж, макар че не вярвах някой закон да се разпростира върху моите специфични методи. Но от морална страна… Добре де… Сега не бе време за душевни терзания, макар че се чудех откъде вадя тия скрупули, след като не съм ги имал тогава. Наистина ли не съм ги имал? Или се бях променил? А може би и двете? Мъчеше ме някакъв спомен, но не можех да го достигна.

Камионът беше напълно автоматичен и пътуваше само по специално оборудвани магистрали, макар че напоследък пътищата с подобна апаратура ставаха все повече и повече. Обикновено тези камиони се движеха по специално платно. То бе ясно маркирано, тъй че шофьорите да го избягват, ако желаят. Но откровено казано, автоматичните камиони се бяха оказали далеч по-безопасни от всички останали и малцина имаха нещо против тях.

Значи засега бях в безопасност. Вярно, имах да свърша цял куп неща. Но ми бе толкова приятно да се излежавам на смъкнатата седалка с леко отметната глава, за да виждам както светлинките в небето, тъй и онези край пътя. Вятърът свистеше край нас, двигателят бръмчеше. Смътно долавях как в компютъра непрестанно постъпват данни и това също ме успокояваше. С всяка минута се отдалечавах все повече и повече от опасната зона.

В кабината имаше кушетка и простичка тоалетна — пак по същата причина, поради която все още имаше две седалки и пълен комплект прибори за ръчно управление.

Шофьорският профсъюз бе получил солиден пакет акции в компаниите, които печелеха от този ускорен преход към автоматизация. Нямаше сериозни възражения срещу постепенното съкращаване на шофьорските работни места, но още се спореше по изискването за присъствие на човек в камиона. Не беше закон, само точка от правилника и фирмите знаеха как да го заобикалят. Тъй че камионите продължаваха да се произвеждат с два комплекта прибори, а на профсъюзните преговори все изникваше въпросът как да се намали безработицата между шофьорите. Лично аз бях крайно доволен от положението. Още повече, че освен споменатите удобства, бях намерил и пакетче суха храна, очевидно забравена от последния шофьор или пътник. Хапнах колкото да залъжа глада, после безсилно се проснах на седалката.

Добре, но трябваше да се погрижа за своята безопасност. А това означаваше да узная колкото е възможно повече, преди да си позволя лукса да поспя. Все още знаех твърде малко за курса на този камион и изобщо за цялото пътуване, а имаше само един начин да го узная…

Щрак. Цък-цък. Цъкатрак.

Надолу, усуквам се, влизам, пресичам, разливам се, входове, изходи, разклонения… Светли точици… Празни пролуки… Елегантната симетрия на работните и резервни програми в бордовия компютър… Подредени като пламтяща японска градина… Но без аромати, всичко е просто и смислено… Спри сега, почувствай го как работи… Другото ще дойде само…

За да управлява, компютърът получаваше информация за пътните условия и куп други неща чрез един съобщителен кабел в пътната настилка. Радарът му шареше непрестанно във всички посоки за други коли и неочаквани препятствия. Горе-долу по същия принцип „Прас-Тряс“ се ориентираше из каналите около Кийс, само че черпеше информация от крайбрежните предаватели. Освен че шофираше, компютърът следеше дейността на двигателя, състоянието на спирачките и останалите системи.

Минах на аналогов режим през отделните функции и постепенно почнах да ги разбирам. А това пък ми даде редица възможности да вникна в общата схема. Тогава се намотах още по-навътре и атакувах пътния код. Имаше множество неясноти — замразени програми, чиято цел щеше да си остане неизвестна, докато не бъдат включени — но общата картина взе да се изяснява. Изглежда, пътувахме към Мемфис.

По-нататък, още по-нататък… На зигзаг през програмите… Най-важният въпрос все още висеше без отговор… Онова проклето „защо“ все тъй плющеше и се развяваше като знаме… Прерових инструкциите, докато най-сетне се натъкнах на нещо — странно и в същото време познато…

Щракацъкатрак.

Смаяно се измъкнах от яркия микрокосмос.

Опипах под арматурното табло за аптечката, чието наличие бе отбелязано в списъците на компютъра. След малко я открих. Вътре имаше бинтове и някакъв дезинфекциращ мехлем.

Имаше и бидон за вода с еластичен маркуч и кранче. Пийнах малко и си изплакнах раните. После ги намазах с мехлема.

Невидими и недосегаеми, огромните камиони се носеха в мрака като ято огромни прелетни птици. Спазвахме точна дистанция спрямо предния камион. Ако някоя кола се вмъкнеше помежду ни, следваше незабавна корекция. Пътят към тази хармония минаваше през пулса на механичното сърце. Усещах наоколо строгия ритъм на неговата програма. И все пак…

Бях го видял… Моят подпис. Ясен и отчетлив. Видях го така, както неотдавна разбрах, че не Кора, а нечия друга ръка е изписала посланието в дома ми. Пълна безсмислица… И все пак в нея имаше смисъл.

Отпуснах се назад и вперих поглед в небето, където бавно отминаваха звезди. Явно трябваше да продължа с размишленията, тъй че размърдах изтощения си мозък и потърсих логичната нишка.

Инструкцията камионът да спре и да ме вземе, не беше част от оригиналния програмен пакет. Бях видял поправките в неговите инструкции и ясно разбирах, че някак самият аз съм ги заложил. Бях заповядал на камиона да спре. Но как? Никога не съм правил подобно нещо, даже не бях опитвал, пък и не знаех как да го направя.

И изведнъж се усъмних в собствените си съмнения. Ами двете разместени цифри, когато полицаят набра номера на моята карта? Дали наистина беше сбъркал, или нещо промени самия сигнал? Стана ми интересно. Дали и там стоеше моят подпис?

Ами странното поведение на вагоните от еднолинейката на летището?… Мъчех се да… да направя нещо… а в това време Уили Бой ми гласеше сърдечен удар. Възможно ли бе още тогава да съм действал на някакво ново равнище?

Спомних си думите на Мери: „… ставам все по-добра в своята област“. Дали и моята способност не бе продължила да се развива по нови пътища през дългия период на бездействие? Дали днешните тревоги и напрежения не ме бяха накарали да я използвам в тази нова област, само че под командите на изтормозеното ми подсъзнание?

Ако наистина беше така и ако се научех да го правя съзнателно, положението съществено се променяше.

Но аз продължих да се ровя из своята все още доста оскъдна памет. Нищо. Винаги само подслушвах, наблюдавах отвътре дейността на компютърните процесори. Не помнех поне веднъж да съм променял самата програма. Е, май се бях сдобил с тая способност в най-подходящия момент.

Щракацъкатракатик.

… Кръгом и пак навътре. Вълшебният пейзаж ме обгърна от всички страни. Потърсих онова място, което умът ми пресъздаваше като огнен водопад над лимоненожълто езеро… Да. Ето там.

Скочих в басейна.

Надолу, надолу… Надолу, през безплътната връзка с кабела под асфалта. Сетне като по буйна подземна река… Летя, нося се, отминавам из необятната мрежа от терминали, процесори и преходи… За онова, което си бях наумил, трябваше да опипам настройката и в двата края…

А не бих ли могъл да променя хода на течението?

Пожелах го. Напрегнах воля. Разгърнах се — и тук, и там, борех се да променя нещо както откъм предавателя, така и в приемника, да изменя типичния сигнал, който усърдно докладваше на централните системи за контрол на движението къде се намираме. От другия край се потрудих да променя контролните данни, да ги направя подходящи и уместни…

Гледах как битовете прелитат край мен като рояк пламтящи пчели…

Успях.

Бях маскирал камиона, в който се возех. Когато Барбю откриеше, че не съм бил блъснат от кола при опит да пресека магистралата, а от другата и страна няма и помен от мен, щеше да се зачуди кой ли би спрял посред нощ да качи един окървавен беглец. Нека се чуди. Нека търси. Моят камион изобщо не бе минавал по онзи път.

Хей така, само за удоволствие, плъзнах по системите, като едва устоявах на изкушението да попипна тук-там някоя дреболия. Изпълваше ме неописуем възторг от тия нови мащаби на моята сила. Какво ли не би ми предложил Барбю, ако знаеше какво притежавам сега…

Кора? Живота ми?

Не. Вече не исках да работя за него. Щях да намеря друг начин. Но най-напред…

За момент загубих контрол. В ума ми нахлуха синоптични карти… Лежах сред дъждове и гледах как наближава фронт на високо налягане. Приличаше на огромна буква „В“ сред небето… Усетих, че нейде далече истинското ми тяло се прозява… Аз… аз заспивах… Мислите ти се рееха… Бях свършил каквото исках… и сега бе врете да се завърна… ала бе тъй приятно да се гмуркам и да изплувам лениво от основните програми, да се нося по прилива от системни потоци през гальовни импулси… нейде из бейзболните резултати… Бях…

Заспах. Никога преди не бях сънувал в намотките на информационната мрежа, никога не съм изпадал в подобно състояние. Но умората ме настигна… и аз изчезнах преди да се усетя…

Сън в прегръдката на морето от данни, сън в намотките на бездната…

Сънувах. Сънувах както никога преди — и по-късно, наяве, успях да си припомня само отделни късчета от видението…

Сънувах, че съм компютър — един огромен, свръхсложен компютър сред Небитието. Някакъв сенчест силует се приближи и застана пред мен. Не знаех кой е, и все пак не ми бе съвсем непознат.

Сянката посегна към клавиатурата и натрака въпрос — не помня точно какъв, но трябваше да потърся из паметта си.

Във всеки случай, отговорът обхващаше огромно количество информация. Принтерът ми забръмча и разпечатката плъзна навън.

Тъмната фигура поемаше лентата без да я къса на страници и светкавично преглеждаше данните още щом ги подавах. Страниците се лееха в непрестанен шумолящ водопад, диплеха се като хармоника върху пода. Лека-полека, четящата фигура потъна сред тях.

Когато приключих с отговора, сякаш внезапен вихър отнесе хартиите и фигурата набра нов въпрос. Пак отговорих. И пак, и пак.

Накрая фигурата взе да трака по клавиатурата нещо дълго и страшно объркано, на което всъщност не трябваше да отговарям. Опитваше се да въведе програма, или с други думи — да ми каже нещо. Информация се лееше, лееше, лееше, а нищичко не разбирах. Ядосана, фигурата опита още няколко пъти…

От налудничавите игри между съзнание и сънища в мига на събуждане запомних само странния текст: СУМАРЕН РЕЗУЛТАТ ОТНОСНО БРАКОСЪЧЕТАНИЕТО НА ИСТИНСКИ УМОВЕ, ОТЛАГА СЕ ПО ОБЕКТИВНИ ПРИЧИНИ…

Поразително е по какъв ред прииждат спомените в една възстановяваща се памет, в какви образи обличаме нещата, как крием скуката под загадки и обратно.

Когато се събудих, отново бях в собствения си череп и се чувствах сравнително отпочинал. За момент се обърках, после си спомних всички събития от вчерашния ден. Седнах и погледнах през прозореца. Провинциален пейзаж с бледи предутринни лъчи в небето отляво…

Отпих малко от блудкавата вода, тъй като гърлото ми беше пресъхнало, после използвах тоалетната. Измих се, сресах се и позабърсах петната от дрехите си. След това измъкнах от пакета нещо хранително, но ужасно безвкусно. Докато закусвах, гледах напред и се мъчех да си припомня някаква много важна подробност.

Нещо бе станало. Нямах представа какво. Не се съмнявах, че наистина съм променил сигнала на камиона и контролната програма. Но имаше още нещо. Може и да не бях чак на нивото на Ханс Касторп, обаче усещах, че сънят ми наистина крие някакъв смисъл. Дали пък наистина не бях компютър, който сънува, че е човек?

Камионът внезапно подскочи и аз вдигнах очи тъкмо навреме, за да видя как отляво се мярна и изчезна момиче с джинси, дебел пуловер и маратонки. Какво търсеше по средата на магистралата, дявол да я вземе? После отпред изникна някакъв младеж — пресичаше без да бърза и изобщо не приличаше на човек, който си спасява живота. Крачеше с плавна, едва ли не танцова стъпка. Разбира се, радарът го засече веднага и камионът намали скоростта. Младежът спря между платната отляво и изчезна назад, както бе изчезнало момичето преди малко.

След малко пак ударихме спирачки. Отпред нямаше никой, но, естествено, моят камион спираше и когато спре онзи пред него, а той пък зависеше от по-предния и тъй нататък по веригата.

Ново подрусване и вече се движехме още по-бавно. И пак…

Минахме покрай двама младежи, които явно бяха разиграли подобен цирк с предния камион.

И тогава си спомних, че някъде съм чел или гледал за тях. Наричаха ги с разни имена — камионо-блъскачи, камионо-танцьори или камионо-трошачи. Те си правеха кефа — обикновено рано сутрин или късно вечер, когато рядко минават обикновени коли — като танцуваха по автоматичните платна на големите магистрали. Чувстваха се в безопасност, защото знаеха, че радарите ще ги засекат, а компютрите са програмирани да не допускат сблъсък с каквото и да било.

Някои просто се забавляваха да спират дългите колони от автоматични превозни средства. Други имаха по-вредни намерения — тяхната цел бе толкова рязко да променят скоростта на камионите, че да претоварят системите за управление и да предизвикат верижни катастрофи. Разбира се, в тая игра имаше известна опасност — без да броим риска от появата на обикновена кола — тъй като те играеха хазарт тъкмо с умението на компютърните шофьори, чиито системи се опитваха да претоварят.

Чудех се дали тия хлапаци просто си правеха кефа по най-модерния начин. Или това бе някакво ново превъплъщение на лудизма — онази древна повеля да се разбият злите машини, които съсипват живота ни — вече преминал от зловещите механизми към компютрите и автоматите?

А дали пък не беше нещо по-дълбоко и малко по-оптимистично? Спомних си как някога един преподавател говореше за ритуалните игри и празничните състезания като основна проява на човешкото в нас. Дали поведението, което наблюдавах, не бе някакъв съвременен вариант на древните изпитания за мъжество, един младежки опит да се докаже, че човекът все още превъзхожда своите творения?

Пак подскочихме. Проклети хлапаци! Безотговорна щуротия, това си беше и нищо повече. Широко им е около врата. Защо не вземат да…

… да крадат промишлени тайни?

Е, на младини може и аз да съм сторил някои безотговорни неща. Разбира се имало е причини — стига само да си ги припомня.

Движението се успокои и отново набрахме скорост. Ритуал ли беше или какво, важното е, че свърши. А онова, което се мъчех да си припомня, танцуваше в паметта ми — мъчително близко… и недосегаемо.

Развиделяваше се. Отливът на нощта разголваше копи слама и селски постройки.

И тогава образът на танцьора отново изплува в ума ми — скандален минувач в ранни зори, размахал ръце през радарния лъч, отмерващ с крака някакъв тайнствен ритъм. Защо? За да докаже собственото си превъзходство над страховитата колесница, като изпречи тяло пред нея? Да пренасочи чудовището? Да…

Да пренасочи?

Да смени?

Да измени?

Да управлява?

Новият, усъвършенстван вариант на властта… Замислих се. Навярно бих могъл да си пробия път оттук — терминал по терминал, връзка по връзка, през информационната мрежа — и накрая да стигна до Големия Мак, компютърната централа на „Ангра Енърджи“. Инсталацията бе оградена с всевъзможни защитни системи, за да не сторят на „Ангра“ това, което ние правехме с другите. Имаше кодове и секретни канали, допуски и блокировки… В паметта ми изплуваха изрази като „йерархична структура“, „стъпално усъвършенстване“ и „Парнасова модулация“ — помнех ги от времето, когато работех по някои от защитните системи на Големия Мак. Разбира се, сигурно през изминалите години всичко е било преработено, обновено, усъвършенствано, развито на много по-сложни нива. Но от друга страна, май и с мен бе станало нещо подобно. Сигурен бях, че ако успея да проникна в Големия Мак и да се добера до сектор „Двойно Z“, в него ще намеря информация за Кора. Може би това бе моето изпитание за мъжество, преход към зрелостта — стига да имах сили…

Всички тези мисли минаха през ума ми за броени секунди и аз разбрах, че ще трябва да се опитам. Навън слънцето се издигаше в небето и обливаше пътя ми в светлина.

Цветята разтварят листенца, птиците пеят. Намотавам се…