Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

11.

Останалите превозни средства в автоматизираното платно ни направиха място и скоро отново бяхме част от пътния поток. Това бе прекалено хубаво, за да трае дълго, разбира се. Ние бяхме нарушили модела на програмния режим на компютъра за контрол на пътния поток и сигурно дори и сега правехме впечатление като нещо необичайно. Докато преди бих могъл да се измъкна с препрограмирането на една дълга колона от превозни средства, сега бях напълно сигурен, че този номер няма да мине. Би следвало да е задействана някакъв вид аларма, след като бяха станали известни резултатите от последната промяна, която бях извършил. А превозното средство, с което пътувах, би било физически още по-лесно за откриване с претърпяната от него повреда.

Едно бързо намотаване и кратко проучване ми показаха, че се намирах в източната част на щат Тенеси. Накарах камиона да отбие върху банкета на пътя и го управлявах така почти километър и половина, след което спрях и излязох от кабината. В далечината, отвъд голото поле и парцелираните имоти, се виждаше нещо, което би могло да е трасето на жп линия. Пресегнах се и успях да почувствам потока от данни по фиброоптичните й кабели.

Постоях за момент до камиона. Когато погледнах назад, видях тъмните, усукани от вятъра стълбове дим, които се издигаха от развалините на моя първоначален камион и неговия другар. Надявах се Барбю да приеме, че съм загинал в него, поне за известно време, колкото да ми даде малка преднина.

Инструктирах спасилото ме превозно средство да се върне в автоматизираното платно и да продължи по пътя си. Моторът послушно се задейства и камионът потегли, като останалите веднага коригираха дистанцията си, за да му направят място.

Огледах небето. Не се виждаха повече хеликоптери. Чух обаче звука на далечна сирена. Закрачих през зеления хълмист терен към едно пространство, което ми заприлича на парк. В околността му имаше няколко сгради, макар че не беше особено оживено. Докато вървях през червената буцеста пръст, обрасла с високи като тръстика треви, се досетих, че мястото, към което се приближавах, сигурно е университетски комплекс.

Рик. Тик. Тирик. Прав бях. Там имаше компютър със списъци с бележки. Материали от лятната изпитна сесия.

Сирената заглъхна някъде в далечината. Помислих си, че е спряла на мястото с горящите камиони. Реших, че ще им трябва известно време, преди да могат да направят оглед на онези горящи развалини. Въпреки това ускорих крачка в обедната жега. Би било приятно да се скрия в сянката по-нататък. Сигурен бях, че видът ми е достатъчно представителен, за да се покажа на територията на университет.

Стигнах до пътека, която постепенно се разширяваше в алея, покрита с чакъл. Долових аромат на магнолии и наскоро окосена трева. Истински аромати — виждах дърветата и мястото с окосената поляна, — а не предисловие към някакви въображаеми ужасии.

Няколко момичета и момчета си подхвърляха фрисби на едно открито пространство по-нататък и вдясно от мен. Те не ми обърнаха особено внимание. Когато ги отминах и се приближих до сградите, долових миризма на ядене и стомахът ми веднага започна да издава сигнали.

Стълба с бетонни стъпала и тръбен парапет водеше надолу към една отворена врата. Зад нея имаше малък салон, обзаведен като кафе-сладкарница. Застанах до вратата, сякаш търсех някого. Забелязах, че хората плащаха в брой на момчето на касата, което четеше книга между клиентите. Не видях никакво размахване на лични карти.

Така че влязох, наредих се на опашката и си купих два хотдога, торбичка чипс и голяма кола. Излязох навън с тях и се настаних на една уединена пейка, която бях забелязал под огромно старо дърво.

Чувствах се особено, докато седях там, похапвах и наблюдавах минаващите студенти. Неволно се замислих за своите собствени дни в университета. Готвех се отново да потърся компютъра — просто така, за компания, струва ми се, — когато мина момиче с бели шорти, снежнобяла блузка с висока яка и обувки за тенис, стиснало ракета в ръката си. То се спусна по стълбите към закусвалнята. Приблизително с ръста и фигурата на Ан. Същият цвят коса.

… И тя се приближи, крачейки през паметта ми, като през онзи ден в двора на университета, облечена с бяла копринена блузка и тъмносиня пола, с малка чанта през рамо. Аз стоях във входа на Студентския съюз, на завет от вятъра. Тя погледна право към мен, сякаш вече знаеше кой съм, усмихна се и ме нарече по име. Аз кимнах.

— А ти си Ан Стронг — казах.

— Да — отговори тя. — Каня те на обяд.

— Добре.

Понечих да се обърна.

— Не тук — спря ме Ан. — На някое място, където е малко по-цивилизовано и тихо.

— Дадено.

Тя имаше кола. Заведе ме извън територията на университета, в ресторанта на нейния уважаван хотел, където храната беше отлична, а салфетките — от истински плат.

Бяха изминали три месеца, откакто се бях върнал отново да уча. Малко повече от два пъти по толкова време бе минало между излекуването ми и повторното ми постъпване в университета. Бях се нахвърлил на учението, сякаш бе трудова терапия и очаквах да се представя много добре на семестриалните си изпити след няколко седмици.

Разговорът ни по пътя дотам беше общ, насочен към запознаването ни. Тя не заговори за нищо особено, докато се хранехме, фактически, за кратко време забравих, че тя набираше сътрудници за „Ангра Енърджи“, толкова приятен бе разговорът. Ан улучваше, сякаш случайно, почти всичко, от което се интересувах в момента, дори и няколкото книги, харесали ми напоследък или четени от мен точно тогава.

Накрая, докато седяхме и си пиехме кафето, тя ме попита:

— Какви са ти плановете за бъдещето?

— О, нещо, което е свързано с компютри — отвърнах.

— Би ли приел да заминеш на изток?

Свих рамене.

— Наистина не съм мислил за това — казах. — Ако работата ми харесва, бих отишъл където и да е.

— Виждаш ли, спряла съм вниманието си на теб като на възможен кандидат за работа в „Ангра“.

— Изненадан съм — признах. — Мислех, че наемате само дипломанти и абсолвенти. Аз още не съм стигнал дотам.

Ан отпи глътка кафе.

— Моята работа тук е да търся таланти — обясни тя, — а не листове хартия с въображаеми драскулки в тях.

Усмихнах се.

— Но, разбира се, изисквате и това.

— Не непременно — заяви тя. — Не и в специални случаи.

Келнерът се отби при нас и напълни отново чашите ни. Когато вдигнах своята, Ан се пресегна и докосна розовата пъпка в базата от шлифован кристал.

— Поласкан съм, ако правилно съм разбрал какво казваш — отговорих най-сетне аз, — но се опасявам, че не съм бил достатъчно дълго време в университета, за да мога да представя някаква що-годе характеристика, на която да се позовете.

— Запозната съм с по-раншните ти характеристики — каза тя, — а, естествено, вземаме предвид и текущите препоръки на професорите.

— Знаеш ли за катастрофата?

— Да.

— Да говорим практично — от твоя гледна точка — тя може да ме е оставила неуравновесен. Не би ли било благоразумно такъв човек да се наблюдава по-продължително време?

Ан кимна.

— Това е един от аргументите за установяване на личен контакт. Може ли да те наблюдавам?

— Разбира се.

— Ти неуравновесен ли си?

Засмях се.

— Непоклатим като скала.

— В такъв случай щедрата сметка за разноските, които поема „Ангра“, ще включва и вечери. Свободен ли си в петък вечерта?

— Да.

— Тогава има премиера на една пиеса, която бих искала да гледам.

— Обичам да ходя на театър — отвърнах, — но не искам да те залъгвам с фалшиви претенции. Смятам, че първо трябва да завърша учението си, преди да започна някаква работа.

Тя докосна ръката ми.

— Друг път можем да поговорим за тези неща. Но държа да спомена, че „Ангра“ наистина осигурява възможности за продължаване на образованието на своите служители. По-важно в момента е, че ми трябва оправдание, за да мога лично да се възползвам от поеманите разноски. Ще те взема от жилището ти в шест часа, в петък.

— Ще ми бъде приятно — усмихнах се аз.

Така беше. Тя щеше да бъде в града за неопределен период от време — поне няколко седмици, както ми каза, — а имаше да се видят и да се правят много неща, ако човек разполагаше с пари и кола и искаше да опознае някого наистина добре.

Макар че станахме любовници през последвалите седмици, аз отказах да напусна университета и да започна работа в „Ангра“ в края на втория семестър. Бях решил да завърша учебната година и да започна работа през лятото. Смятах, че по този начин, ако работата не ми хареса, ще мога да се откажа от нея и да се върна наесен, без да съм пропуснал нищо от следването си. Предполагам, че звучеше нахално от страна на студент, на когото са му предложили добра работа в голяма компания, да диктува условията по този начин, но вече бях започнал да подозирам, че моят случай представляваше нещо специално, фактът, че те се съгласиха с условията ми, сякаш потвърждаваше това.

А Ан беше непрекъснато в движение. През въпросния следващ семестър я виждах кажи-речи всяка събота и неделя. Сякаш действително ме държеше под наблюдение. Дори веднъж я попитах:

— Ти наистина прекарваш много време тук. Да не би да се страхуват, че някоя друга компания ще ме открадне?

Ан изглеждаше обидена.

— Правя какви ли не фокуси, за да съобразявам програмата си с теб — отвърна тя. — Ти би ли отишъл някъде другаде, ако неочаквано получиш предложение?

— Не съм получавал — казах. — Но не бих го направил. Казах, че ще опитам в „Ангра“ и ще го направя.

— Тогава нека да се възползваме от тази премия, която ни предоставя пътуването ми.

Струваше ми се почти неучтиво да разпитвам повече. Все пак знаех, че съм само едно от многото кадърни момчета в цялата страна. Бях поразпитал малко между състудентите си — някои от които много талантливи — и разбрах, че като се изключи стандартното събеседване и обичайното „ще ви уведомим“, тя не бе предложила работа на никого от тях, дори и на дипломанти и абсолвенти. Макар че суетата е сянката, която поддържа собствената личност на всеки човек, знаех, че не съм кой знае колко по-добър от всички останали, та да заслужавам чак такова извънредно внимание.

… Разбира се, освен ако личното й отношение към мен не бе накарало Ан да ме представи пред своите работодатели като своего рода Да Винчи. В който случай щях да се чувствам много неудобно в „Ангра“. Не търсех непочтено предимство и не желаех да бъда ничий галеник.

Но Ан очакваше тази реакция, както бе очаквала и много други. Нейната логика беше непреодолима и имаше само един реален начин да се излезе от това положение. Бе дошло време за истината.

Беше прекрасен ден в края на април, слънчев, хладен и кристално ясен. Свежата пролетна зеленина все още покриваше околността и миризмите на влажната земя преливаха от живот. Пак пиехме кафе с Ан, само че този път бях успял, с разумно отсъствие от лекции, да направя така, че да си осигурим един тридневен уикенд и сега си пиехме кафето на терасата на една къща в планините, която тя бе наела или беше собственост на „Ангра“, или някакъв приятел й я бе предоставил — така и не разбрах кое от трите. Бях облечен с кафяв копринен халат, многократно под моя размер, с навит около себе си златен дракон отляво на гърдите и белех един портокал, докато се чудех как да й кажа, че не искам работата само защото тя ме харесва, а ако не е така, тогава как е?

— Предполагам, че трябва да обсъдим този въпрос, рано или късно — заговори тя, преди да бях произнесъл на глас мислите си. — Онова, от което най-много се интересува „Ангра“, не са твоите академично придобити способности по отношение на компютрите.

— Би ли могла да бъдеш по-точна? — помолих аз, все още съсредоточен в портокаловите обелки.

— Ти притежаваш уникална умствена връзка с компютрите.

— И така да е — казах, — ти откъде би могла да знаеш това?

— Моята уникална умствена способност е свързана с умовете на останалите хора.

— Телепатия? Знаеш какво мисля?

— Да.

О, изпробвах я с няколко поредици числа и отделни стихове, но й вярвах преди да го е доказала. Предполагам, че на един притежател на паранормална способност не му е прекалено трудно да повярва, че може да има и други като него.

— Не съм си и мислил, че причината може да е моята мила особа.

— Но аз много те обичам — отвърна тя, може би малко прекалено бързо.

— Защо „Ангра“ наема хора с паранормални способности? — попитах аз. — И има ли още много други?

— Нито един като теб — поклати глава Ан. — Всяка компания, която притежава група като нашата, е страшно чувствителна по отношение на конкуренцията.

— Звучи ми по-скоро като неетично чувствителна, дори и без да съм чул подробностите за това какво ще трябва да правя.

Тя стана и скръсти ръце. Лицето й се намръщи. Никога преди не я бях виждал ядосана.

— Огледай се наоколо — каза. — Страната отива по дяволите. Дори целият свят. Защо? Защото сме изправени пред енергийна криза. Тя може да бъде преодоляна. Как? Технологията е налице — само че отделните части от нея се стискат от десетина различни концерна. Този е постигнал добър напредък в едно, онзи — в друго. Трети има заявен — почти готов — патент за нещо, четвърти има блестяща концепция, но още няма хардуер. Те се борят ожесточено помежду си, спъват се един друг, пречат си взаимно. Какво би станало, ако дадена компания преодолее целия подобен боклук, вземе в ръцете си всичко добро, което е постигнато в тази област веднага и го реализира? Евтина, чиста енергия, при това в изобилие, ето какво. Край на кризата. Много интереси биха били засегнати. Сигурно би имало куп съдебни дела и, евентуално, действия срещу компанията впоследствие. Но какво от това? Една голяма компания като „Ангра“ може да се оправи — като лавира, шикалкави, прави компромиси. А резултатите? Ние ще решим енергийната криза. В състояние сме да го направим в разстояние на десет години. Какво искаш, да ги гледаш как ожесточено се борят помежду си, докато сме изправени на ръба на катастрофата или предпочиташ да помогнеш за излизането от това положение? Ето защо иска да те наеме „Ангра“, ето за какво й е нужен твоя специален талант. Ще помогнеш ли?

Изпих кафето си. Бях доволен, че най-после ми бе казано ясно какво ще трябва да правя и че все още имах на разположение един месец, за да си помисля.

През юни постъпих на работа в „Ангра“ и с Ан запазихме приятелските си отношения. Чак много по-късно започнахме да се отдалечаваме един от друг, когато се убедих напълно, че за нея бях само служебна бройка. Обстоятелствата като че ли го показваха понякога, но аз нямах нейната способност да знам какво чувства човек в действителност. Възможно е това да беше грешка от моя страна. Тя се държа хладно първия път, когато излязох с друга жена, а по-късно ми подари един екземпляр на „Cheri“ от Колет. Това бе някъде към края на службата ми в „Ангра“, но преди възникването на трудностите. Не можех да разбера от прочита на тази история за младежа, който не оценява по-възрастната жена, докато става прекалено късно — дали означаваше, че тя наистина ме харесва и е засегната от моето поведение или я тормозеше факта, че е по-възрастна от мен. Това е бедата на литературата. Двусмислието.

Сега имах възможност да се огледам и да видя, че както вярно беше предсказала Ан, „Ангра“ бе победила енергийната криза. Само че, някъде по линията, нещо се бе объркало…

— По дяволите!

Натъпках салфетката и хартиите в празната чаша и ги хвърлих в близкото кошче за боклук.

След това закрачих из двора на университета. Имаше няколко паркинга. Дали да не се опитам да открадна някоя кола?

— Доктор Портър. За оценката ми…

Обърнах се неочаквано. Не бях чул приближаването му — някакво слабо момче с лош тен и дълга кестенява коса. Устата му се отвори.

— Извинете — каза то. — Взех ви за моя професор…

— И искаш да разбереш оценката си?

— Да, господине, заминавам след малко и си помислих…

— Кажи ми името и специалността си. Може би ще мога да ти помогна.

— Джеймс Мартин Браун — издекламира момчето. — Политология 106.

Тик. Тик. Тик-тик.

— Имаш „добър“ — съобщих му аз. — Изкарал си „добър“ на семестриалния. Оценката ти следва да е „добър“.

Очите му се разшириха. Усмихнах се.

— Работя в канцеларията — поясних. — На компютъра. Част от информацията ми остава в главата.

Той се ухили.

— Благодаря. Мога да спя спокойно във влака за вкъщи.

Обърна се и отмина забързан.

Влак ли? Почти бях забравил за близката жп линия. Някои влакове возеха пътници, повечето превозваха товари, а други бяха смесени. Голяма част бяха вече напълно автоматизирани — товарните, задължително — макар че, за разлика от камионите, на тях все още имаше по няколко живи аварийни монтьори. Железопътният профсъюз бе удържал положението в това отношение по-дълго, отколкото Шофьорския…

Отново насочих вниманието си към далечните жп коловози.

Намотах се… Навътре и обратно… През… покрай…

Имаше един влак, който заминаваше след малко по-малко от час. Но той беше пътнически. Тик. Намерих и друг, след около три часа. Смесен. Тик-тик. Друг — след около пет часа. Товарен. Последните два пътуваха за Мемфис. Терик.

Обърнах се и закрачих към железопътните линии. Малко по-нататък, на запад от тях, се виждаше група дървета. Промених посоката и се отправих натам. Стори ми се подходящо място за чакане.

Не бях извадил оценката на момчето от чист алтруизъм. В случай че по-късно бъде разпитван за наличието на непознати в района на университета, исках да си мисли за мен като за местен човек, човек, който дори му бе направил услуга. Не непознат.

Прекосих жп линиите и продължих към дърветата. Намерих едно закътано място и седнах. Докато чаках там, на сянка и обкръжен от комари, влязох в системата и проучих пътния лист на третия влак. В него трябваше да има човешки екипаж от трима души — в локомотива, в товарната композиция и във фургона. Обикновено те се събираха на някое удобно местенце и играеха карти. Влаковете са толкова безопасни, колкото и камионите. Този трябваше да тегли двадесет и два пълни товарни вагона и три празни пътнически вагона, които следваше да бъдат доставени в Мемфис.

Къде да се кача? Зависеше от това, къде щеше да се разположи екипажът, нещо, което щях да установя при спирането на влака извън разписанието. Макар че би било хубаво да се повозя в някой от пътническите вагони.

Твърде рано беше да програмирам спирането. Някой прекалено съвестен служител би могъл да забележи, ако взема още отсега да бърникам във влаковия компютър. Седях заслушан в птиците и наблюдавах как в небето на изток се издигаха облаци. Мислех си за евентуални действия, които бих могъл да предприема по-късно, в хода на работата. Мислех си за Кора…

Отдалече почувствах вибрациите на първия влак. Гледах го как прогърмя покрай мен и слушах как трополенето му заглъхна в далечината. Направих нова проверка и установих, че другите два си оставаха с непроменено разписание. За секунда — само за една кратка секунда, — докато правех това, ми се стори, че отново усетих онази сянка да ме наблюдава. Бързо се оттеглих и продължих да размишлявам за бъдещето.

След известно време задрямах. Събудих се от приближаването на втория влак. Слънцето се бе придвижило още на запад. Почувствах, че коленете и раменете ми бяха леко схванати. Устата ми бе пресъхнала.

Протегнах се и изпуках ставите си, докато наблюдавах минаването на влака. Направих още веднъж проверка за товарния. Беше на път, продължаваше да се движи по разписание, нямаше никакви промени. Програмирах спирането в паметта на компютъра, като използвах за ориентир най-близкия електрически, километражен знак. Искаше ми се да бях предвидил да купя няколко шоколадови десерта и кутия сода от университетското барче. Задъвках стрък трева и се опитах да си припомня кога за последен път се бях возил на влак.

Когато най-сетне се зададе, влакът започна да намалява по разписание. Чу се изскърцване от задействането на спирачките и земята потрепери. Локомотивът профуча край мен, намалявайки все повече и повече. Няколко вагона отминаха, като продължаваха да забавят ход и накрая цялата композиция закова на място. Тя стоеше там под дългите сенки и се тресеше, докато аз се готвех за скок.

Чух гласове вляво от себе си. Някакъв мъж слизаше от вагона. Последва го още един. Вторият се обърна и извика нещо на трети, който беше останал във влака. Двамата на земята размениха няколко думи, след което се разделиха и тръгнаха да обхождат влака от двете страни.

Намотах се в компютъра. В момента, в който влязох в него, някой му задаваше въпроси относно спирането. Реших, че останалият във влака човек проверяваше системите, докато другите търсеха някаква външна причина за спирането.

Мъжът откъм моята страна на влака надничаше между вагоните и поглеждаше под всеки от тях, докато ги обхождаше, очевидно решен да провери внимателно всичко чак до локомотива. Накарах вратите на най-близкия пътнически вагон да се отворят, втурнах се натам, влязох и ги пуснах веднага да се затворят.

Последва продължително чакане, докато се чудех дали са ме видели. Моят вагон беше тъмен отвътре, както бяха и другите два. Свих се ниско на седалките и се взрях навън през прозореца. След като минаха няколко минути, започнах да дишам малко по-спокойно. Изтекоха още цели десет минути, преди да чуя хрущенето на чакъла от дясната ми страна. Свих се още по-ниско и зачаках шума да отмине. Продължих да чакам. След малко, другият мина от лявата ми страна.

Въздъхнах и част от напрежението ми се разсея. Проверих отново компютъра. Не се отпуснах напълно, докато някаква команда „Престой“ не бе отменена и влакът се люшна напред. Бавно потеглихме. Движението стана поравно и започнахме да набираме скорост. Седнах отново изправен.

Когато движението ни стана равномерно, станах и огледах и трите вагона. Реших да се разположа в най-предния, така че да чуя шума от всеки, който се приближава откъм опашката. Не бях сигурен, че ще мога да го направя при всичките останали шумове, но това ме караше да се чувствам малко по-сигурен.

После проникнах в централния компютър за района, където изтрих от паметта всичко, свързано с непредвиденото по разписание спиране на влака и го замених с простия факт, че се движим със закъснение. Наблюдавах как корекцията бе формулирана и предадена. Почувствах, че влакът набра скорост, след извършването на пренастройката. Ако никой човек не бе забелязал ситуацията, преди да я залича, можех да смятам, че съм в относителна безопасност. Започвах да се научавам как правилно да замаскирам следите си.

Загледах се в пейзажа, който препускаше край мен. Дотук, дотук поне се бях справил. Изпитах чувството, че имам известен малък шанс.

— Кора, идвам — казах.

Колелата потракваха машинално. Слънцето угасна за пореден път над мястото, което беше целта на пътуването ми.