Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

7.

Влязох в първото такси от редицата пред аерогарата и казах на шофьора да кара към града. Очаквах всеки момент да чуя вой на сирени и по целия път гледах напрегнато отминаващите коли, дърветата, сградите, пътните знаци. Слънцето бавно слизаше на запад, но до вечерта имаше време. Трябваше да се измъкна от града, час по-скоро да избягам от тия места, да се спотая някъде, да обмисля станалото и да съставя някакъв план. Но сега просто не бях в състояние да мисля; всеки миг можеше да се случи нещо. Трябваше да бъда нащрек. Не се съмнявах, че в крайна сметка ония ще проследят таксито и тъкмо затова избрах града. Надявах се там да объркам следата.

Спрях напосоки на един оживен ъгъл в центъра. Продължих пеш докато зърнах автобусна спирка. Застанах там, и се зазяпах в хората и гълъбите. Хванах първия дошъл автобус и дълго пътувах с него на северозапад. Когато зави на юг, слязох на следващата спирка и пак тръгнах пеш — все на северозапад.

Возих се на още два автобуса и дълго вървях пеш, но най-сетне стигнах до някакво предградие. Чак тогава реших да опитам на автостоп. Имах чувството, че съм го правил преди много години, още когато бях в колежа. Да, след първия семестър исках да се прибера у дома, а не ми се харчеха пари. Беше станало доста студено и ветровито. Хей, я се усмихни! Помага понякога…

… Куп задължителни предмети и основната ми специалност — компютрите. Справях се доста добре. Отначало бях малко самотен, но по онова време вече имах приятели — например Сами, който ме кръсти Мърморан, — и изгарях от желание да се прибера и да разкажа за всичко. Мърморан ли? От години не си бях спомнял за този прякор. Сами беше в моята група — дребно чернооко момче с извратено чувство за хумор. Бях свикнал да си мърморя, докато работя с компютрите. Всъщност говорех с тях — давах им имена и тъй нататък. Той изобщо не знаеше за това. Просто ме чу как си приказвам и взе да ме нарича Мърморан. След време станахме доста добри приятели. Интересно къде ли е сега? Трябва някой ден да му се обадя и да видя дали още ме помни…

Всъщност, аз не започнах да говоря с машините в колежа. Това стана много по-рано, още когато бях малък и ходех на работа с родителите си. Обичах да си играя с компютрите. Май тъкмо тогава почнах да им говоря. Но ако не броим случая от онова време, когато трябва да съм бил на около седем години, те не се напъваха много да отговарят. И все пак винаги имах чувството, че с малко повече упоритост…

Една кола отби настрани и спря. Зад волана седеше застаряващ мъж със скромен делничен костюм.

— Закъде сте? — попита той.

— Чак до Питсбърг — казах аз.

— Е, аз се прибирам в Нористаун, но ако искате, мога да ви оставя на разклона.

— Чудесно.

Качих се в колата.

Човекът не изглеждаше от приказливите, затова се облегнах назад и опитах да продължа със спомените. Нишката обаче се бе прекъснала и май нищо ново не искаше да изплува. Добре де. Вече се чувствах далеч по-спокоен отколкото в таксито. Вероятно трябваше да обмисля малко по-ясно сегашното си положение. Тогава бих могъл на свой ред да пристъпя към действие, а не само да бягам, да реагирам.

Барбю определено се канеше да ме убие. Вече не се съмнявах. А Матюс продължаваше да работи за него, както и останалите от групата…

Групата… В нея се криеше цялата тайна. Колкото и неприятно да ми се струваше днес, някога бях участвал в нея. Заедно с Уили Бой и Мери Мелстранд. А Кора? Не, тя нямаше нищо общо с това. Наистина не се познавахме, преди да пристигне на почивка във Флорида. Ами Ан Стронг? Е, тя беше съвсем друга работа. Това представляваше групата — ние четиримата. Да. Ние четиримата, които имахме нещо общо помежду си…

Всички ние бяхме надарени със странни способности. Аз разговарях с машините. Създавах нещо като телепатична връзка между човек и компютър. Можех да чета програмите от разстояние. Мери? Силата на Мери беше в способността й да въздейства върху предметите. Наричаха го психокинеза — съкратено ПК. Можеше да потроши някой компютър, но не и да го разчете, както умеех аз. А Ан? Ан беше класически телепат. Тя също не можеше да се свързва с компютри, но умееше да получава информация от други хора, както и да я вкарва в главите им — дори да създава съвсем убедителни видения. А Уили Бой…? Вероятно нещо като ПК, но не съвсем. Неговото беше най-фина форма на физиологично въздействие — управление на материя и енергия само в живите същества.

Доколко ги биваше? Докъде свършваха силите им? Осени ме нов спомен… Мери много се гордееше с готварските си способности и наистина беше добра. Спомних си, че понякога ни канеше на обяд. Веднъж, както седеше на масата, вместо да си играе с разните му там ръкохватки, тя просто вдигна един огромен супник с вряла супа от кухнята, после го накара да се придвижи леко по въздуха до трапезарията и да кацне изящно пред нас. Бях я виждал да разлива питието си и да замразява капките посред въздуха, а след това да ги връща обратно в чашата, без да намокри нищо наоколо. Максималната маса, на която можеше да въздейства, беше…? Веднъж на облог тя повдигна Ан на метър и нещо над пода и я задържа така около половин минута, но към края вече пъхтеше, обливаше се в пот и я пусна малко грубичко…

Старият Уили Бой… Колкото по-близо стоеше до някого, толкова по-бързо можеше да му въздейства. Моментална смърт на три метра разстояние, малко по-бавна от пет-шест метра. Десет-дванайсет метра му струваха много повече усилия, забавяха го значително. Мисля, че петнайсет метра беше абсолютният му предел, но за да постигне резултат на такова разстояние, трябваше да се напъва поне четвърт час — странно, горе-долу такъв е и радиусът на най-големите шатри, в които бе проповядвал някога. По този повод ми хрумна, че вероятно сега съм един от малцината, опитали както целебното, така и смъртоносното му докосване. Спомних си вечерта след онзи запой в дома му. Събудих се проснат като чувал на дивана и го чух да шари насам-натам сипейки люти псувни. Главата ме цепеше немилостиво. Станах и отидох в банята. Той беше там и се тъпчеше с аспирин. Усмихна ми се през зъби.

— Не изглеждаш много добре, старче — каза ми той.

Помолих го да ми остави два аспирина.

— Защо са ти? — попита ме той, после посегна и разроши косата ми. — Изцелен бъди! Изцелен да си, грешнико!

Внезапно усетих в главата си прилив на кръв, слепоочията ми затуптяха за миг, а сетне болката вече я нямаше. Чувствах се превъзходно.

— Добре съм — казах, изненадан от незаслуженото си изцеление.

— Хвала на Бога! — отвърна той, гълтайки последния аспирин.

— Защо не го правиш със себе си? — попитах тогава.

Той поклати глава.

— Нямам власт над себе си. Това е моят скромен кръст в тази долина на сълзите.

И това бе всичко, което знаех за силата на Уили Бой.

Ан… Нейната способност като че ли не се влияеше от разстоянието. Тя можеше спокойно да си седи в някоя мотелска стая някъде в Кийс и да ми праща чудовища докато кацам във Филаделфия. Нейните слабости бяха на някакво друго равнище, но още не си ги спомнях. Обаче наистина имаше нещо странно, нещо във връзка с цветята. Простичките импулси на техния мирен живот някак я успокояваха. Винаги се обръщаше към тях, ако нещо я разтревожеше. Те имаха тъй голямо значение в нейния духовен живот, че често оцветяваха — или по-скоро ароматизираха — нейните послания. А освен да създава видения, тя май можеше да накара човек да не вижда реалните неща около себе си.

И тъй, ние четиримата — един отбор, един комплект инструменти на Барбю. Ние бяхме причината „Ангра“ да изпревари своите конкуренти преди няколко години. Аз можех да открадна данни от всеки компютър. А ако данните не бяха там, Ан можеше да ги изтръгне от главите, в които се пазеха. Мери можеше да проваля експерименти, да предизвиква злополуки, да съсипе всеки изследователски проект. А ако някой наистина се окажеше костелив орех, един джентълмен с южняшка външност можеше да мине покрай него на улицата, да седне наблизо в киното, да влезе в същия ресторант…

Но имах ли представа докъде достигат способностите им сега? На летището Мери бе подхвърлила, че е станала по-добра в своята област. Дали способностите им продължаваха да се развиват, да растат постепенно? Пълна мъгла. Не можех да преценя. За всеки случай нека приема, че са станали по-добри. Да отпусна на Матюс още метър-два, да засиля халюцинациите на Ан, да допусна, че Мери може да вдига малко по-тежки предмети и да ги задържа малко по-дълго. Нямах представа за нейния обсег. По-голям беше от този на Уили Бой, но изобщо не можеше да се мери с Ан. Толкоз.

А какво да кажа за самия Барбю? Имаше ли някаква особена сила, ако не броим елементарната безпощадност и острия ум? Не знаех. Ако имаше, или я криеше много старателно, или все още не си я припомнях.

Къде беше Кора? Какво бяха направили с нея? Не вярвах да са й сторили нещо лошо. Мъртва, тя не би им свършила никаква работа като средство за шантаж. Барбю май не ме смяташе за сговорчив. А може и Ан да се бе обадила, че е надникнала в мозъка ми и че вече не ставам за нищо. Той дори не си направи труда да предложи сделка: Кора срещу моето завръщане. Ако исках, щеше да ме приеме обратно, ако ли не — бе готов да се отърве от мен. И само за всеки случай, само в случай че се изплъзнех, искаше да се застрахова чрез Кора. Да, звучеше разумно. Сигурен бях, че я държи жива на някое много сигурно място.

Колата забави ход. Вгледах се напред. Наближаваше вечерта и не виждах много добре… Задръстване. Може би катастрофа. Зърнах спрели полицейски коли.

Не. Беше пътна проверка край една тясна отбивка между две магистрали. Стомахът ми се сви. Спираха всички и ги пропускаха бавно, един по един. Очевидно проверяваха документите.

Въпреки непрестанните вопли за граждански права, в днешно време всеки имаше социална регистрация. Въведоха картите в употреба към края на осемдесетте и единният номер служеше за всичко: военна регистрация, социална осигуровка, шофьорска книжка, гласоподаване, изобщо каквото ти хрумне. Вече виждах, че отпред полицаите само поглеждат тези карти и вкарват номерата им в портативен компютър.

От самото начало си знаех, че ще хукнат по дирите ми. Но не очаквах да е тъй бързо, тъй ефикасно. Все пак интересното бе, че търсеха номер, а не лице. Може би Барбю не искаше всичко живо да разбере кого издирва така отчаяно. Сигурно полицейският компютър беше настроен да засече само моя номер. А може и да ме бяха пъхнали в цял списък с фалшиви номера, та да не се знае кой съм в действителност. Да, точно в стила на Барбю.

Бариерата идваше все по-наблизо и аз се зачудих дали просто да не разкажа на полицаите какво става. Поне на тях мажеше да се разчита.

Но другата, по-цинична личност, която бавно изплуваше в главата ми, само се ухили презрително при тая мисъл. В най-добрия случай щяха да ме сметнат за побъркан. А в най-лошия… Още не знаех колко истина има във версията на Барбю за миналото, но за жалост смътните спомени ми подсказваха, че е доста. Дали не се бях замесил в толкова тежки престъпления, че е трябвало да ме пенсионират под чуждо име? Така или иначе, не се съмнявах, че Шефът има далеч по-добри шансове да ми лепне обвинение, отколкото аз на него.

Моят шофьор мрачно клатеше глава, докато най-сетне спряхме пред бариерата.

— Покажете си личната карта, ако обичате. — Каза най-близкото ченге. — И на пътника също.

Докато търсех картата си, човекът извади своята от портфейла.

— Какво е станало, полицай? — попита той.

Полицаят поклати глава.

— Беглец.

— Опасен ли е?

Ченгето го погледна, ухили се и хвърли поглед към другата кола, върху чийто капак седеше полицай с грамадна пушка в ръцете.

Шофьорът му подаде моята карта. Почти без да мисля, аз се намотах в малкия компютър, който носеше на врата си досущ като акордеон, само дето клавишите не свирукаха под пръстите му. Беше стар модел, новите сами разчитаха картата, без да вкарваш данни.

Той набра моя номер, но попътно сигналът леко се промени. Докато стигне в центъра, две от цифрите бяха разместени. На екрана светна, че всичко е наред. Полицаят ни върна картите.

— Продължавайте — каза и се обърна към следващата кола.

Потеглихме. Шофьорът въздъхна. Колите по магистралата вече включваха фаровете.

Сякаш бяха минали само няколко мига, когато иззад нас долетя крясък и гърмеж. Наоколо нещо затрака като градушка.

— Какво става, по дяволите? — рече шофьорът и вместо спирачката натисна газта.

Но аз вече почвах да се досещам. Вероятно нейде в централата някой следеше разпечатката или монитора. Машинката беше приела измамата, но за жив наблюдател две разместени цифри все пак бяха твърде близо до онова, което търсеха. Сигурно му бе хрумнало, че може да е станала грешка при въвеждането и се бе обадил да проверят пак. Зачудих се какво ли си мислят и какви са инструкциите им, та да гърмят на месо. Но никак не ми се искаше да ги попитам лично. Така че…

— Спрете! — изкрещях аз. — Пак ще стрелят!

Той най-сетне удари спирачки и скоростта намаля. Погледнах назад.

Нямах време да чакам докато спрем. Нуждаех се от всеки миг преднина.

Отворих вратата и изхвръкнах навън. Улучих затревената ивица между платната, паднах и се преметнах. Без да поглеждам назад, скочих на крака. Втурнах се към гората, свърнах наляво, а после надясно, щом навлязох между дърветата. Зад мен продължаваха да гърмят, но по звука приличаше на пистолетна стрелба.

Изведнъж изскочих на стръмен склон и почнах да се катеря нагоре. Някъде там бучаха коли. Не знаех към кой път отивам и не ме интересуваше. Нямах друг избор. Смрачаваше се, горичката ме закриваше от полицаите и виковете бяха замлъкнали. Веднъж да се измъкна оттук и да прекося магистралата… Би било прекалено да се надявам, че ще успея да спра някоя кола. Смътно забелязах, че по ръката и лицето ми се стича кръв, а май и панталонът ми беше раздран…

… Вероятно им бяха казали, че съм въоръжен и опасен, а може дори и да ме смятаха за убиец на полицай, иначе нямаше да стрелят така. Очаквах всеки момент пак да ги чуя зад себе си…

Над мен петната мрак се раздвижиха, сляха се. Ненадейно литнаха нагоре, трепнаха, извисиха се и просветнаха като обгърнати в лунно сияние. Мечка! Огромен мечок гризли — бях виждал такъв в зоологическата градина, — се изправи на задни лапи насреща ми! И тогава…

О, не. Стига вече, Ан. Не тук. Не по тоя начин. Не ми пробутвай някакъв си мечок в околностите на Филаделфия. Ако толкова държиш да ме спреш, трябваше да ми пратиш ченге с пушка. Щях да напълня гащите и нямаше да усетя мириса на цветя. Е, хайде, наслука до другия път.

Тръгнах право срещу мечока. Прехапах устни и затворих очи, но все пак минах през него. Когато отново погледнах, през последните дървета се мержелееха фарове. И движението не беше какво да е, а натоварено, същинско море от коли. Нямаше начин да пресека, без да ме блъснат.

Но от гората долу като че долитаха гласове. По дяволите, не ми оставаше избор. Изскочих от дърветата до магистралата, като размахвах отчаяно ръце към прелитащите коли и се чудех как ли им изглеждам — окървавен, мръсен и парцалив — в светлината на фаровете.

… Усмихни се малко. Може пък да те харесат…

Просто стоях и махах. Вече ясно чувах как преследвачите се провират между дърветата и си подвикват…

Някакъв камион удари спирачки и закова точно пред мен. Стори ми се почти невероятно, но нямах намерение да оспорвам преценката на шофьора. Зад него вече спираше цяла редица коли. Хукнах към камиона и се метнах в кабината. После затръшнах вратата и се свлякох на седалката. Двигателят тутакси изръмжа и потеглихме. Чувствах се като граф Монте Кристо или като човек, който е разорил някое казино в Монте Карло — щастлив и свободен. Поне засега. Не гърмяха по мен и се отдалечавах от заплахата.

— Благодаря — казах. — Сигурно ви се струва странно, но всичко ще обясня, само малко да си поема дъх. Направо ми спасихте живота.

Отпуснах се и задишах дълбоко. Двигателят мъркаше кротко и равномерно. Движехме се много бързо и прелитащият пейзаж се размазваше в дълга, мъглива дъга. Погледнах настрани.

Шофьорското място беше по-празно от сърце на лихвар.

Вдъхнах дълбоко. Нямаше и помен от аромат на нарциси, кремове, лилии и тем подобни растителни полови органи. Само лек мирис на застояло и прах, като в помещение, което отдавна не е проветрявано.

Издишах. Каква беше тая дяволия?

— Благодаря — повторих за всеки случай.