Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Роджър Зелазни, Фред Себерхаген. Намотки

Редактори: Вихра Манова, Любомир Николов

Коректор: Вера Алексиева

Изателство „Мега“, 1996

Печат: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

6.

… И слязохме, както е речено.

Около самолета се бе увила морскозелена перната змия, но щом поехме курс за приземяване, тя моментално изчезна. Спуснахме се, кацнахме съвършено и наближихме към сградата без каквито и да било произшествия.

Тунелът също не гъмжеше от ужасии. Когато излязох, някакъв служител от авиолиниите — нисък, тъмнокос и набит, в спретната униформа — пристъпи към мен.

— Мистър БелПатри?

— Да.

— Доналд БелПатри?

— Същият.

— Насам, ако обичате.

Направих няколко крачки след него и се откъснах от общия поток. После попитах:

— Къде ме водите?

— В салона за важни гости, сър.

— И от къде на къде?

— Един джентълмен е дошъл да ви посрещне.

— Кой ли може да е?

— Не знам, сър.

— Какво пък… — казах. — Хайде да разберем.

Повървях подир него. Накрая завихме по къс коридор.

Той отвори вратата и ме покани да вляза.

В салона чакаха четирима — трима мъже и една жена. Двама бяха биячи, личеше си от пръв поглед — едри, млади и атлетични, със спортни ризи и тънки костюми; къса подстрижка тип „бодигард“. Стояха зад застарелия белокос мъж, който седеше до масата и ме гледаше добродушно. Носеше тъмно, добре скроено сако, бяла риза, тъмна вратовръзка. На масата имаше бутилка минерална вода и тримата държаха чаши с бистра, искряща течност. За разлика от жената. В нейната старомодна висока чаша явно имаше някакво греховно питие. Беше седнала отдясно на мъжа. Впечатляващи черти, мургав тен — приличаше ми на квартеронка, — силно изрусена коса. Трябва да беше около четиридесетте. Носеше хубава жълта блуза с волани, а на шията й висеше наниз тъмни мъниста. Когато двамата станаха да ме посрещнат, забелязах, че сега е по-пълна отколкото си я спомнях. Казваше се Мери — Мери Мелстранд — спомних си го тъй ненадейно, както преди малко разбрах, че се познаваме. Но не помнех почти нищо друго. Двамата ми се усмихнаха.

— Как я караш, Дон? — попита Шефът.

Шефът… Почти винаги го наричахме просто така. Всъщност се казваше Крейтън Барбю, председател на управителния съвет на „Ангра Енърджи“.

Наричахме ли…? Не знаех кого точно включва това множествено число, тъй като спомените ми бяха откъслечни.

Но смътно се виждах като част от група много специални хора, които работеха за него. И Мери… Мери беше една от нас.

— Напоследък я карам много интересно — казах аз. — Как разбрахте, че съм в този самолет?

Той присви лявото си око и се усмихна, а това, доколкото си спомнях, означаваше, че смята въпроса за глупав. Естествено, можех ли да се съмнявам, че той знае всичко?…

— Тревожиш ме, Дон — каза той, като заобиколи масата, пристъпи до мен и ме хвана за рамото. — Наистина не изглеждаш добре. Смятах, че полагаме достатъчно грижи за теб. Да не ти е омръзнала Флорида?

— Много неща са ми омръзнали — казах аз.

— Сигурно — съгласи се той и ме хвана под ръка. — Напълно те разбирам. Не е чак толкова весело да се пенсионираш на млади години. — Машинално го последвах към масата. — Ще пийнеш ли нещо?

— Не сега, благодаря.

— … Но ти знаеш как стояха нещата — продължи той, после вдигна чашата и отпи. — Имахме си големи неприятности, за да те измъкнем навреме.

Той остави чашата и ме погледна право в очите. Изглеждаше откровен.

— Не че ти не го заслужаваше, разбира се, Господ ми е свидетел. Обаче за известно време работите станаха деликатни. Не можехме да рискуваме. Но пък винаги си струва да нарушиш принципите заради един добър човек.

— Доналд — изрече Мери с присъщия си изискан тон, преди да измисля някакъв отговор.

Тя протегна ръка и аз я стиснах все така машинално.

— Здрасти, Мери. Как си?

— Нищо ми няма и ставам все по-добра в своята област. Какво друго да иска човек?

— Наистина — казах аз и усетих лека враждебност зад усмихнатата й маска.

— Много съм си мислил за теб, Дон — продължи Шефът.

— Липсваше ни, ще знаеш. Много ни липсваше.

Завъртях се към него.

— Къде е Кора?

— Кора ли? — Той сбърчи чело. — А, Кора. Разбира се. Споменаха ми за нея — някаква жена, с която ходиш напоследък. Виж какво… виж какво, Дон… бас държа, че изобщо не е напускала щата. Бас държа, че все още е в Кийс и в момента те търси. Поразсърдила се е малко, тръгнала си е, а след това е размислила. Трябваше да й оставиш съобщение.

Малко се смутих поради простата възможност в думите му да има частица истина. Преди да се усъмня, той продължи да настъпва:

— Знаеш ли, според мен всъщност не си дошъл заради нея — съзаклятнически прошепна Шефът. — Може и тъй да си въобразяваш, но според мен е било нещо друго. Мисля, че сега сигурно ти е по-добре, отколкото преди няколко години. Според мен, осъзнато или не, ти си дошъл да търсиш действие. Мисля, че всъщност искаш пак да се върнеш към старата си работа.

При последните думи той се взря в лицето ми изпитателно — почти с надежда.

— Не си спомням добре старата работа — отвърнах аз. — Тук ли е Кора?

— Ако си в добра форма, можем пак да те назначим — бързо продължи той. — Разбира се, с доста по-висока заплата. Не обичам хората ми да страдат от инфлацията. Право да ти кажа, напоследък конкуренцията освирепя. Онази голяма преднина, която имахме в областта на слънчевата енергия, непрекъснато се стопява. Правителството си пъха носа навсякъде, мътните да го вземат… а останалите ни шпионират като в някаква книжка за Джеймс Бонд. Признавам, измислиха някои хитри номера и хвърляме луди пари, само и само да ги държим на разстояние. Не че изобщо някога са могли да се мерят с най-добрите ми хора, ако схващаш какво имам предвид. Бас държа, че ако поискаш, ще им дадеш да се разберат.

— Виж какво — казах аз. — Може да е така, може и да не е. Но в момента ме интересува само Кора. Знаеш ли къде е тя?

— Дон, Дон, Дон… — въздъхна той. — Ти май не разбираш какво говоря. Наистина можем да те назначим отново. Предлагам ти пак да поемеш предишната си работа при далеч по-добри условия. Искаме да се върнеш в семейството. Някои хора се подсмихват като ме чуят, но аз наистина смятам всичките си сътрудници за едно голямо семейство. Какво ли не бих сторил, за да направя живота им малко по-светъл.

— Кора — процедих аз през зъби.

— Даже ще ти помогнем да намериш приятелката си — добави той.

— Искаш да кажеш, че не знаеш къде е тя?

— Не знам. Но помогнеш ли ни, и ние ще ти помогнем.

— Мисля, че лъжеш.

— Обиждаш ме, Дон — отвърна той. — Винаги гледам да съм почтен с хората си.

— Добре — казах. — Знам, че поддържаш архив за всичко — и за явното, и за тайното. Щом е тъй, нека да го разгледам. Да проверя досиетата на отдел „Двойно Z“ относно текущите секретни операции.

— А пък разправяш, че паметта ти била зле. Е, вярно, ти наистина често работеше в „Двойно Z“. Такова нещо сигурно трудно се забравя. Добре. Жалко, че не ми вярваш, но щом толкова държиш, можеш да провериш архива. Каквото си искаш. Можем да го разгледаме още сега.

Дали наистина зърнах някаква подигравателна светлинка в очите на Мери, когато тя вдигна чашата си и я изпи до дъно?

Шефът кимна на мутрите си. Те прекосиха залата. Единият отвори някаква врата — не онази, през която бях влязъл.

Задържа я отворена. Другият мина отвън. Мери вдигна чантата си от пода и стана. Двамата с Барбю се отправиха към изхода. Аз ги последвах.

Излязохме и се озовахме на малък частен паркинг. Първият телохранител вече се качваше в една лимузина. Имаше нещо твърде подозрително в лекотата, с която Шефът се съгласи да ме откара до Центъра, за да прегледам секретните архиви.

Лимузината оживя. Помръдна.

— Много благодаря за отзивчивостта — казах, — но всъщност не съм готов да ги прегледам веднага. Искам да го сторя с адвоката си.

Всъщност нямах никакъв адвокат, но се надявах, че ако позвъня на Ралф Дътън, той ще ми каже кого да потърся.

— Адвокат ли? — учуди се Шефът, докато шофьорът обръщаше колата. — Я стига, Дон! Това си е между нас. Не искам някакъв печен адвокат да души насам-натам, когато работиш със секретни сведения.

— Ще дойда утре сутринта пред централния вход — казах аз. — С адвоката. И тогава ще искам много обяснения — например, какво толкова съм направил, че да ме пратиш на паша с промит мозък. Държа да си побъбрим на тая тема.

Колата спря пред нас.

Едрият мъжага до него пристъпи напред и отвори вратите. Аз се отдръпнах и отпуснах ръце. Бях в готовност. Имах чувството, че телохранителят ще се опита да ме вкара насила в колата. И тогава…

— Е, щом така искаш — рече Барбю. — Съжалявам. Наистина съжалявам, че не можем просто да уредим тия неща помежду си, като в доброто старо време. — Той леко разпери ръце. — Но щом така трябва, добре. Доведи своя човек утре сутрин и ще направим каквото искаш.

Двамата с Мери се настаниха на задната седалка.

— Довиждане, Доналд.

Телохранителят седна отпред до шофьора и затвори вратата. Гледах ги как се отдалечават.

Ама че постна развръзка! Беше прекалено лесно. Освен ако…

А дали пък наистина не тълкувах погрешно нещата? Бях прекарал амнезия. Да предположим, че всичко видяно по време на полета е било чиста проба халюцинации марка „БелПатри“? Можех ли да разчитам на собствената си преценка? Ами ако на Кора просто й е дотегнало да ме търпи и си е тръгнала? Може би…

Завъртях се. Крайно време беше да бягам… Засмях се тихичко. От кое, от лудостта ли? Хайде, крачета, дим да ни няма. Хвърлих поглед наоколо. Единственият изход за пешеходци водеше нагоре — към спирка на автоматичната еднорелсова железница, която возеше пътниците из района на аерогарата. Минах отсреща и се изкатерих по стъпалата.

Видях колонка с бутон, а под него имаше табелка с инструкции. Спирката се оказа специална. Кабинките не спираха тук, освен ако дойде някой от салона за почетни гости. Очевидно идеята бе да не могат да слизат разни любопитни безделници от простолюдието. Натиснах бутона.

Няколко секунди по-късно се зададе самотна кабинка. Вътре имаше човек. Седеше с гръб към мен. Качих се.

За момент се вторачих към него. Имаше нещо познато в тази седнала фигура. Преместих се по-близо и го погледнах в лицето.

Прошарен мъж на доста неопределена средна възраст. Помнех го по-друг — без тия рошави бакенбарди и мрежата от спукани капиляри по широкия нос. Стори ми се понапълнял, а и торбичките под ясносините му очи бяха по-провиснали.

— Уили Бой — казах аз.

Не, това не беше лицето от лодката във Флорида. Изглежда, че още тогава паметта и въображението ми се бяха помъчили да ме предупредят за нещо.

— Мили Боже! Ами че туй е самият мистър Дон БелПатри! — възкликна той с онзи вълшебно звънък и мелодичен глас.

Преди време този глас се славеше из цялата страна. Винаги изговаряше думите отчетливо, само акцентът се променяше и понякога сякаш идваше от всички кътчета на Юга. Той бе крещял Божието слово в шатри, сетне в препълнени зали, а накрая пред милиони телевизионни зрители. Имаше и изцеления и възторжени викове, а после дойде историята с непълнолетното момиче от Мисисипи — аборт, опит за самоубийство… Уили Бой рухна в калта. В крайна сметка не се стигна до съд, но богомолците трябваше да се лишат от проповедите му. Кривата на общественото внимание към него рязко падна надолу. И все пак нещо го отличаваше от всички останали. Изцеленията. Те бяха истински.

— Матюс — констатирах аз и омаян от срещата се отпуснах на отсрещната седалка, а в паметта ми непрестанно избликваха нови спомени.

Бях смаян и от промяната в него — тревожна промяна. Сега наред с едва доловимия аромат на бърбън, той сякаш излъчваше злокобен полъх. И това донякъде ме зарадва, защото означаваше, че не греша, не съм луд и нещата съвсем не са приключили.

Кабинката не помръдваше. Вратата продължаваше да зее широко разтворена. Но в момента изобщо не мислех за това.

— Как върви енергийния бизнес напоследък? — попитах аз, тъй като той беше от групата. Сигурен бях, макар че все още нямах представа какво представлява тази група. Чудех се какво ли прави Матюс в нея…

И тогава си спомних какво — точно в момента, когато започна да ми го прави. Внезапно усетих как дъхът ми секва, сетне болката ме проряза през гръдния кош и плъзна надолу по лявата, ми ръка.

Спомних си как преди години една вечер двамата отидохме в апартамента му и цяла нощ се борихме с кана много пивък бял джин. Въпреки всичко, което вършеше тогава, на масичката до прозореца все още лежеше отворена Библия. Докато го нямаше в стаята, не издържах на любопитството и я разгледах. Беше отгърната на 109-ти Псалм, подчертан на доста места. По-късно, когато и двамата се бяхме наквасили здравата, го попитах за проповедническото време:

— Колко от всичко онова беше измама? Вярваше ли си поне на една дума?

Той отпусна чашата си и вдигна очи. В погледа му горяха ония синкави пламъчета, които излизаха тъй чудесно на телевизионния екран.

— Вярвах — каза простичко той. — Тъй че, Господ ми е свидетел, когато започвах, в мен пламтеше Божият огън. Исках да спечеля душите им за Него. Вярвах. Крещях неистово, носех им Словото Божие и размахвах Светата книга. Бях страхотен — не отстъпвах на Били Греъм, Рекс Хъмбард или който и да било от тях! Даже бях по-добър! Когато се молех за изцеление и ги виждах как хвърлят патериците и прохождат, как проглеждат отново или се отървават от болките, знаех че Божията милост ме е осенила и вярвах, и нямаше никаква измама. — Той зарея очи настрани и бавно продължи: — И сетне един ден се ядосах на някакъв журналист. Виках му да се дръпне, а той все в краката ми. Не слуша и толкоз. „Щом е тъй, в пъклото да гориш, рекох си. Умри, жалко копеле!“ — Той пак замълча. — И човекът умря — каза най-после. — Просто се катурна и остана на място. Докторът рече, че било инфаркт. Ама онзи беше млад и изглеждаше здрав, а аз знаех какво съм изрекъл в душата си. И тогава се замислих. Много мислих. Е, Господ не би подкрепил своя раб да извърти такъв номер, нали? Изцеление, да — щом така спасява душите им. Но да убивам? Взех да си мисля, че може би силата не идва от Господа, че може и да е нещо, дето сам го правя по някакъв начин. Може би Той не даваше пукната пара дали ще проповядвам или няма да проповядвам. Не Светият дух ме водеше и не чрез Него изцелявах. Просто нещо в мен можеше да лекува… или да убива. Оттогава затънах в пиянство, блудство и тъй нататък. И пак тогава всичко се превърна в измама, грим, камери и подставени хора сред публиката… Вече не вярвах. Няма нищо на тоя свят освен хора, животни, растения и камъни. Нищичко друго. Само в едно има смисъл — час по-скоро да докопаш всички благини от живота, защото времето лети. Няма никакъв Бог. Или, ако има, Той вече не ме харесва.

После дръпна една яка глътка, сипа си още и смени темата. Това беше най-дългият разговор, който съм имал с Уили Бой за нещо извън работата.

… А неговата работа бе да убива хора. Инфаркт, мозъчен кръвоизлив — винаги изглеждаше като естествена смърт. Той притежаваше силата. Беше обратното на целител, без капчица вяра. Мисля, че се ненавиждаше и си го изкарваше на чужд гръб — за пари, за „Ангра“. А сега бе стиснал сърцето ми и след броени секунди щях да съм мъртъв.

Понечих да се изправя. Паднах назад. Той не бързаше да ме довърши. Това бе нещо ново — откровен садизъм. Искаше да ме гледа как се боря и бавно умирам.

Търкулнах се от седалката на пода. В мозъка ми потрепна като тревожен сигнал някакво усещане за компютърното управление на влакчето. Не знам как, но опитвах да накарам кабинката да се раздвижи, да ме откара нейде, където биха могли да ми помогнат. Достигнах вратата, която се бе затворила преди малко, но не можах да я отворя. Натисках, блъсках с дясната си ръка, тъй като лявата беше цялата в огън. През стъклото смътно зърнах отвън неясната фигура на огромен мъжага — може би трети телохранител. Просто си стоеше и гледаше как се мъча.

Над мен се мярнаха сивите бакенбарди на Матюс. Той се приведе от седалката, оголи дългите си жълтеникави зъби и ме обгърна в облак от алкохолни пари. Напрегнах се с всичка сила. Нещо…

Внезапно кабината под мен подскочи и почна неистово да се тресе — напред-назад, напред-назад. Уили Бой изхвърча от седалката.

Обръчът около гърдите ми се разхлаби. Изведнъж вратата се отвори.

Изпълзях, или може би се търкулнах навън на платформата и запъплих настрани. Спомних си, че единственото спасение от ударите на Матюс е разстоянието. Успеех ли да избягам на един хвърлей камък от него, не можеше да ме убие — във всеки случай не по този начин.

С отчаяно усилие се изправих на крака. Залитнах, запазих равновесие и пристъпих напред. Пак спрях, защото шеметът налетя като вълна и отмина. Върху лицето на човека от платформата все още бе изписана изненада. Жертвите на Уили Бой просто не биваше да се измъкват. Зад себе си чувах как кабината продължава да се друса насам-натам, но мъжагата изведнъж се опомни и налетя.

Той замахна с крак и тялото ми реагира преди паметта. Макар че не помнех, явно имах някакви умения.

Ръката ми се стрелна напред, блокира удара и извади врага от равновесие. Той рухна назад, претъркаля се и изхвърча от платформата. Падна долу на линията, от чиято тясна основа стърчеше само една широка релса.

Когато се обърнах, видях Матюс отново да пада в подскачащата кабина. Пиенето и възрастта бяха съсипали рефлексите му. Пак понечи да се изправи и пак падна, но малко по-близо до изхода. Опита се да пълзи. Вече беше почти на прага. Ето, излезе наполовина…

С гневен трясък вратите се хлопнаха около него. Вярно, ръбовете им бяха гумени, но удариха жестоко и останаха блокирани, като го приковаха на място.

Кабината мигом престана да се тресе. Изведнъж рязко потегли и аз дочух писък отдолу, където бе паднал биячът. Не погледнах натам. Знаех, че всичко е свършено — с нищо не можеше да се сбърка онова зловещо хрущене от удара на кабината в човешко тяло, пресекналият вик, сладникавата миризма…

А отзад, или по-точно отляво, след като се бях завъртял, отново видях главата на Матюс да стърчи от вратите на препускащата кабинка с потъмняло и изкривено лице, със зяпнала уста, от която не излиташе нито звук.

За момент ми призля, но се опомних. Хвърлих поглед наоколо. Еднорелсовото ми се стори най-удобно за бягство. Извърнах очи и скочих долу, колкото се може по-далеч от онова, което лежеше неподвижно край линията. След това врътнах гръб на кабината и хукнах в обратната посока.

Сигурен бях, че нещо ми е помогнало. Но нямах време да разсъждавам какво и как. Исках час по-скоро да се отдалеча от платформата. Тичах и се задъхвах, сърцето ми подскачаше.

Продължих така още няколко минути. Всъщност не знам… Ненадейно усетих, че земята под краката ми се тресе. Отначало помислих, че нейде зад околните сгради излита или каца голям самолет. Но вибрацията ставаше все по-силна, сетне долетя звук, който не можех да сбъркам. Насреща ми се задаваше друга кабина.

След миг я зърнах да изскача иззад завоя. Видях как пътниците натискат бутони и дърпат спирачки но машината явно не реагираше. Странно, никой не гледаше към мен.

Вече се канех да отскоча от линията, когато кабината внезапно забави ход. Наоколо нямаше платформа, но въпреки всичко тя спря и вратата се отвори. Изтичах напред и се качих.

Вратите се затвориха с трясък, и кабината потегли отново, само че обратно — натам, откъдето беше дошла.

Дишах тежко и едва се държах на нозе. Всичко живо ме зяпаше. Изпитах налудничаво желание да се изхиля.

— Проба бе, хора — промърморих. — Готвим се за посещението на папата.

Те продължиха да ме зяпат, но скоро наближихме една платформа, където гъмжеше от народ. Както си му е редно, кабината спря и вратите се отвориха.

Излязох и се смесих с тълпата. Пригладих косата си, пооправих се, изтупах прахта… и се разтреперих. Не исках нищо друго, освен да се просна на най-близката пейка. Само че преди малко бе щракнал някакъв смъртоносен капан, зъбчатките се въртяха, лостовете подскачаха, тежестите се вдигаха — и за какво? За да ме смажат. Ала някой или нещо посегна да разбута зъбчатките, да килне някоя тежест и в крайна сметка водех с едно на нула, а всички несгоди помръкваха пред блаженото чувство, че съм оцелял. Би било крайно неучтиво тъкмо сега да рухна и да проваля всичко.

Продължих напред.