Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

12.

Телеграфният рагтайм на тракащите колела ме унасяше. Не ми се спеше, тъй като си бях починал достатъчно, докато чаках влака. Но ме бе обзело умствено вцепенение и усещах крайниците си натежали. Предполагам, че това беше реакция от бесния ход на нещата през последните няколко дни. Твърде много събития, струпани на едно място в прекалено кратко време. Бях изразходвал много адреналин, бях изживял и преживял повторно множество травми. Знаех, че предстоеше да се случат още много неща, но умът ми отказваше да се съобразява. Исках просто да седя така в тъмното, без да мисля за нищо, загледан в препускащия отвън провинциален пейзаж. Дълго време правих точно това.

Бях сплел ръце под главата си, опънал краката си напред.

Нямах точна представа колко време бе минало, откакто се бях качил на влака. Известно време просто се наслаждавах на даоисткия принцип „ву вей“ — да не правиш нищо, — когато неочаквано се озовах в някаква градина. Стори ми се, че моментът не е подходящ за подобно внезапно натрапничество, затова веднага застанах нащрек.

Навсякъде около мен се виждаха ярки цветя и усетих силно смесицата от техните аромати. Независимо от бдителността ми, бях объркан за няколко мига. Попаднал бях сред атакуващ сетивата цветен хаос.

— Ан? — попитах, докато се мъчех да възвърна стабилността си. — Сега пък какво има?

Но не последва нищо друго — единствено влудяващото изобилие от аромати и цветове, което сега се променяше, сякаш бавно се въртеше някакъв странен калейдоскоп.

После пред мен избухна безгласна вълна на страх и изпълни съзнанието ми. Почувствах присъствието на Ан зад нея, въпреки че сякаш само част от нейното внимание беше насочено към мен.

— Ан?

— Да. Неприятности — чух я да казва, след което долових неясно усещане за болка.

Внезапно цветята започнаха да вехнат, миризмите отслабнаха…

— … Боли. Там! Спрях го!

— Ан, какво става, по дяволите?

— Той е тук… Уили Бой е дошъл за мен.

И тогава сетивата ми се пренастроиха. Бях с нея по начин, по който го бяхме правили само няколко пъти в миналото. Бях се озовал като гост в съзнанието й, гледах през нейните очи, слушах с нейните уши, чувствах нейното физическо страдание…

Намирахме се в някакъв — доста просторен — апартамент. Нямах представа къде беше това. С периферното си зрение виждах, че апартаментът е елегантно обзаведен, но нашият поглед беше прикован в Уили Бой, който стоеше облегнат на стената до широк портал, а пред нас се виждаше просторна дневна. Беше леко прегърбен и дишаше тежко. Полустена ни отделяше от малко помещение, изглежда, кухненското пространство. Вдясно един голям прозорец гледаше към яркоосветен хоризонт, който не можех да определя, макар да имах чувството, че е някъде на изток. Далече отпред беше нейният компютър-телефон-и-прочие или „домашният компютър“, както ги наричаха почти всички в днешно време. Стояхме пред светлокафяв кожен диван, облегнати на висока маса. В гърдите ни пареше болка, но не бяхме единствено потърпевши.

— Сестро, разбирам мисълта ти — казваше Уили Бой, — но така само отлагаш нещата, нищо повече.

Ан хвърли още сили в халюцинацията, която му създаваше. Караше го да изпитва страшни болки в гърдите и те очевидно му се струваха не по-малко истински от действителните болки, които сам бе предизвикал у нея. Това, изглежда, до голяма степен го разсейваше. Той току-що си бе дал почивка от собствените си усилия, предоставяйки й няколко мига да ме потърси и да ме доведе при себе си.

— Някакво оръжие, Ан! Онзи тежък пепелник, лампата, каквото и да е! Разбий му главата! — посъветвах я аз. — Действай физически. Пребий го. Това ще го спре. Използвай предимството си!

— Не… мога — отвърна тя. — Всичките ми сили отиват, за да го задържа…

— Сритай го между краката тогава! Забий тоя дълъг маникюр в очите му! Той ще те убие, ако не го обезвредиш!

— Знам — каза тя. — Но ако се придвижа още малко към него, предимството ще е на негова страна. Колкото си по-близо до него, толкова по-голяма е силата му.

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Можеш ли да се добереш до кухнята и да вземеш един нож?

— Той е по-близо до кухнята от мен. Няма да стане.

Бях й отвлякъл вниманието. Почувствах изгаряща болка в гърдите й, силна болка в ръката, подобна на онази, която бях изпитал на летището. Тя отпрати пълномащабно свое изображение обратно към него и той вдигна ръка, за да притисне с дланта гърдите си.

— Мисля, че има действително сърдечно заболяване — обясни тя. — Мога да се възползвам от страха му и да му размътя ума.

— Докога?

— Не знам.

Търсех като обезумял някакъв начин да й помогна. Внезапно си спомних колко много я бях обичал някога.

— Телефонният ти номер — какъв е?

Когато той изплува в ума й, Уили Бой се отблъсна от стената и направи няколко крачки към нея. Ан го удари отново и той се сгърчи.

— Не можеш да ме спасиш — каза тя. — Не за това те потърсих.

— Трябва да се борим — възразих. — Смятам да се опитам.

— Знам. Но той е твърде силен. Всичко е само въпрос на време. Искам нещо, което ми показа по-рано. Нещо по-силно от моите цветя — един студен и метален свят, пълен с електричество и логика. Искам да прегърна машините и само ти можеш да ме отведеш при тях.

— Следвай ме — подканих я и видях, че Матюс започна да се изправя отново.

Дерик. Тик. Тиктерикщрак.

За момент Ефектът на намотаването сякаш се бе примесил с ритмите на влака и смътно долових новоизгряла луна, която покриваше полята оттатък стъклото с бисерна тъкан, докато си проправях път из влаковия компютър и прескачах през свръзките по трасето, все по-назад и по-назад, до районния команден център, назад…

Трак.

Втурнах се през разгърнатата карта на някаква територия, затърсих входящи и изходящи маршрути…

Необходими ми бяха схемите на свързване на телефонните линии. Трябваше на всяка цена да открия правилната и да се вмъкна в самата телефонна система.

Ан беше с мен — прекалено объркана, за да протестира, ако искаше, при ослепителната скорост и главозамайващите усещания, — докато аз препусках през поредица от погрешни пътища, из задънени улици и обратно назад, движейки се със скорост, каквато не бях пробвал никога досега. Най-после открих онова, което търсех.

В същия момент осъзнах възвръщането на нейните болки в гърдите. Уили Бой изобщо не си губеше времето.

… Някаква безкрайност от искрящи пчели, която представляваше аналог на всички сигнали за свободна линия, сияеше навсякъде около мен. Те трептяха, светваха и гаснеха — същински пчели — и посред тракането и жуженето съзнанието ми захрани звъненето, пеенето на безброй звънци…

Локализирах и задействах механизма за набиране на абонат. Нейният телефонен номер, както разбрах, докато включвах релето, беше в Риджуд, Ню Джърси. В мига между задействането на веригата от моя страна и фактическото позвъняване на телефона, между болката й, поклащащия се влак и приближаващия образ на Уили Бой, усетих наблюдателя. Онова мълчаливо, тъмно присъствие, което бях долавял и преди, бе отново с нас, приближаваше се, наблюдаваше…

Телефонът иззвъня. Това отклони вниманието на тромаво придвижващия се бивш проповедник. Матюс спря, хвърли поглед към апарата, след това погледна отново Ан. Сега тя дишаше задъхано и се потеше, наведена напред, с една ръка все още на масата, за опора, докато другата притискаше гърдите й. Болката и стягането бяха започнали да спадат при четвъртото позвъняване, но Ан беше прекалено заета с тях и със сегашния обект на вниманието и, за да повтори отново предишната си илюзия. Телефонът продължи да звъни.

След колко позвънявания бе настроила да отговаря проклетата машина, по дяволите?

На шестото позвъняване нейният компютър отговори чрез телефонния секретар и предложи да бъде оставено съобщение. В момента, в който стана това, аз успях да се промъкна в компютъра и да прегледам нещата, контролирани от него.

Уили Бой внезапно се обърна, чул шум откъм кухнята. Това бе единственият автоматичен тостер, който се задейства, макар че в него нямаше хляб. Уили отиде към кухнята и надникна зад ъгъла.

— Бягай, Ан — извиках й аз. — Опитай се да излезеш навън!

— Твърде слаба съм, Стийв — отвърна тя. — Ще падна.

— Опитай се!

Ан пусна масата и се олюля. Почувствах замайването й. После се строполи на дивана.

— Поеми си дълбоко дъх и опитай отново.

Тя понечи да ме послуша, но Матюс вече се връщаше.

— Защо ти причинява това? — попитах.

Зумерът на микровълновата фурна изпълни въздуха с неприятен, настойчив звук.

Уили Бой пак се обърна натам, видимо неспособен да се съсредоточи и влезе в кухнята.

— Не казах на Шефа, че си все още жив — обясни Ан. — Но той разбра по останките от катастрофата, реши, че не може да ми има доверие. Видях в ума му, че го е страх да не… мина на твоя страна. Реши да ме лиши от тази възможност… Господи! Какъв красив свят е мрежата! Бих предпочела да чета мислите на машините, вместо на хората. Иска ми се да се бях родила с твоята способност…

Жуженето престана.

— Сестро, не знам как успя да направиш това — започна Матюс, идвайки от кухнята. — Но така само удължаваш…

Загасих всичките лампи. Чух го как изпсува.

— Опитай се да събереш достатъчно сили, за да избягаш — казах й аз.

Лампите бяха с реостат. Започнах бързо да ги паля и гася, за да предизвикам стробоскопичен[1] ефект. Движенията на Матюс изглеждаха почти комично отсечени, когато той вдигна ръка, закри очите си и направи опит да ги засенчи. Пристъпи напред и спря.

След това изражението на лицето му се промени. Той притисна длани върху очите си и закри всичката светлина. Почувствах острата, страшна болка, която премина през тялото на Ан. Тя издаде кратък вик. За момент двамата почти загубихме връзка.

… И някъде, все още наблизо, почувствах полупознатото присъствие на мълчаливия.

Уили Бой пристъпи още една крачка напред, и още една, като силата му нарастваше със скъсяването на разстоянието.

Телевизорът се включи, когато задействах управлението му.

Уили Бой продължаваше да се приближава. Болката нарастваше, разпростираше се… Увеличих звука и започнах да превключвам от канал на канал. В някои райони имат денонощна програма…

Точно така!

— „прекрасен ден!“

Матюс замръзна на място. Свали ръцете си. Оставих осветлението да се върне до нормално положение.

— „… в думите на Исус «Блажени са…»“

Уили Бой стана яркочервен. Очите му се разшириха неимоверно. Болката отново отслабна. Той се взираше в безупречно облечения мъж с вдигната нагоре ръка и предразполагаща усмивка.

— Кучи син! — изкрещя Матюс. Погледна вбесен към Ан и неочаквано заговори, сякаш тя не бе неговата жертва в момента. — Проклетите репортери ме разпънаха на кръст! Трябва да хванат него! Аз обучих тоя мазен дърдорко по Библията! И след това го изритах! Когато ръката му не беше в дискоса, бъркаше в панталоните на някое от момчетата от хора! Жалко паленце! — Той посочи към телевизора. — Ама да са му потърсили отговорност досега? Не. Можех да го дам под съд. Постъпих по християнски и го оставих да си върви по пътя. Самият аз вече бях загазил. Тогава това като че ли нямаше много голямо значение. Мислех си, че ще го спипат, рано или късно, така или иначе. Виж го сега, обаче! Послушай го! Така и не го пипнаха. Няма справедливост на тоя свят. Ходи гладен и жаден, живей праведно и ще свършиш…

Уили Бой се втурна към телевизора и блъсна бутона за изключване. След това разтърка челото си.

Включих отново телевизора, с всичка сила.

— Да се помолим…

— По дяволите! — изкрещя той и го изключи.

Аз пак го включих.

— … дойде Твоето царство…

Матюс удари бутона и аз го задействах отново.

— … на земята и на небето…

Тогава той се опита да го задържи на изключено положение. Изпреварих го.

— … и прости грешките ни…

Уили Бой нададе висок, блеещ, животински вой и падна на колене. Пропълзя напред, пресегна се, намери щепсела и го издърпа от контакта.

— … в изкушение…

Когато се изправи, трепереше и дишаше тежко. Започнах пак да гася и да паля лампите. Още веднъж задействах зумера на микровълновата печка. Включих встъпителния запис на телефонния секретар. Този път обаче, сякаш нито едно от тези неща не достигна до него. Той се втурна напред, стисна зъби и се вторачи надолу в Ан.

Болката стана мъчителна, а след това я заля огромна черна вълна. Аз я привлякох към себе си и с всички сили я притиснах, като че ли можех по някакъв начин да я запазя жива в собственото си съзнание.

Знаех, че тялото й бе умряло. Но тя сякаш продължаваше да е още с мен.

— Ан? — повиках я аз, след като се измъкнах обратно през телефонните връзки.

— Да?

Свързах се с районния компютър, открих една област, където движението беше бавно.

— Загубихме.

— Знаех, че ще загубим. Казах ти го.

… гледката представляваше вихрено препускащи мъниста на безкрайно сметало…

— Съжалявам. Опитах се.

— Знам, Стийв. Благодаря ти. Ако се бяхме срещнали по-рано… Винаги съм била слаба. Бих искала…

Неочаквано почувствах странното присъствие по-близо, отколкото когато и да било преди, почти осезаемо, като нещо, което ми се струваше, че съм готов да идентифицирам…

— Разбира се — завърши тя, но аз не разбрах какво имаше предвид.

Ан беше слаба, ставаше все по-слаба. Вече нямаше никакво право да съществува, освен чрез този вид симбиоза. Не знаех какво да правя с нея.

— Пусни ме да вървя сега, Стийв.

Присъствието се усещаше по-силно. Бе почти застрашително. Стиснах я здраво и се опитах да й дам от своята сила.

— Няма нищо — каза тя.

В този момент си помислих, че се бе сдобила с някакво специално зрение, каквото аз нямах.

— Наистина. Трябва да вървя.

Започна да се освобождава от хватката на съзнанието ми.

— Големият изследователски център на „Ангра“ — номер 4 — точно преди Карлсбад. Това е, което търсиш. Тя е там — обясни Ан. — Късмет!

— Ан…

Усещането, или каквото бе там, беше като прощална целувка. След това тя тръгна към странника, който я приветства с добре дошла.

Видях ги как преминават през някаква равнина от метал на листове, по която се поклащаха рози от алуминий, мед, бронз и калай, галени от озонов ветрец, под небе, озарено от синьо искристо сияние. Фигурата, която Ан хвана за ръката, носеше метална маска, освен, разбира се, ако това не беше лицето й…

… Поех по трасето, все по-назад и по-назад, към трака-тракането, към ритмите на рагтайма, който quadrupedante putrem sonituquatit ungula campum[2], докато се поклащахме и препускахме, на запад, под пълната южна луна, на лунна светлина, полетели в съня, будувайки-сънувайки, трака-трак. Стийв ли каза тя?

Трак.

Бележки

[1] От стробоскоп — уред, с чиято помощ обекти, които се движат бързо и периодично, изглеждат сякаш са в покой. Например, ако диск, който се върти с определена честота, се осветява от източник, проблясващ периодично със същата честота, тогава при всяко проблясване окото ще вижда диска точно на същото място, както при предишното осветяване — следователно дискът ще изглежда неподвижен. Ако честотата на въртене не е точно равна на тази на светване, ще изглежда, че дискът се върти бавно. — Б.пр.

[2] С четириного копито, с тропот разтърсва полето ронливо (лат.) — Б.пр.