Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Роджър Зелазни, Фред Себерхаген. Намотки

Редактори: Вихра Манова, Любомир Николов

Коректор: Вера Алексиева

Изателство „Мега“, 1996

Печат: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

1.

Щрака-трак. Щрака-трак.

Дясно на борд, два градуса.

Щрак. Щрак.

… И през ленивата полудрямка нечии думи изстрелват хиляди кораби, изгарят моите недостижимо високи кули, алуминий. Сладостни и мъчително неуловими… Ето, избягаха вече. Какво…

— Странен човек си ти, Доналд БелПатри — долитаха думите. — Имал си някакви премеждия.

Не обърнах глава. Престорих се на задрямал, докато подреждах усещанията си. Светът отново се бе изплъзнал, както прави понякога. Или пък аз самият? Е, все още бях тук и сега… или по-точно ние бяхме — точно както преди броени мигове. Тук — тоест върху надстройката на моята лодка-къща, „Прас-Тряс“, която пъплеше бавно, може би едва с един километър в час, през мангровия канал, лъкатушещ на юг покрай склона на Лонг Кий, някъде по средата между Маями и Кий Уест. Топло, хладно, светло, тъмно. Светът примигваше по затворените ми клепачи…

Водеше ни новият автопилот, модел Радио Шак, който съгласуваше своята програмирана карта със сигнали от неотдавна изградените покрай водния път държавни радиофарове и добавяше към тази салата данните от един малък радар като някакъв талисман против катастрофи. Тук каналът беше доста тесен, на места две лодки-къщи просто биха се заклещили при разминаване — а значи беше и достатъчно сенчест, за да направи приятни продължителните слънчеви бани през лятото. Нещо повече. Направо разкошни. А това всъщност бе единственото, което ме интересуваше. Обаче…

Не се обърнах веднага към Кора; само изръмжах нещо. Трябваше да направя поне това, тъй като усещах по тона й — знаеше, че съм буден.

Но явно реакцията ми съвсем не я задоволи. Тя безмълвно очакваше нещо повече.

— Банално — казах най-после. — Посочи ми трима души, които да не са имали някакви премеждия. Или поне един.

— Образован — Кора се замисли, сякаш диктуваше впечатленията си в касетофон. — Доста интелигентен. Възраст около… колко? Двайсет и седем?

— Там някъде.

— Размер — солиден. Макар и все още не напълно обезобразен от прекалена привързаност към италианската кухня.

— През двете седмици на краткото ни познанство бяхме свикнали непрекъснато да разменяме шеги относно общата ни слабост към макаронените изделия. Веселият тон доста умело прикриваше разпита. — Финансово положение — очевидно осигурено. Амбиции… — Кора нарочно остави изречението недоизказано.

— Да си прекарвам приятно — помогнах й аз, без да се обръщам.

Както лежах със затворени очи, пърпоренето на двигателя се смесваше във въображението ми с брътвежа на безброй битове информация в микрокомпютъра. Всъщност, все още не се доверявах на проклетата машинария. Иначе бих могъл да се отпусна от полудрямка в дълбок, непробуден сън, като й оставя да се грижи за всичко. Тогава този разпит щеше да бъде избегнат. Е… поне отложен, предполагам. Знаех обаче, че рано или късно пак щеше да ми дойде до главата. Кора се подготвяше за него от няколко дни.

— Което — отвърна тя, — ти си превърнал в същинско изкуство. Очи — сини. Коса — тъмна и къдрава. Сурови черти. Някой пристрастен наблюдател би казал дори „красиви“. Без каквито и да било видими…

Вярно е, на пръв поглед нищо забележимо. При нормални обстоятелства, искам да кажа. Но тъкмо по тази причина бе заглъхнал гласът й. Белезите бяха добре прикрити под въпросната „тъмна и къдрава“. Кора ги откри преди около две седмици, докато лежах с глава в скута й, и веднага попита за тях. Изведнъж ме обзе чувството, че открай време ме тормози по тоя въпрос и страшно ми се искаше да престане.

Знаех, че ако й кажа грубо да си гледа работата, няма да настоява.

Но, естествено, след това можеше повече да не я видя. А напоследък открих, че държа да я виждам.

Струваше ми се, че нейното влечение към мен е нещо повече от една мимолетна ваканционна връзка и аз…

Обърнах глава, подпрях се на лакти и я погледнах. Тя също беше висока — почти метър и осемдесет, с дълго, гъвкаво тяло, което в момента лежеше опънато на плажна кърпа върху покрива на надстройката. Беше свалила горнището на банския, но запазваше късчето плат на една ръка разстояние в случай на спешна нужда — например някое сериозно спречкване с мен.

Общо взето, предпазлива млада дама, както би трябвало да се очаква от една учителка. И, при това, красива. Е, не чак като холивудска звезда. Тъмната й коса бе по-къса, отколкото повеляваше последната мода — както казваше самата тя, така й било по-лесно, а в живота имало далеч по-важни занимания от някакви си грижи за косата… Но главното, което започвах да откривам в отношението си към нея, бе, че не искам да я загубя.

— Без какъвто и да било видим повод за съществуване? — подсказах най-после аз. На шега, разбира се.

Кора се извъртя, за да ме погледне право в очите.

— Разкажи ми къде си израснал — помоли тя. — По говора ти личи, че си от Средния Запад.

Тази тема бе по-безопасна, или поне така изглеждаше. Опасност? Сериозно ли го мислех? Осъзнах, че е така. За един странен миг се почувствах като животинче, заклещено с чатал и приповдигнато за внимателен оглед. От това ме болеше — на места повече, другаде по-малко. Като белезите. Винаги се бях смятал за недостъпен отвъд определена точка и…

Бях удостоен с възможността да зърна за миг как се гърча между пинсетите. Нещо не бе наред. Сякаш за някои неща не биваше да питам дори самия себе си. При първия си кратък самоанализ от години насам откривах, че в моето същество е втъкана някаква безумна нишка. Но това бе единственото, което видях. Нямаше начин да се доближа до нея, а още по-малко — да я разнищя.

Мисълта отмина също тъй бързо, както се бе появила и това ме зарадва. Стъпвах на по-безопасна почва.

— Горен Мичиган — отвърнах аз. — В едно толкова малко градче, че сигурно изобщо не си чувала за него. И отгоре на всичко се нарича Багдад. Недалеч от Националния парк „Хайауата“. Милион езера и милиарди комари… Какво да ти кажа? Типично провинциален живот.

Тя се усмихна за пръв път от доста време насам.

— Блазе ти. С тоя мой живот в Кливланд… Сигурно баща ти е бил собственик на местната дъскорезница или нещо подобно?

Поклатих глава.

— Не. Само работеше в нея.

Не изпитвах особено желание да говоря за родителите си, а откровено казано — дори и да мисля за тях. Те бяха добри хора. Животът в Багдад беше идиличен. Детството ми напомняше приключенията на Хък фин. Но това беше много отдавна и никак не ми се щеше да поглеждам назад.

Друга лодка-къща изникна иззад завоя и запълзя бавно към нас. Моят робот ни придвижи още малко надясно, осигурявайки предостатъчно място за разминаване.

— Мислех си, че може би преживяваш от някакво наследство.

Заболя ме глава — вероятно от слънцето. Седнах и разтърках тила си.

— Не носим никакви риболовни принадлежности, нали? — запитах аз. — По дяволите! Канех се и забравих.

— Добре, Дон. Извинявай. Изобщо не ми влизаше в работата.

Другата лодка-къща беше изключила двигателите и минаваше край нас по инерция. На единия прозорец откъм нашата страна цъфнаха главите на двама младежи. Напоследък момичетата, които се пекат без горнище, не бяха рядкост, но толкова привлекателни като Кора очевидно се срещаха рядко. Единият младеж каза нещо, но макар че напрегнах слух, не го разбрах. Стана ми неловко и пристъпих настрани, за да закрия Кора, докато си слага горнището. Главата ми вече се цепеше от болка.

— Не! Виж какво, Кора… По дяволите! Не го приемай така!

— Не се обиждам.

— Но ти се отдръпваш от мен. Усещам го.

— Отдръпвам ли се? Или някой ме отблъсква?

— Аз…

Станах, но нямаше къде да отида. Двамата похотливо зяпнали юноши отминаха покрай нас и когато отново включиха двигателите, аз ги изпратих с почти безнадежден поглед.

Седнах с гръб към Кора и провесих крака от плоския покрив. Почуках с пети по корпуса от фибростъкло. Роботът-навигатор бръщолевеше данните си сред умопомрачителна тишина.

— Дон, наистина въобще не ми влиза в работата откъде идват парите ти. Знам само каквото ми каза веднъж — че възлизат на осем хиляди долара месечно, които постъпват по банковата ти сметка и…

— Кога съм ти казал това?

— Преди няколко нощи. Сигурно вече си бил задрямал, обаче ми се стори правдоподобно. Ти май водиш доста охолен живот.

Усетих как лицето ми пламва под грижливо поддържания загар.

— Искаш да знаеш откъде идват парите ми, така ли? — изкрещях. — Е, аз пък не искам!

Защо ме караше да се чувствам като дете, изповядващо някакъв таен грях? Изпитах неистово желание да се обърна и да я зашлевя през лицето.

Кратко мълчание. После тя запита още по-озадачено:

— Какво не искаш?

Изведнъж гърлото ми се стегна, главата ме цепеше кански.

— Не искам да мисля за това! — изтърсих най-сетне. Думите сякаш сами излетяха от устните ми.

После се завъртях към нея и ръката ми, която само преди миг заплашваше да я удари, ненадейно политна напред и я сграбчи за китката. Не можех да изрека нито дума, ала знаех, че не съм в състояние да я пусна.

По лицето й се изписа възмущение, което изчезна също тъй бързо, както се бе появило. Тя се вгледа в мен и потръпна от съжаление и загриженост.

— Дон… Божичко, ти имаш неприятности — нали?

— Да.

Обзе ме облекчение, че успях да кажа поне това. Неприятности ли? Да, вече знаех, че имам неприятности. Нямах ни най-малка представа какви точно. Но неприятностите бяха факт. Разбирах го. Кора ми бе помогнала да проумея.

— Ще трябва да ме пуснеш — каза тя, опитвайки да си възвърне безгрижието. Зле закопчаният сутиен заплашваше да падне. — Идва още една лодка-къща.

Вдигнах поглед. Лодката тъкмо се показваше иззад един широк завой на около осемдесет метра пред нас. Докато гледах и пръстите ми се разхлабваха около ръката й, през прозорчето на кабината надникна едно зачервено от слънцето мъжко лице.

— Прилича на самия Уили Бой Матюс — казах аз и сам се изненадах на този неясен, но явно шеговит намек, дошъл от някаква отдавна напусната територия.

Изведнъж осъзнах, че току-що съм преодолял тежка душевна криза и едва не се задавих от облекчение. Въпреки всичко Кора бе с мен. Усещах, че каквото и да се случи, няма да скъсам с нея.

— Уили ли…? Как тъй се сети за него? — Кора сякаш изгаряше от желание да ми говори за каквото й хрумне, докато ръцете й машинално закопчаваха сутиена.

— Не знам. Сигурно някогашните знаменитости просто изникват неканени от време на време.

Всъщност сега, гледано по-отблизо, лицето в отминаващата лодка не напомняше кой знае колко физиономията на покойния сектантски проповедник, какъвто го помнех от екрана и вестникарските страници. Просто някакво смътно, едва ли не въображаемо подобие. Когато съзнанието силно желае да избяга от нещо, хваща се за първото, което му падне.

— А сега ще ми кажеш ли за неприятностите си? — запита Кора. — Уверявам те, нищо страшно няма да стане, ако ми кажеш.

Не знам дали вярвах в това, но исках да вярвам. По някаква загадъчна причина се чувствах отчаян, готов да заплача. И ми се струваше чиста глупост да не извлека поне мъничко полза от преживяната травма. Само още едно усилие, казах си, и всичко ще излезе на бял свят. Тя щеше да знае толкова, колкото и аз. Щяхме да се сближим, тъкмо когато бяхме стигнали почти до ръба на раздялата. Какво толкова би могло да стане? Едва ли щеше да е ужасно, макар че по нервите ми почваха да танцуват безформени зловещи предчувствия.

— Добре — казах аз и хвърлих поглед към искрящата вода в далечината. — Не знам откъде идват парите.

Помълчах с надеждата Кора да каже нещо. Но тя мълчеше.

— Докато не насилвам нещата — продължих аз, — докато не се опитвам да разбера, всичко ще бъде наред. Просто знам, че е така. Те пристигат чрез ЕПП — разбираш ли, електронен паричен превод — без каквито и да било данни за източника. Преди около година все пак отидох в банката и попитах трудно ли ще е да го проследя. Казаха ми, че няма никакъв начин да бъде издирен по информацията, с която разполагат. После се разболях за няколко дни и оттогава не съм мислил по въпроса. Добре ми е, стига да не се чудя откъде идват парите. Всичко е наред.

Последното изречение отекна в главата ми. Бях го изтърсил като научено наизуст. Сам се чудех как мога да кажа подобно нещо за положението, което описвах. И не само да го кажа, а да му вярвам години наред.

Вдигнах ръка и разтърках челото, очите си. Главоболието не спираше. Когато отпуснах ръка, видях, че трепери.

Неочаквано Кора положи ръце на раменете ми.

— Не го вземай навътре, Дон — рече тя. — Мислех си, че може би получаваш някакво обезщетение за инвалидност. Нали разбираш — белезите по главата ти и тъй нататък. Но това със сигурност не е нещо, от което човек трябва да се… срамува.

Едва сега осъзнах, че се държа така, сякаш наистина се срамувам от нещо. Макар да нямах ни най-малка представа защо. Особено пък сега. Но не смеех много да мисля за това. И в действителност знаех защо точно сега. Наистина имаше нещо… нещо необикновено… в моя начин на живот. Ала далеч по-необикновено бе моето отношение към живота… от колко време насам? Усетих, че се обливам в пот. Трябваше да има някаква странна причина. Нещо ми подсказваше, че не става дума за просто инвалидно обезщетение. По дяволите, не знаех какво е и не исках да знам. Осъзнах, че ме е страх да разбера. Тъй дяволски се страхувах, че бях готов почти на всичко, за да не узная. И все пак…

Кора седна до мен, провеси дългите си, загорели крака и ги размаха. Гледахме осеяната с вълнички водна повърхност, която ту потъмняваше, ту отново ставаше лъскава, докато пресичахме сенки и светлини. Навярно за Кора тази вода приличаше по-скоро на Роршахов тест[1], отколкото на магическо огледало, тъй като в нея не виждаше нищо от моите страхове.

— Не вярвам да е чак толкова страшно — тихо изрече тя. После помълча и добави: — Но нали каза, че семейството ти не е заможно?

Кимнах. Чувах я само отчасти, защото сега кризата бе отминала. Тя бе постигнала нещо като победа — и двамата знаехме това, макар че нямахме представа в какво точно се състои, а аз едва почвах да проумявам станалото. Сякаш ме подмамваше омайната песен на морски сирени. Знаех, че вече никога не ще бъда същия, както преди броени минути. Потреперих и хванах ръката й. Продължихме да гледаме водата и болката в главата ми поутихна.

В един миг на кристално прояснение аз почти видях как наоколо вместо мангрови гъсталаци се извисяват борове и хвойни. Успях да вдъхна мириса на гора, да чуя нейния шум вместо плясъка на соления океан, развяващ своите празни ръкави.

За пръв път от много време насам — може би от години — исках да се върна у дома.

— Кора?

— Да?

— Ще дойдеш ли да те запозная със семейството си?

О, благословена добропорядъчност!…

Бележки

[1] Тест на Роршах (по името на Х. Роршах (1884–1922), швейцарски психиатър) — тест за анализ на личността, в който лицето, което е подложено на тест, описва впечатленията си при разглеждане на стандартна серия от безформени мастилени петна; след това отговорите се анализират и интерпретират. — Б.р.