Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

10.

… Пътувахме по опналата се лента на някаква тексаска магистрала… Аз четях книга на задната седалка. Независимо от това, с периферното си зрение възприемах пустия провинциален пейзаж, още по-запустял сега, под надвисналите като планини облаци, отколкото бе изглеждал в началото на пътуването. Долавях и силните разнопосочни ветрове, чиито пристъпи блъскаха от време на време леката ни кола — удари от ръката на невидим великан. Гръмотевицата бе продължителна — плътен громол, отекнал в далечината значително по-късно от светкавиците, които плъзнаха като ручейчета от разтопено злато, рукнали от висините, от върховете на облаците. До нас долетя звук от клаксон, предизвика доплеров ефект и отмина. Караше баща ми. Майка ми седеше отпред до него. Радиото тихо свиреше — някаква станция, която излъчваше кънтри и уестърни.

 

… Бях се върнал вкъщи за кратка ваканция и отивахме на гости при семейството на по-големия брат на баща ми. Аз обаче имах много за учене и книгите бяха скупчени на седалката до мен. Първите капки дъжд удариха покрива на колата като куршуми и малко след това чух включването на чистачките на предното стъкло. Китарата и познатото носово припяване на някой, който пееше за „мамене“, „поркане“ и „кръшкане“ и за липсата на каквото и да било „удоволствие от всичко това“, бяха прекъсвани все по-често и по-често от пристъпи на атмосферни смущения, освен ако това не беше разгневеният съпруг, който стреляше по певеца. Така или иначе, майка ми превключи радиото на друга УКВ станция, където музиката беше инструментална и не толкова напрегната. Някаква кола ни задмина с доста висока скорост и аз чух как баща ми измърмори нещо и включи фаровете. Последва нова плесница от великанската ръка и баща ми завъртя волана, за да избегне банкета на пътя. Току над нас изтрещя гръмотевица и миг по-късно дъждът се стовари като водопад. Затворих книгата, като отбелязах с пръст мястото, докъдето бях стигнал и погледнах навън. Тежки, сиви, обсипани с мъниста завеси закриваха видимостта на разстояние няколко автомобилни дължини. Вятърът засвистя насреща ни между ударите.

— Пол — обади се майка ми, — може би е по-добре да спреш.

Баща ми кимна в знак на съгласие, хвърли по един поглед към огледалото за обратно виждане и страничните огледала, взря се напред.

— Да — каза накрая и започна да навива волана.

В този момент последва нов пристъп на вятъра. Ние се озовахме на банкета и после — отвъд него. Баща ми беше натиснал спирачките и взехме да се пързаляме. Стомахът ми се преобърна, когато неочаквано предницата се насочи надолу. Някакъв скърцащ звук премина под мен и чух как майка ми изкрещя: „Не!“

След това започнахме да падаме и проехтя трясък, който беше от гръмотевица и друг, който не беше от гръмотевица. Те погълнаха музиката, последния писък на майка ми и всичко останало…

Изкрещях. Очите ми се отвориха широко, без да виждат нищо в продължение на няколко мига — бяха влажни… Това беше сън, но бе и повече от сън. Беше нещо, което се бе случило в действителност. Така бяха умрели родителите ми. Това беше…

В предното стъкло имаше дупка с формата на звезда и ние се носехме леко надясно. Моят истински камион от действителния живот бе на път да направи нещо, което се бе случило… преди девет години… въпреки че сега нямаше никаква буря, никакво дълбоко дере край пътя. Една царевична нива ме подканваше да се забия между зелените й редове.

Катапултирах се на шофьорското място и този път бързо открих ключа за ръчно управление, тъй като нарочно бях отбелязал мястото му в електрическата схема, чрез която се бях намотал в бордовия компютър. Всуках се почти неистово отново в компютъра, като едновременно с това завъртях волана и насочих камиона обратно към магистралата. В страничното огледало видях, че камионът зад мен изостава. Онзи, който беше пред мен, дръпна напред. Танцът без танцьора…

Имаше още дупки — сигурно бяха от куршуми. Както можех да видя сега, бяха пробили корпуса на камиона отпред и отляво. Кабината се изпълни с леко свистене. Някъде във въздуха над главата ми се чуваше друг, по-силен шум, наподобяващ бръмчене.

Резултатът от намотаването ми сочеше, че компютърът е повреден. Налагаше се да продължа на ръчно управление, ако исках да задържа камиона на магистралата.

Бръмченето се усили и сянката на хеликоптера премина над мен, сякаш беше някакъв къс от нощта.

След това го видях и чух стрелбата. Почувствах ударите от куршумите, когато се забиваха в камиона ми. Долових миризма на горещ петрол.

Междувременно бях излязъл от компютъра на камиона и се пресягах ли, пресягах… Нагоре, все по-нагоре… Опитвах се да докопам компютъра, който управляваше автопилота на хеликоптера.

Почувствах се глупаво. Мислех си, че съм постъпил страшно умно, като промених идентификационния шифър на камиона. Бях се уморил. Вярно е, че бях уморен и щастлив от собственото си откритие относно новата страна на способността ми и все пак…

Глупаво си бях мислил да се скрия с тази единствена смяна на шифъра. Всъщност това ме бе направило още по-уязвим.

Вероятно бях част от някакъв конвой — дори не си бях направил труда да проверя това, — състоящ се от може би пет, шест коли, тръгнали към Мемфис от един и същи склад или завод, някъде на Изток. Моят камион — все едно кой бе поред в конвоя, — може да имаше дори червен „X“, мацнат с боя върху покрива. Трябваше първо да проверя и тогава да променя описанията на целия конвой. Барбю дори не бе имал нужда от усилията на Ан срещу мен. Без каквито и да било специални умения, той ме бе победил в моята собствена игра. Трябваше да предвидя това. Трябваше да…

Нагоре, опитвам се да достигна… Най-после го почувствах — мозъка на автопилота. Намотах се в него и започнах бързо да анализирам системите му, докато пилотът завиваше, за да се насочи отново към мен. Междувременно долових миризма на дим и двигателят ми започна да издава странни звуци; последваха периодични колебания…

Хеликоптерът пикира, а аз поех приборите за управление на автопилота и ги задействах, като се опитвах да го отклоня надясно от курса…

Хеликоптерът подскочи, точно когато картечницата му откри огън. Стрелбата престана веднага. Изстрелите пропуснаха целта.

Хеликоптерът затанцува. Покрай мен се понесоха струйки дим. Усетих топлина близо до десния си крак. Двигателят ми се закашля. Камионът забави ход и пак ускори, забави и ускори…

Горе хеликоптерът зави надясно, коригира посоката си и изчезна, когато профучах под него. Усещах как пилотът се бори с приборите за управление, как се мъчи да овладее автоматичната система, която се бе пробудила и му се съпротивляваше. Продължих усилията си, като се стремях да отклоня превозното средство настрани, надолу…

Бръмченето заглъхна, отново се усили. Наблюдавах банкета на пътя, лишен от възможността да видя нападателя си. Той се появи пред погледа ми далече вляво от мен. Фактът, че пилотът му се опитваше да ме убие, чак сега бе стигнал до онова равнище на вътрешностите ми, където са складирани страхът, омразата и всички инстинкти за самосъхранение. Сърцето ми думкаше. Започнах да кашлям от сгъстилия се дим в кабината. Вече бяхме отминали царевичните ниви и бяхме навлезли в хълмист терен. Пренастроих програмата на автопилота да отклони хеликоптера вдясно от мен и да го сниши.

Със задъхващи се двигатели, хеликоптерът започна да прави точно това. Усещах съвсем ясно напрежението от борбата между човек и машина, в която бях на страната на машината. Забравил за картечницата, в този момент пилотът се бореше с приборите за управление. Аз контрирах всяко негово движение. Хеликоптерът се преобърна и полетя към земята.

Всъщност не видях как стана това. Мисля, че почти го бях задминал, когато той се блъсна в земята, а димът в кабината продължаваше да се сгъстява. Докато отворя прозореца, наоколо вече имаше пламъци. Но усещането беше особено… Който и да бе пилотирал онова нещо, за мен той беше само една безлична абстракция, някой, който ми желаеше злото. Не, че съм имал желанието да видя някого мъртъв… Но компютърът…

Аз бях вътре в него. Тъкмо се бяха запознали. А след това го бях накарал да действа за собственото си разрушение. Бях в него и по време на сблъсъка, когато системите му пощръкляха и след това спряха. Тогава изпитах леко чувство за вина, макар че не можеше да става дума за истинска чувствителност. Кога нещо не е нещо?

Започнах отново да излизам от пътя. Завъртях волана и той не реагира. Натиснах спирачките. Те също не действаха.

Камионът продължаваше да върви встрани от пътя и надолу по някакъв склон, устремил се към една широка група скали, някъде по средата на нивата. Обезумял ли бях в онзи момент? Вероятно, донякъде. Намотах се в компютъра на камиона и се оказа, че той е мъртъв, като се изключат две системи за поддръжка, които бяха сериозно повредени. Изпитах чувството, че това е краят, а Ан дори не беше тук, за да се порадва на смъртта ми. Макар че тя може би нямаше… Не бях сигурен. Някога Ан ме бе харесвала. Сега бях сигурен в това. Всъщност, по някое време, ние май наистина бяхме означавали нещо един за друг…

Ан, просто в случай, че… — помислих си особено настойчиво тогава. — Просто в случай, че… това е краят… а смятам, че е така… Знам, че Шефът ме спипа тук чрез машините, а не чрез теб… Помирисвам цветята ти… Ако ме чуваш сега, това не е начинът, по който искам да си отида… ако трябва да го направя… но знам, че вината не е твоя… Няма да взема да те ругая за това, че просто си ми правила компания известно време — независимо от илюзиите ти от втори курс… Ще ми се да можех да си припомня повече неща, обаче… Ти си единственият човек, който би могъл… да ме чуе сега… и аз ще се сбогувам с теб по този случай. Ти обаче можеше да се справиш по-добре от Барбю. Надушвам проклетите ти цветя, момиче…

… И тогава звуците на двигателя започнаха да се усилват все повече и повече, докато осъзнах, че чувам шума не само на моя двигател. Усетих присъствието на други действащи компютърни системи наблизо. После се появиха сенките. И друсането.

От мен течеше пот, задушавах се и бях напълно обзет от паника, но когато сенките се изравниха с мен и първата установи контакт, разбрах.

Два от останалите камиони бяха излезли от магистралата след мен, бяха ме настигнали и бяха изравнили скоростта си с моята. Този отдясно тъкмо се бе допрял до моя камион със силно стържене. Сега почувствах сблъскването на камиона отляво. Металът изскърца и се изкоруби, а фрагменти от съня ми се изстреляха като метеори през главата ми и оставиха опашки от страх при събуждането си.

Смяна на перспективата… Сега пламъците бяха силни… Но аз вече не се носех по нанадолнището. Обръщаха ме. Като чифт слонове, които се грижат за своя ранен другар, двата камиона пренасочваха курса ми, отклоняваха ме от сблъсъка, който ме очакваше в подножието на хълма.

С това спечелих още няколко мига, но положението си оставаше лошо. Пламъците щяха да ме обхванат много скоро. Щеше да ми се наложи да изляза навън. Това означаваше да скоча, а аз знаех, че скачането при тази скорост би означавало смърт.

Погледнах наляво. Камионът от тази страна вече не беше плътно до моя. Онзи отдясно ме буташе, насочваше ме. Може би само метър и половина ме отделяше от превозното средство отляво. Неговата врата също се бе изкривила, когато се беше отъркал в моя камион. Тя бе отчасти отворена, вероятно заклинена в това положение.

Един скок отсреща. Ако успеех да го направя… Трябваше да успея. Това бе единственият начин, който ми оставаше, единственият ми шанс да продължа да живея.

Отворих моята врата, като я държах срещу вятъра, извъртях се на седалката и се обърнах с лице навън. Когато въздухът нахлу, пламъците подскочиха към гърба ми, близнаха дрехите ми. Погледнах надолу и това бе грешка. Откъснах погледа си и отново се обърнах към препускащото убежище, което беше толкова близко. Какво чаках? Да се оставя страхът да подкопае решимостта ми ли? Наистина нямах никакъв избор. Реших точно къде ще се хвана.

Скочих.

… Шуртящият дъжд. Стържещият шум, който се чу под мен, когато се забихме с предницата надолу… Писъкът на майка ми… Гръмотевицата и сблъсъка… Мрак, който продължаваше сякаш безкрайно и щеше да остане — о, не! — завинаги…

Мрак.

Тишина.

Мрак и тишина.

И посред всичко това — болка. Главата ми…

Болката намаляваше от време на време и умът ми започваше да се рее — опиянено, волно усещане. Не неприятно, тъй като всичко, което ми пречеше да мисля, беше добре дошло.

Сякаш лежах по гръб някъде, макар че не можех да бъда напълно сигурен. Нямах никакви определени усещания, като се изключи болката и чувството за положението, в което се намираше тялото ми. По-късно обаче реших, че главата ми е положена на възглавница.

Опитах се да извикам. Не чух нищо.

От дълго време ме бе обзело чувство за дълбока несправедливост.

Колко дълго?

Дни? Седмици? Нямах представа, знаех само, че съвсем не беше кратко.

Мислите ми непрекъснато се връщаха към катастрофата. Това смъртта ли беше — съзнанието, реещо се в някакво тъмно, тихо, празно пространство, все още понасящо болките на своето умиране? Имаше периоди, когато вярвах, че е така. Друг път усещах нещо като невидима ръка на челото ми.

Виждах ли?

Възможно ли бе да съм ослепял? Вероятно и да съм оглушал? От подобни мисли ми се искаше да крещя.

Мрак и тишина.

Болката постепенно престана. Дотогава бях преминал през периоди на паника и кошмарна липса на разсъдък, на униние, летаргия и отчаяние. Имало бе моменти, когато не можех да направя разлика дали съм буден или спя. Знаех кой съм, но не знаех къде и кога.

Онова, което промени всичко това, бе храната. Защо трябва един лишен от тяло дух да иска и да има нужда от храна? Някой нежно отвори устата ми и в нея се стече малко бульон — изглежда, от бутилка за хранене. Задуших се. Задавих се за момент, но накрая поех мъничко.

Този миг отбеляза увереността ми, че се намирам в болнично легло — сляп, глух и парализиран. Странно е, че осъзнаването на подобно ужасно нещо, може макар и за много кратко, да бъде придружено от чувство на облекчение. Но поне знаех къде се намирам и че се грижат за мен. Всичките ми мрачни метафизични разсъждения отлетяха. Жив бях и ме лекуваха. Сега можех да започна да се надявам, че ще бъда излекуван.

Отмервах минаването на времето чрез чувствата си. Отлагах мислите за катастрофата, колкото можех. Но накрая се замислих сериозно над това.

Живи ли бяха родителите ми или бяха умрели? И те ли бяха някъде тук, на съседни легла или…? Ако бяха живи, и те ли се намираха в приблизително същото състояние като мен? Мислех си непрекъснато за скока на колата. Възможно бе да съм се отървал по-леко, благодарение на това, че седях на задната седалка. Или пък може колата да се е превъртяла на сто и осемдесет градуса и така аз да съм пострадал най-много.

Пълен ад, при положение, че нямах никакъв начин да проверя тези неща. Но не можех да не мисля. Потърсих други начини да ангажирам съзнанието си. Спомних си за училището, за изпитите, които несъмнено щях да пропусна — дори може би вече ги бях пропуснал. Прекарвах през ума си един типичен ден в университета, като се мъчех да си представя всички, които познавах там. Опитвах се да си спомня разположението на предметите в моята стая. Преговарях си някои от по-интересните лекции, прочетените книги…

Измислях си умствени игри и си играех на тях. Стигнах дори до положение да си представя доста добре шахматна дъска, но това изобщо не бе забавно, без наличието на истински противник…

А когато спирах, след като изобретателността ми се изтощаваше, а сънят все още не идваше, в края на краищата започвах да си мисля, дали нямаше да е по-добре да съм умрял. Щом ми липсваха до голяма степен физически усещания, сигурно бях претърпял някакво увреждане на мозъка или на гръбначния стълб. Знаех, че няма да е никак хубаво, ако скоро не започна да си възвръщам някои от усещанията. Онези болки в главата бяха ужасни. Липсваше ми чувството за пълен непукизъм, което по-рано ми бяха внушавали наркотиците. А имаше моменти, когато се чудех дали не полудявам… или вече съм полудял.

Опитах се да говоря. Нямаше значение дали аз можех да се чуя или не, стига някой друг да ме чуеше. Опитах се да кажа: „Боли ме главата“, като го повтарях многократно. Всъщност тя вече не ме болеше.

Някой трябва да ме е чул и да ми е дал лекарство, за да премахне болката. Отново се унесох.

По-късно често го повтарях, но то свърши работа само още няколко пъти. Сигурно се бяха усетили. Но това ми даде една идея.

Следващия път, когато почувствах нечия ръка на челото си, направих опит да кажа:

— Почакай. В болница ли съм? Натисни един път, ако е така, два пъти, ако не е.

Върховете на пръстите натиснаха един път.

— Родителите ми — продължих аз. — Живи ли са?

Последва колебание. Разбрах какво означава това, още преди да почувствам отговора, който дойде накрая.

Тогава изпаднах в състояние на затвореност. Може и наистина да съм полудял за известно време.

По-късно — дни по-късно, може би — дойдох на себе си. Опитах отново.

Когато почувствах ръката, която толкова често бях пренебрегвал досега, попитах:

— Прекъснат ли е гръбначният ми стълб?

Две докосвания.

— Увреден ли е?

Едно докосване.

— Ще се подобря ли?

Нищо. Погрешна формулировка, помислих си.

— Има ли шанс да се подобря?

Колебание. Едно докосване.

Не особено обещаващо.

— Увредени ли са очите ми?

Две докосвания.

— От мозъка ли е?

Едно докосване.

— Може ли да се възстанови?

Никакви докосвания.

— Операция би ли помогнала?

Никакви докосвания. Отишъл ли си беше събеседникът ми?

Момент…

— Опериран ли съм вече?

Едно докосване.

— След колко време ще знаем, дали е имало ефект?

Никакви докосвания.

— Майната му — казах аз и отново се затворих в себе си.

Не можех да се сетя за нищо друго, за което да попитам. Това бе всичко, което ме интересуваше. Още много пъти усещах ръката на челото си, но просто не знаех какво друго да кажа.

Последваха продължителни интервали, през които вероятно съм бил с разстроена психика, периоди изпълнени с необикновени сцени, подобни на сънища, но не бяха сънища, а само душевни бълнувания. Между тях имаше кратки периоди на просветление.

През един от последните реших да се опитам да съхраня разсъдъка си. Защо, не съм сигурен. Нищо чудно решението ми само по себе си да е било действие на един луд. Може би щях да бъда по-добре, ако бях загубил всичките си връзки с разума, ако се бях отказал от всякакво съзнание за собственото си аз.

Все пак.

Реших да опитам да се организирам срещу хаоса.

Започнах с това да разказвам собствения си живот. Отначало разхвърляно и свободно, но постепенно взех да се задълбочавам в търсене на все повече и повече подробности. Стигах колкото можех назад в миналото. Бавно, многократно, си проправях път в спомените.

Извиквах във въображението си лицата на съучениците ми от началното училище и се мъчех да възкреся в ума си имената на всички тях. Припомнях си покривки за маси, килими и картини по стените, за които не се бях сещал години наред. Всички роднини, всички приятели… Дрехите, които бях носил по различно време… Първото ми сбиване, първото ми момчешко увлечение… Всяка рана. Мислех си за коледи, дни на благодарността и рождени дни, кой къде е седял по време на празничните вечери, за дадените и получени подаръци, за сватби, раждания и смърти… За работата на родителите ми… Това ангажираше вниманието ми дълго време. Бях изненадан колко много неща стояха просто скрити от погледа в паметта…

Работата на родителите ми ли?

Спомних си за компютрите и за игрите, които си играех с тях. Припомних си всеки един поотделно все едно бяха личности, точно както си бях мислил за съучениците си.

Спомних си дори момента, когато бях решил, че по някакъв начин съм надникнал в операциите на онзи…

Улових се, че изпитвам желание да имам компютър, с който отново да си разговарям.

И пак се сетих за онова странно чувство, което бях забравил през всичките тези години.

Тик. Тик. Тик. Дерик. Да. Точно така. И после…

… Имаше множество редици от светлини и въртящи се огнени обръчи. Вървях по една светла спирала през припукваща, тиктакаща страна на чудесата…

Беше като завръщане. Такова бе усещането. Само че не беше същата машина, която бях възстановил в паметта си. Надничах в действителен компютър, който се намираше някъде наблизо. Сигурен бях в това. За момент не можех да кажа точно как и къде. Но усещах прехвърлянето на данни около мен, като посланията ставаха все по-ясни и по-ясни, докато наблюдавах явлението…

По някакъв начин се бях свързал с болничния компютър. Влязъл бях в неговия режим на работа — мълчалив партньор, който наблюдаваше. Неочаквано почувствах, че вече не съм сам.

Оттогава, всеки ден, щом се събудех, бягах и се намотавах в онази чудесна машина. Тя стана мой приятел. Имаше данни, много данни, безброй данни, които поддържаха интереса ми. Отказах се от всичките си смътни желания да общувам повече с онези, които ме хранеха, къпеха и лекуваха. Вече знаех имената на всеки от тях — кой е дежурен, кой не е — и по нещичко от техните биографии, от личните им досиета. Четях предварително всички менюта. Преглеждах картоните на останалите пациенти, както и своя собствен. Състоянието ми беше лошо, с напълно песимистична прогноза. Установих, че всичко, което не разбирах от медицинската терминология, можеше да се научи посредством връзката с компютъра на медицинската библиотека. Знаех местата на раните ми от залежаването, въпреки че не ги усещах. Бях потиснат от откритията си относно моето състояние. Въпреки това имах нещо, с което не бях разполагал преди — един прозорец към света.

И тъй като данните имаха дати, аз отново почувствах движението на времето. Дните и седмиците отлитаха, превръщаха се в месеци. Моят прозорец се разшири, превърна се в огромен панорамен екран…

Болничният компютър беше свързан с полицейски компютър, компютърът на медицинската библиотека беше свързан с университетски компютър, университетският компютър беше свързан с военен компютър, военният компютър беше свързан с метеороложки компютър… А по пътя имаше банкови компютри, компютри на изследователски центрове, частни компютри, свръзки към чуждестранни компютри…

Бях в състояние да обхвана целия свят, да бъда в течение на последните новини. Имах възможност да чета книги, да локализирам факти в един миг, да наблюдавам всякакви видове игри и действителни житейски ситуации…

Научих се да яздя потока. Тик-тик-дерик.

Естествено, не ми беше безразлично, че тялото ми лежи неподвижно и безполезно. Но поне отново бях частица от света. Имах структури, на които да се опра, смайващи неща, които да наблюдавам. Бях в състояние да се загубя понякога с дни, следейки търговски, политически или военни манипулации с хора, вещи и пари… Наблюдавах смени в управлението на акционерни дружества, икономически санкции в деликатни политически ситуации, преговори за продажбата на играч от основната лига, преустройството на университет от институция по свободните изкуства в техническа институция. Предсказах едно самоубийство, предвидих бъдещата обществена известност на един океанографски концерн. Наблюдавах намирането на загубен космически спътник. Вече не бях самотен. Исках тялото ми да се възстанови, да започне да функционира нормално, но поне не изпитвах разяждащото докосване на лудостта…

Чудех се — разбира се, че се чудех — за естеството на моята връзка с машините. Никога не бях чувал, нито чел, за нещо подобно. Приличаше ми на някаква чудновата форма на телепатия — между човек и машина. Многократно се опитвах да прочета мислите на хората, които се движеха наоколо ми и претърпявах пълен неуспех. Изглежда, моята способност беше много специална. Осъзнах, че сигурно съм се родил с известна слаба дарба в това отношение и че тя е нямало никога да се развие, ако не се бе появила уникалната съвкупност от обстоятелства, сред които се бях озовал.

Какъвто и да бе нейният произход и начин на действие, можех само да съм благодарен за това. Другите пациенти, които бяха в по-добро състояние, разполагаха с телевизори в стаите си. Аз имах връзка с голяма част от света в самата си глава.

… Времето минаваше. Данните в картоните показваха, че състоянието ми не се променя. Теглото ми продължаваше да си стои под нормата, бях на катетри, вътрешностите ми се стимулираха с електричество. От време на време се налагаше да ме слагат на система, получавах редовно лекарства. Грижеха се за мен и ме обръщаха, но въпреки всичко продължавах да страдам от рани от продължителното лежане. Не се предвиждаше допълнителна хирургическа намеса. Някакъв невролог бе заключил, че по това време, така или иначе, съм бил вече напълно разстроен психически. Както личеше от всички показания, бях и щях да си остана растение до края на живота си.

Опитах да се примиря с това, но то, естествено, ме преследваше в сънищата ми, а понякога и когато бях буден. Изследвах състоянието си, разбира се, но не можах да открия нищо особено окуражително.

Продължих да търся разтуха в мрежата от данни, като непрекъснато бях нащрек за евентуални медицински обрати, които биха могли да имат отношение към моето състояние.

Не знам точно в кой момент стана така, че започнах да изпитвам смътно безпокойство. Не за състоянието си. Нищо в данните от моя картон не сочеше скорошна смърт или внезапно влошаване. Не. Макар че не се бях превърнал чак в стоик и не се бях примирил със съдбата си, хранещ известна, малка надежда за излекуване, въобразявах си, че подобен медицински обрат ще настъпи и в крайна сметка ще доведе до моето излекуване. Това ми беше достатъчно. По-трудно бе да се обясни безпокойството ми. Докато препусках из мрежата от данни, понякога имах усещането, че някой наднича през рамото ми. Отначало това бе само случайно, периодично усещане, но по-късно то започна да ме спохожда все по-често и по-често. Известно време го отхвърлях като вид параноя. В края на краищата, състоянието ми със сигурност ме бе извадило от равновесие и сега единствената ми форма на възстановяване беше от крайно необичайно естество. Чувството, че съм спохождан от призрак в машината, би могло като нищо да е реакция — може би дори здравословна реакция, означаваща, че вече насочвам вниманието си, стремя се към неща отвъд изпълнената с моето его вселена, която бях населявал толкова дълго. Но това чувство бе упорито, ставаше все по-силно и за известно време се превърна в мой постоянен спътник. В крайна сметка донякъде се приспособих към него. Нямах намерение да се отказвам от своите развлечения. Този период обаче, сякаш е покрит с мъгла, нещо, свързано вероятно със събитията, които последваха.

Една сутрин се събудих с някакво усещане в лявото бедро. Не можех да си помръдна крака, нито да направя каквото и да било, но мястото — с размерите на дланта ми — ме сърбеше, гореше. Беше много неприятно и ужасно ме разсейваше. Не можех да се намотая в компютъра. Не можех да правя нищо друго, освен да мисля за него — струва ми се, че това продължи с часове. Странно, но отначало не ми хрумна, че може да е обнадеждаващ симптом. Приех го просто като нов вид мъчение.

Следващия път, когато се събудих, го усетих в пръстите на левия си крак, съпътствано с периодични проблясъци на чувствителност в прасеца; освен това областта на бедрото ми се бе разширила. Някъде тогава ми хрумна мисълта, че може би става нещо хубаво.

Останалото е бъркотия, монтаж — и той продължи в течение на много седмици. Спомням си ужасното бучене в ушите, което продължи дни наред, докато най-после се превърна в отделни звуци, а след това — в думи. Почти не можех да възприема бледата светлина, докато не я бях гледал в продължение на повече от един ден. Десният крак, коремът и ръцете ми пламнаха от огъня и сърбежа, а накрая почувствах болката от раните, вследствие на залежаването.

Забравил съм точно в кой момент една от сестрите осъзна промяната в състоянието ми. Изредиха се цяла върволица от лекари и тогава имах възможността да се видя и да разговарям с невролога, който бе решил, че вероятно съм полудял.

Не е нужно да обяснявам, че не казах нито на него — нито на когото и да било друг — за Ефекта на намотаването, както бях започнал да наричам своето хоби, тъй като се страхувах да не затвърдя мнението му.

Мина много време и преживях дълъг период на физиотерапия, преди да проходя отново, но междувременно ми беше много приятно да ме разхождат с инвалидна количка из коридорите, а след това да се разхождам сам с нея и да гледам през прозорците земята или движението по пътя и да разговарям с останалите пациенти. Хубаво беше, че можех да се храня сам. Освен това реших да не започвам да пуша отново, след като се бях отказал напълно, поради доскорошното си състояние.

Въпреки че все още изпитвах болка от смъртта на родителите си и знаех, че едно от първите неща, които щях да направя след изписването ми, щеше да бъде да посетя гробовете им, дълго време бях живял със съзнанието за тяхната смърт и не мислех непрекъснато за това.

Медицинският обрат, който бях очаквал, не бе настъпил. За щастие, с течение на времето, тялото ми бе успяло само да се справи с ремисията.

… А докато си почивах, се намотавах, тъй като сега компютърната връзка се бе превърнала в част от моя живот и беше явление, което много обичах. Бях благодарен, че тази способност не ме бе напуснала, донякъде поизместена от възвръщането на другите ми умения. Продължавах да се скитам из мрежата от данни, докато лежах вечер в леглото. Но, някак си, вече не беше съвсем същото.

Щрак.

Лежах и пъшках върху предната седалка на камиона, който ми се беше притекъл на помощ. Той вече бе намалил скоростта, бе изостанал и се бе отдалечил от горящия камион, в който бях аз и от другото, притекло се на помощ превозно средство, което също се беше подпалило. Сега криволичехме обратно към магистралата, нагоре по хълма.

Гърбът ми сякаш все още гореше. Вонях на пушек, примесен с миризмата на опърлена коса и плат. Опитах вкуса на дима в устата си. Закашлях се и си поех дълбоко дъх от по-чистия въздух. Леко отворената врата изскърца, когато хлътнахме в един коловоз. Стъклото бе пукнато, но не беше счупено.

Надигнах се на лакът и придърпах вратата да се затвори по-плътно. Докато го правех, видях как двата камиона се блъснаха в скалния масив сред полето. Последваха две експлозии и пламъците затанцуваха в кръгове около сцената на катастрофата. В същия миг пукнатините в стъклото проблеснаха като камшици на мълния.