Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coils, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 19 гласа)

5.

Върнах се у дома колкото да се преоблека и да метна в една пътна чанта бръснарските принадлежности и още някои дреболии. В компютъра нямаше нови послания — видях го докато проверявах как стоят нещата с редовния полет от Маями за Филаделфия. Никакви пречки, редовният полет беше след четиридесет и пет минути. Заключих, качих се отново в колата и потеглих към летището. Призрачният глас на Ан повече не се обади, макар че очаквах да я зърна на всеки завой.

Реших, че дългият полет е тъкмо това, от което имам нужда, за да обсъдя цял куп нови идеи.

Паркирах колата, влязох в залата за заминаване и се обадих на гишето. Дадоха ми бордна карта и тъй като оставаше още малко време, взех си кафе и го отнесох в чакалнята. За пръв път, откакто се бях събудил, нямаше за къде да бързам. До качването на самолета разполагах с няколко минути за отдих. Седнах на един стол, облегнах се и отпих глътка горещо кафе.

Цъкатрак…?

Покой…

Цъкатрак.

Затворих очи и усетих забързания пулс на електронната мрежа около мен. В днешно време тя е едва ли не вездесъща, но на места просто гъмжи от нея — особено по летищата, натъпкани чак до тавана с електронна апаратура.

— Привет — казах аз. — Вие ме успокоявате.

Прелитащите импулси ми действаха като душевен масаж. Не мислех за нищо. Не се намотах, нито пък опитах да се задълбоча в данните…

След няколко минути се отдръпнах от потока. Пийнах още малко кафе и се загледах през стъклата в един самолет, който рулираше по пистата. Чувствах се по-добре. Аптечката на Джак и добрият обяд бяха прогонили всяка следа от махмурлук. Умът ми започваше да работи тъй, както не бе работил от години. Въпреки предупреждението на Ан, постепенно се изпълвах с увереност в успеха на мисията.

Не исках от тях нищо, освен Кора. Виждах само една причина за нейното отвличане — възвръщането на паметта ми ги плашеше. Искаха да имат коз срещу мен, в случай че си припомня нещо, което би могло да им навреди. Добре де, на драго сърце щях да си държа устата затворена за всички спомени, стига само да я пуснат.

Но как бяха разбрали, че съм си спомнил нещо, което не бива да зная.

Най-напред се сетих за Багдад. Може да са ме държали под наблюдение. Или пък на някое табло е светнала голяма червена лампа, когато съм купил билет за Мичиган. Или ако в големите банки за медицински данни постъпи сведение, че се преглеждам при психиатър. А може би подслушваха лодката и апартамента ми. Или… хрумваха ми безброй предположения. Всъщност, нямаше значение какво е подало тревожния сигнал. Важното бе едно — те подозираха, че съм си спомнил нещо, което предпочитаха да бъде забравено.

Какво?

Напрегнах се. Виждах как работя с всевъзможни компютри, но образите бяха все още твърде неясни. Онези типове използваха Кора като средство за натиск, а сега аз търсех защитно оръжие на спомена — просто в случай, че не ми повярват на честната дума. Надявах се това да стане по време на полета. Ако ли не, би се наложило да блъфирам. Те се страхуваха, иначе нямаше да бързат толкова. Това вероятно беше в моя полза.

Дори и сега не се боях за себе си. В края на краищата, ако бяха искали отдавна можеха да ме убият. И все пак бяха сторили какво ли не, за да избегнат това, като увредят единствено способността ми да си припомням някаква тайна.

Отвън спря самолет и пътниците слязоха. Още няколко минути разтоварваха багаж и пратки. После почистиха салона и заредиха резервоарите.

След малко един служител влезе в залата и ни покани да се качим на борда.

Разтърках очи. Нещо не беше наред със служителя.

Вгледах се. От устата на този човек явно стърчаха вълчи зъби, а лицето му имаше зеленикав оттенък. Майтап ли си правеха с нас? Без да обръщат и капка внимание, другите пътници вече отиваха към него. Вдигнах чантата си и ги последвах. Щом това не ги безпокоеше…

Но все пак изглежда, че на минаване го зяпнах, защото докато проверяваше бордната ми карта, той оголи зъби в страховита усмивка. Поклатих глава и отминах. Май ми ставаше нещо.

Излязох навън и застинах. Самолетът беше изчезнал. На негово място стоеше огромна старинна катафалка с тъмна дървена каросерия и черни перденца. Отпред потропваше впряг от грамадни черни коне, украсени с траурночерни пера. Аз издадох някакви несвързани звуци.

Тълпата отмина край мен и започна да се качва. Конете пръхтяха и биеха с копита по пистата. Аз извърнах глава. Не можех да се кача на това нещо. Знаех, че ще умра…

Цък-цъкатрак?

Стиснах очи, за да прогоня гледката. Отворих съзнанието си. В блещукащия електрическия град около мен царуваха разум и логика. Те щяха да ме опазят от страховити видения.

Само миг, само един-два сърдечни удара, колкото да се опомня…

Наведох глава и отново отворих очи. Чудесно — съвсем нормален бетон с начертани жълти ивици…

Следвай жълтата линия…

Тръгнах.

Блъснах някаква жена и се извиних. Нямаше как да го сторя, без да вдигна очи.

Стояхме в подножието на стълбата, но видението си оставаше същото.

Нищо не бе променено. Качвах се в една лъскава катафалка. Бях започнал да откривам истината за себе си и сега ме предупреждаваха да спра.

Мисля, че тогава обърнах гръб на самолета, готов да се откажа от пътуването. Но изведнъж се сетих за Кора — заради нея трябваше да продължа, трябваше да се кача на това нещо, както и да изглежда.

Със стиснати очи посегнах и положих длан върху парапета. Изкачих се стъпка по стъпка.

Когато стигнах горе, чух изненадан женски глас.

— Не ви ли е добре?

— Да — отвърнах аз. — Изпитвам ужасен страх от летене. Бихте ли ми помогнали да седна, ако обичате?

— Разбира се. Заповядайте.

Усетих как ме хвана за ръката. Поведе ме. На два пъти отворих очи, за да се ориентирам набързо.

Салонът бе пълен със злобно ухилени вампири и чудовища. Осветяваха го зловещо примигващи свещи. Не смеех да погледна жената до мен — току-виж се оказала самата трилика богиня и стане ясно, че съм свършил, умрял, погубен.

Наместих чантата си под предната седалка. На пипане всичко изглеждаше нормално. Каквото и да ставаше, явно поне осезанието ми не беше засегнато.

Напипах предпазния колан и го закопчах без да отварям очи. Знаех какво щях да видя, ако погледна — че се е превърнал в змия. Но едно е да знаеш, а съвсем друго — да видиш. Още преди да надзърна, знаех как ще изглежда салонът. Обаче сама по себе си мисълта далеч не бе толкова смразяваща, колкото прякото преживяване. Осъзнах, че в момента не разсъждавам твърде логично и това също някак ме успокои. В края на краищата, бях се подложил на психиатрично лечение, което разбърква съзнанието до дъно. То даваше резултати на едно разумно, реално ниво. А това което изпитвам в момента, казах си, несъмнено е някаква реакция на всички безумни сили в моето подсъзнание. Да, щях да се придържам към тази мисъл — тя прехвърляше всичко в сферата на психиатрията, като своеобразен счетоводен баланс. Веднъж да се свърши…

Движехме се. От една страна знаех, че самолетът се готви за излитане. Ала от друга чувах мощно цвилене и чаткане на копита. Катафалката се полюшваше, колелата скърцаха и громоляха.

Цък-иъкатрак.

Хайде, давай, казах си аз. Гмурни се в плавните операции на електронните системи около теб. Тук те бяха по-прости, отколкото на летището — само няколко логични, разумни искрици. Ала все пак аз ги сграбчих, понесох се с тях и в дълбок унес почнах да се въртя по всички работни нива — отново, отново и отново.

Останах там, плавайки в собствения си мъничък светъл свят през море от мрак. Сякаш за цяла вечност се откъснах от всичко наоколо, докато ненадейно командирът съобщи по високоговорителя, че след малко ще кацнем в Маями. Знаех, че казва точно това, но на другото ниво отекна медна камбана, после гласът на Орсън Уелс съобщи, че след малко Доналд БелПатри ще бъде пуснат във врящ казан и ще остане там, докато месата му окапят от костите. В този момент едва не изпищях, но прехапах устни и стиснах ръцете си тъй, че пръстите ми изпукаха.

Приземихме се и всичко свърши. Натискът изведнъж изчезна. Дали пък след благополучното пристигане моето подсъзнание не бе решило да зареже усилията и да отскочи на кафе? Отворих очи и видях нормални хора, които разкопчаваха коланите и посягаха за багажа си. Побързах да сторя същото. Съседите старателно избягваха погледа ми. На излизане пак благодарих на стюардесата и се отправих към летището цял-целеничък.

Вътре проверих на кой изход да чакам, получих нова бордна карта, отбих се до мъжката тоалетна, намерих автомат за напитки и набързо изгълтах две ледени кока-коли. След това се върнах в чакалнята и седнах колкото се може по-близо до изхода. Ако пак ме налегнеха халюцинации, исках да съм в най-благоприятно положение. Стараех се да върша това автоматично, да изолирам ума си от всичко, освен движенията на тялото ми. Но щом седнах, мислите пак ме налегнаха, този път на по-високо равнище.

Дали една обикновена тревожна реакция, породена от възстановяването на паметта и изчезването на Кора, не бе прераснала в такива безумни видения по простата причина, че най-сетне се сблъсквах с реална заплаха? Не помнех кой знае колко от курса по психология в колежа, но като знаех на какви напрежения съм подложен, това ми се стори напълно възможно.

Колеж ли? Внезапно осъзнах, че съм учил в университет. Къде? В Денвър…? Да, май беше там. Обаче не бях завършил, не се бях дипломирал… Защо?

Отново срещнах преграда, но ми остана чувството, че Ан е имала нещо общо с моето напускане на университета. Познавах я още от тогава.

Ан… Каква беше нейната слабост? Каква беше нейната сила? Тя притежаваше и едното, и другото в невероятни количества. Струваше ми се важно да си припомня какви са те, но и тук не успях да напредна.

Напрегнах се. Още по-силно. Щом спомените за Ан бяха недостъпни, тогава как стоеше въпросът с „Ангра“? „Ангра Енърджи“, моят някогашен работодател… Компютри. Аз и компютрите. Обаче не бях обикновен програмист, системен анализатор, нито нещо от тоя сорт. Работех за тях в някаква специална област — много специална, много ценна за „Ангра“… и използвах… да, точно така, използвах уникалния си усет за самата машина и нейните функции. Бях прекалено ценен за тях, за да си позволят да ме загубят — дори и когато вече не са имали непосредствена полза от мен. Не е било изключено пак да им потрябвам някой ден. И затова…

Съобщението, че след пет минути ще започне качването в самолета, прекъсна хода на мислите ми, разпиля ги. Обаче бях напреднал още малко. Ех, ако можех само да си припомня поне част от подробностите и хората, замесени във всичко това…

Дали съобщението не бе послужило като сигнал, че сцената се опразва за екипа от лудницата? Уж всичко си беше както преди, но същевременно всичко се променяше. Натискът се завърна. Усещах го като затишие пред буря, сякаш наоколо пак се сгъстяваше чувство за неминуема гибел. Бавно губех контрол над разума си…

Но веднъж вече бях минал през всичко това и оцелях. А сега щеше да е за последен път. Зарекох се да стъпя на борда, пък да става каквото ще. Подготвих всички отбранителни тактики. Намотах се в тръпнещите системи наоколо, в информационното табло, проврях се към контролната кула, минах през глъчката от непрестанно постъпващи данни и сякаш попаднах в някакъв огромен стан от светлинки, които тъчаха информация за полета и за състоянието на времето…

Поканиха ни да се качим на борда. Когато станах и се обърнах към тунела, за да покажа бордната си карта, гледката сякаш потръпна, замъгли се. Виждах пред себе си влажна, усойна пещера, по чийто стени се гърчеха змийски силуети.

С последните си остатъци от разум пресметнах, че до завоя има петдесет крачки и тъй като пред мен нямаше никой, затворих очи, протегнах ръка настрани и почнах да броя, насочвайки цялото си внимание върху броенето и крачките…

Петдесет!

Отворих очи. Видях, че почти съм стигнал и се затичах. Минах зад ъгъла, влязох в уголемен вариант на предишната катафалка и помолих един стюард да ме заведе до мястото.

— Забравил съм си очилата — изхленчих. — Не мога да видя номера…

Той беше отзивчив, макар че докато вървяхме към дъното, се оказа с три очи, оранжева кожа и зелена коса. Седнах на място 13-А, до прозореца.

Затегнах колана, сритах чантата си под предната седалка и се сгуших разтреперан. Тихата глъчка наоколо ми се стори като някакъв злокобен заговор срещу мен. Изругах, помолих се, накрая отново се намотах и реших да остана частица от бордовите системи през цялото време на полета.

Но нямаше къде да бягам. Полетът беше дълъг.

Чух, че стюардът ме пита дали искам нещо за пиене. Казах да донесе един двоен скоч и му подадох парите, без да го гледам. Обаче сбърках — погледнах към прозореца.

Нямаше никакъв прозорец. Бях подозирал, че ще зърна само пустота и се оказа точно така. Под нас кипяха буреносни облаци. Носехме се в дълга открита каляска, а пред нас гръмотевично-черен екипаж от демонични коне мяташе вити рога, бълваше огън и ни теглеше към някакъв далечен планински връх — знаех си, че е Брокен — където припламваха огньове и в небето се люшкаше някаква титанична сянка, а под нея танцуваха дребни фигурки…

А моите спътници… грозни, злобни, с кръжащи прилепи около тях, с черни котки в скутовете, с изобилие от допотопни метли. Бяхме се отправили към сборище на вещици и много добре знаех чия кръв ще пролеят там…

Питието ми пристигна — имаше отвратителен жълто-зелен цвят, а отгоре лъщяха капчици от нещо мазно и гнусно.

Взех го и затворих очи. Помирисах. Беше си скоч. Отпих една голяма глътка и се закашлях. Чист скоч.

В стомаха ми избухна топлина. Не отварях очи. Казах си, че съм на борда на самолета за Филаделфия. Пресегнах се и докоснах студеното стъкло на прозореца. Опипах облегалката пред себе си. Тихичко взех да бъбря каквото помнех от учебника по история. Вслушах се в бордовия компютър. Помислих си за Кора…

Да, Кора. Идвам. Те няма да ме спрат толкова лесно — с някакви си демони, вампири и чудовища. Знам, че си ги измислям — хей така, за по-весело. Просто изравняват психическите и емоционални сметки. Не полудявам. И затова при следващата ни среща ще бъда невероятно разумен. За мен цялата работа е едно пречистващо, благотворно измъкване от всичко, което ме мъчеше на подсъзнателно ниво. Не полудявам. Честно ти казвам, Кора. Не може да полудея тъкмо сега, нали? Би било истинска подигравка да постигна толкова много неща — и теб, и собствената си самоличност — а после изведнъж да откача. Не, трябва да вярвам, че всичко това води към висшата цел — разума. Трябва, трябва…

Поръчах си още едно питие. Стана ми по-добре. Е, поне малко. Каквото и да ме дебнеше, засега не бе сторило нищо страшно. Дали пък и вещиците не бяха решили да цапнат по едно? Отдъхни си, БелПатри. Кога заряза пушенето? Ти май пушеше…

Сетне ме потупаха по ръката и разбрах, че с мене е свършено.

— Искате ли нещо за закуска, сър?

Поклатих глава и неволно отворих очи. Стюардът беше все тъй чудовищен, но погледът ми мина край него и продължи навън, надолу, към открития храм с безброй колони, каменни блокове и скулптури, над който прелитахме и където младежи свиреха на флейти, а край тях танцуваха момичета. Насред всичко това, върху нещо като олтар между два пламтящи мангала, две беловласи старици разчекваха детско тяло с голите си ръце, разкъсваха го на части, разтрошаваха костите му със зъби и от устните им се лееше кръв. Те усетиха втренчения ми поглед. Обърнаха се и размахаха юмруци.

Беше ужасно, но и някак познато. Беше…

— Сняг — високо изрекох аз. — Сняг! Господ да ви убие! Спомням си!

Точно така, сънят на Ханс Касторп в главата „Сняг“ от „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Бях я чел за литературния курс в колежа. Веднъж споменах това пред Ан и се оказа, че тя също е чела книгата. Цяла вечер, обсъждахме смисъла на тази сцена, смесването на аполоновото и дионисиевото начало, на класическото и първобитното, на разума и чувствата…

Тя знаеше колко ме е впечатлил този текст.

Дълбоко си поех дъх. Усетих мирис на момини сълзи. Ароматът ме е придружавал през цялото време — неосъзнат, потиснат от буйството на сетивата.

Мила моя Ан, безмълвно изрекох аз, ако можеш да чуеш какво си мисля в момента… да ти го начукам! Номерът се издъни. Знам какво правиш. Знам откъде идваш. Не на мен тия.

Гледката под мен трепна, изпари се. Седях в обикновен самолет с обикновени пътници. Не полудявах, психиката ми не се преобръщаше наопаки. Тя по някакъв начин ми пращаше халюцинации. Но всъщност виденията не представляваха нищо — просто сенки, безплътни сенки.

След броени минути те пак се върнаха. Налетяха свръхзвукови птеродактили, които късаха парчета от крилото. Огледах ги равнодушно и пак затворих очи. Разсейваха ме, а исках да мисля за важни неща — например какво да кажа на бившите си работодатели, когато пристигна в техния офис.